After 3 (Bulgarian Translation) - Harry Styles

Chapter 218

Гледна точка на Теса.

Сутринната светлина се промъкна в стаята, когато слънцето изгря. Очите ми се спряха на откритите врати към терасата и след това на ръката на Хари върху корема ми. Устните му бяха леко разтворени и между тях излизаше тихо мъркане. Не знаех дали трябваше да го избутам от леглото или да отметна косата от челото му и да целуна зачервената му кожа.

Бях ядосана, ужасно ядосана на Хари за всичко, което се случи миналата вечер. Той имаше смелостта да се върне в кабината в един през нощта и точно както очаквах дъхът му миришеше на алкохол. Още една нишка заплетена в мрежата. Тогава се появява това момиче, което той каза, че приличало на мен и прекарва часове наред с нея. Хари каза, че са си говорили. Не, че не му вярвам, че само са говорили. Хари отказваше да говори с мен за Сиатъл или нещо общо със Сиатъл, но изглежда е можел да разговаря с нея.

Не знаех какво да мисля, а и ми беше писнало да мисля през цялото време. Винаги има някакъв проблем за решаване, спор, който трябва да се състои и съм изморена. Изморена от всичко това. Обичам Хари повече, отколкото мога да си представя, но не знам колко дълго ще мога да продължа това. Не мога постоянно да се тревожа за него, когато се прибира пиян всеки път, когато се скараме. Исках да му крещя, да го замярам с възглавници в лицето и да му кажа що за тъпак е, но най - накрая започвах да осъзнавам, че можеш да се караш много пъти с някого за едно и също нещо, преди да изгориш.

Не знаех какво да правя с това, че не иска да дойде с мен в Сиатъл, но знаех, че лежането в това легло няма да ми помогне. Надигнах ръката на Хари от кръста си и се измъкнах от него. След това нежно поставих ръката му върху възглавницата до него. Той простена в съня си, но за щастие не се събуди.

Взех телефона си от нощното шкафче и на пръсти тръгнах към вратите към терасата. Отворих ги възможно най - тихо и въздишах облекчено, преди да ги затворя. Беше много по студено от вчера, но все пак беше седем сутринта.

С телефона си в ръка, започнах да мисля за ситуацията с живота ми в Сиатъл, която в момента не съществуваше. Преместването ми в Сиатъл се превръщаше в по - голям проблем, отколкото съм очаквала и в моменти като този изглеждаше сякаш не си заслужава. Скарах се на себе си за мисълта. Точно това се опитва да направи Хари. Опитва се да го направи възможно най - трудно за мен, надявайки се да се откажа и да остана с него.

Е, това просто няма да се случи.

Отворих браузъра на телефона си и изчаках търпеливо да зареди Google. Взирах се в малкия си екран, чакайки досадното кръгче да спре да се върти. Бях разочарована от бавния отговор от древния ми телефона, затова влязох в спалнята, взех телефона на Хари от стола и се върнах на терасата без да го будя.

Знаех, че ще ми е ядосан, ако се събуди и ме види с телефона му в ръка, но вече нямаше причина да се ядосва. Няма да се ровя из съобщенията или разговорите му, просто ще използвам интернет.

"Да, става." - сетих се за думите му, докато опитвах да си намеря апартамент в Сиатъл.

Поклатих глава, отървавайки се от мисълта и се загледах в луксозния апартамент на екрана, който ми се искаше да мога да наема. Преминах на следващия. Той беше по - малък, в двуетажна сграда. Нямаше да се чувствам комфортно в двуетажна сграда. Харесваше ми, когато някой трябва да мине през лобито, за да стигне до апартамента ми, особено след като съм сама в Сиатъл. Продължих да разглеждам, докато не попаднах на апартамент с една спалня, средно голям и беше нависоко. Струваше малко над бюджета ми. Бях склонна да не ям, ако се наложи.

Записах телефонния номер в моля телефон и продължих да разглеждам. Невъзможните мисли аз и Хари да си търсим апартамент заедно ме преследваха. Аз ще седя с кръстосани крака, а той - с опънати. Гърбът му ще е облегнат на дъската на леглото. Ще му показвам апартамент след апартамент,а той ще извърта очи и ще мрънка за цялата работа, но аз ще забележа усмивката му, докато очите му са фокусирани над устните ми. Той ще ми каже, че съм сладка, когато съм развълнувана, преди да вземе лаптопа от ръцете ми, уверявайки ме, че ще ни намери апартамент.

Но това би било прекалено лесно. Всичко в живота ми беше лесно до преди шест месеца. Майка ми ми помагаше с общежитието ми, а аз бях планувала всички подред, преди дори да бях пристигнала във Вашингтон. Майка ми... липсваше ми. Тя си нямаше идея, че съм се сприятелила с баща ми. Сигурно ще ми е бясна, знам, че ще е така. Преди да се осъзная, набрах номера й.

- Ало? - тя отговори гладко.
- Майко?
- Кой друг може да е? - вече започвах да съжалявам, че й се обадих.
- Как си? - попитах я тихо.
- Добре. Напоследък съм малко заета с всичко, което се случва. - тя въздиша.

Чух чайници и тигани да дрънчат зад нея.

- Какво става?

Дали знае за баща ми? Бързо реших, че ако не знае, това беше момента да й кажа.

- Нищо особено, наистина. Напоследък работя извънреднo. Имаме нов пастор и о, Рут почина.
- Рут Портър?
- Да, щях да ти се обадя. - студеният й глас леко се стопли.

Бабата на Ноа - Рут, беше една от най - сладките жени, които някога съм срещала. Винаги е била толкова мила и нареждайки се до Карън, тя правеше най - хубавите шоколадови бисквитки на земята.

- Как е Ноа? - осмелих се да попитам.

Той беше много близък с баба си и съм сигурна, че това е било много трудно за него. Аз нямах шанса да се сближа с бабите си, нито с дядовците си. Родителите на баща ми починаха преди да порасна достатъчно, за да ги запомня, а родителите на майка ми бяха от онзи тип хора, които не бих позволили някой да се сближи с тях.

- Преживява го много трудно. Трябва да му се обадиш, Теса.
- Аз... - мислех да й кажа, че не мога, но какво ме спираше - Добре, ще му се обадя сега.
- Наистина ли? - очевидно беше изненадана - Е, поне изчакай до девет часа. - напомни ми тя и не усмихнах, заради тона й.

Знаех, че и тя се усмихва.

- Как върви колежа?
- В понеделник ще замина за Сиатъл. - казах и чух, че нещо издрънча на пода.
- Какво?
- Казах ти, не помниш ли?

Казах й, нали?

- Не, не си. Спомена, че ще работиш там, но не ми каза, че ще се местиш със сигурност.
- Съжалявам, просто бях заета със Сиатъл и Хари.
- Той ще дойде ли с теб? - гласът й беше невероятно контролиран.
- Аз... не знам. - въздишах.
- Добре ли си? Звучиш разстроена.
- Добре съм. - излъгах.
- Знам, че напоследък не сме в много добри отношения, но все още съм ти майка, Теса. Можеш да ми кажеш, ако нещо се случва в живота ти.
- Добре съм, наистина. Просто съм стресирана, заради преместването в новия кампус.
- Ще се справиш страхотно, ще успееш във всеки един кампус.
- Знам, но вече свикнах с този и опознах професорите. Имам и няколко приятели.

Нямах наистина приятели, които ще ми липсват, освен Лиам и Стеф, но най - много Лиам.

- За това нещо работихме с години и погледни се сега. За толкова кратък период от време ти го постигна. Трябва да се гордееш със себе си. - бях изненадана от думите й и умът ми започна да ги преосмисля.
- Благодаря. - промърморих.
- Кажи ми, когато се преместиш в Сиатъл, за да мога да дойда и да те видя, след като ти очевидно скоро няма да ме посетиш. - каза тя.
- Добре. - игнорирах грубия й тон.
- Ще ти се обадя по - късно. Трябва да се приготвя за работа. Да не забравиш да му се обадиш.
- Добре, ще му се обадя след няколко часа.

Движение на терасата привлече вниманието ми и аз вдигнах погледа си, виждайки Хари. Вече беше облечен в нормалната си черна тениска и дънки. Беше бос, а очите му бяха фокусирани върху мен.

- Кой беше това? - попита ме, когато приключих разговора.
- Майка ми. - отговорих и притиснах коленете към гърдите си.
- Защо се обажда? - Хари взе един стол и той изскърца, докато го преместваше по - близо до мен, преди да седне на него.
- Аз й се обадих. - отговорих сухо.
- Защо телефона ми е тук? - грабна го от скута ми и го огледа.
- Използвах интернета ти.
- О. - каза той, сякаш не ми вярваше.

Ако няма какво да крие, защо го е грижа?

- За кого говореше, когато каза, че ще му се обадиш? - попита ме Хари.
- Ноа. - отговорих без да го поглеждам.
- Да, сякаш ще го направи. - каза той, присвивайки очи.
- Да, ще го направя. - предизвиках го.
- Защо трябва да говориш с него? - той постави ръцете си върху коленете си - Не трябва.
- О, значи ти може да прекарваш часове наред с някой друг и да се прибереш пиян, но...
- Той е бившото ти гадже. - прекъсна ме.
- А аз откъде да знам, че тя не е едно от твоите бивши гаджета?
- Защото аз нямам бивши гаджета, забрави ли?

Изпуфтях раздразнена. Спокойствието ми беше изчезнало и отново започвах да се ядосвам.

- Ти не можеш да ми казваш на кого ми е позволено да се обаждам. Бившо гадже или не. - предупредих го, гласът ми тих и ясен.
- Мислех, че не си ми ядосана.
- Не съм, наистина не съм. Ти направи точно това, което очаквах да направиш. - въздишах, взирайки се във водата, далеч от пронизващите му зелени очи.
- И какво точно очакваше?
- Да избягаш и часове по - късно да се върнеш пиян.
- Каза ми да се разкарам.
- Това не оправдава факта, че се прибра пиян.
- Започва се! - той простена - Знаех си, че няма да мълчиш, както снощи.
- Да мълча? Виждаш ли? Това ти е проблема. Очакваш да мълча. Писна ми.
- Писна ти от какво? - той се приближи и лицето му беше прекалено близо до моето.
- Това. - размахах ръката си драматично и се изправих на крака - Писна ми от всичко това. Ти правиш каквото по дяволите си искаш, но ще трябва да си намериш някой друг, който ще седи тук и ще ти мълчи, защото аз няма да продължавам така. - аз му обърнах гръб и тръгнах, отдалечавайки се от него.

Хари скочи на крака и уви пръстите си около ръката ми, за да ме издърпа обратно.

- Спри. - каза той.

Голямата му ръка се разпростря около кръста ми, докато другата държеше ръката ми здраво. Той ме придърпа към гърдите си, докато аз го бутах, протестирайки.

- Спри да се бориш, няма да ходиш никъде.

Устните му се изпънаха в права линия, когато отскубнах ръката си от хватката му.

- Пусни ме и ще седна. - изпуфтях.

Не исках да се предам, но също не исках да проваля хубавата почивка на някой друг. Ако сляза долу, Хари ще ме последва и накрая ще се скараме пред родителите му. Той бързо ме пусна и аз отново седнах на стола. Хари седна до мен, подпря лактите си на коленете си и започна да се взира в мен.

- Какво? - изсъсках.
- Значи ме напускаш? - той прошепна и грубото ми държание се промени.
- Ако искаш да кажеш, че те напускам, за да се преместя в Сиатъл, да.
- Понеделник?
- Да, в понеделник. Говорихме за това отново и отново. Знам, че си мислеше, че твоя саботаж ще ме обезкуражи, но не стана така и нищо не можеш да направиш, за да ме спреш.
- Нищо? - той ме погледна през гъстите си мигли.

"Ще се оженя за теб." - каза ми Хари, когато беше пиян. Дали сега го мислеше? Колкото и да исках да го попитам, не можех. Не мисля, че бях готова за трезвеното му мнение.

- Кое е това важно нещо в Сиатъл, което се опитваш да избегнеш? - попитах го и зелените му очи се отместиха от моите.
- Нищо важно.
- Хари, кълна се, че ако има нещо, което си скрил от мен, никога повече няма да ти проговоря. - казах и бях сериозна.
- Няма нищо, Теса. Имам няколко стари приятели там и практически не ми пука за тях, защото са част от стария ми живот.
- Стар живот?
- Живота ми преди теб, пиенето, партитата, чукането на всяко момиче, което видя. - аз трепнах и той забеляза - Съжалявам. - промърмори и продължи - Няма никаква голяма тайна,просто лоши спомени. Но не е това причината за нежеланието ми да отида.
- Тогава ми кажи, защото не разбирам.
- Защо се нуждаеш от обяснение? Не искам да ходя и не искам ти да ходиш без мен. - на лицето му нямаше никаква емоция, когато ме погледна в очите.
- Е, това обяснение не ми беше достатъчно. Отивам и знаеш ли какво? Вече не искам да дойдеш с мен.
- Какво? - очите му потъмняха.
- Не искам да дойдеш с мен.

Опитвах да остана спокойна и станах от стола. Бях горда със себе си, че успях да се сдържа и да не му се разкрещя.

- Ти се опита да провалиш всичко. Това е била мечтата ми, откакто се помня и ти опита да я провалиш. Превърна нещо, за което се вълнувах в нещо, което едва мога да понасям. Трябваше да съм развълнувана и готова да тръгна, но вместо това ти се увери да остана без апартамент и не ме подкрепи. Затова не, не искам идваш.

Устата му се отвори и затвори, преди да стане и да се разходи по дървения под.

- Ти... - той започна и спря, но след това продължи - Ти... Знаеш ли какво, Теса? На никой не му пука за Сиатъл, кой по дяволите расте и мечтае да се премести в Сиатъл, шибан Вашингтон. Наистина амбициозно. - той изръмжа - И в случай, че си забравила, аз съм причинната да имаш тази възможност. Да не мислиш, че се плаща на стажантите, които са за първа година в колежа? По дяволите, не! Повечето хора се борят за платено стажантство дори след като са завършили колеж, затова ти трябва да ми целуваш шибаните крака, че ти намерих тази шибана работа. Ти си една малка, неблагодарна...

Приближих се към него и ръката ми прелетя между нас без позволението на ума ми. Той беше прекалено бърз и хвана китката ми, спирайки я само на инчове от бузата си.

- Недей. - предупреди ме той.

От гласът му ме побиха тръпки и ми се иска да не ме беше спрял. Ментовият му дъх срещна бузите ми, докато опитваше да се овладее. Да те видим, Хари - предизвика го подсъзнанието ми, докато си търсеше ръкавици за бокс. Нито един от двама ни не каза нищо, когато той смъкна ръката ми и тръгна, оставяйки ме ужасно ядосана.

...

- Сигурен ли си, че това е добре? - попитах Лиам, взирайки се в огледалото.
- Да, добре е. Може ли да опитаме да си спомним, че съм момче? - той се усмихна и аз въздишах.
- Знам. Съжалявам. Не съм виновна аз, че си единственият ми приятел.

Чувствах се странно, докато бях облякла черната блестяща рокля. Материята беше груба и малките мъниста драскаха кожата ми, докато се движех. Нямах голям избор в малкия бутик в града, но определено нямаше да си взема секси розовата рокля, която беше направена от тюл. Трябваше ми нещо, което да облека на вечерята тази вечер и предложението на Хари да облека дънки не ми харесваше.

- Мислиш ли, че изобщо ще се върне, преди да стане време да си тръгваме? - попитах Лиам.

Хари излезе, както винаги, след спора ни и все още не се беше връщал. Нито ми се беше обаждал, нито писал. Вероятно беше с онова мистериозно момиче, с което обича да разговаря за проблемите ни. Няма да се изненадам, ако е правил нещо с нея, докато ми е бил ядосан. Не, той не би го направил.

- Честно не знам. Надявам се да се върне преди това. Майка ми ще е разочарована, ако не го направи.
- Да. - пъхнах още една фибичка в косата си и взех спиралата си от шкафа.
- Ще се върне, просто е голям инат.
- Не знам дали ще се върне. - въздишах, прокарвайки четката през миглите си - Близо съм до момента на разпадането си, мога да го почувствам. Знаеш ли какво почувствах снощи, когато той ми каза, че е бил с друго момиче?
- Какво?
- Само малко гняв, това е всичко. Сякаш вече не усещах нищо. Просто нямах сили да продължавам с това. Започвам да си мисля, че той е изгубена кауза и това разбива сърцето ми. - казах, забранявайки си да плача.
- Хари не е изгубена кауза. Той така си мисли, затова понякога просто не се опитва.
- Готови ли сте? - чухме гласа на Карън от хола и Лиам я увери, че ще слезем след минута.

Обух новите си черни токчета с каишки около глезените. За съжаление бяха точно толкова неудобни, колкото изглеждаха. В моменти като този, ми липсваше да нося кецовете си. Хари все още не се беше върнал, докато влизахме в колата.

- Не можем да чакаме повече. - Кен беше намръщен.
- Всичко е наред, ще му донесем нещо. - предложи Карън сладко.

Тя знаеше, че това не е решението, но даваше най - доброто от себе си, за да успокои съпруга си. Лиам ме погледна и аз му се усмихнах, за да го уверя, че всичко е наред.

Ресторантът беше изискан. Сградата беше една огромна кабина, с размерите на вила. Вътрешността противоречеше на външността. Беше модерна и лъскава. Всичко беше черно и бяло. По стените и пода се срещаха сиви акценти. Осветлението беше на границата с мрака, но това само правеше обстановката по хубава. Роклята ми беше най - яркото нещо, когато светлината попадна върху блестящите мъниста и тя блестяха като диаманти в тъмнината. Изглежда всички забелязаха.

- Стайлс. - чух Кен да казва на жената на подиума.
- Компанията ви вече е тук. - тя се усмихна и зъбите й едва не ме заслепиха.
- Компания? - обърнах се към Лиам и той повдигна рамене.

Последвахме жената към една маса в ъгъла на стаята. Мразех това, че всички сякаш се взираха в мен, заради роклята ми. Трябваше да избера розовата, щеше да привлече по - малко внимание. Мъж на средна възраст се задави с питието си, докато минавахме покрай него и Лиам ме издърпа по - близо до себе си. Роклята ми не беше неуместна. Краят беше малко над коленете ми. Проблемът е, че роклята е била направена за момиче с много по - малки гърди от моите и това караше сутиенът ми да изглежда като повдигащ сутиен, което придаваше максимален размер.

- Време беше да се присъедините. - каза непознат мъжки глас и аз се огледах около Карън, за да намеря източника.

Мъжът, който предполагам е приятелят на Кен, се изправи, за да ни поздрави. Очите ми се преместиха вдясно от него. Жена му се усмихваше, поздравявайки Карън. До нея имаше момиче. Това е момичето. Стомахът ми се сви. Беше красива, екстремно красива и беше облякла точно същата рокля като моята. Разбира се. Можех да видя ярките й сини очи от мястото си и когато ми се усмихна, стана дори по - красива. Бях прекалено разсеяна от нарастващата ми ревност, за да забележа, че Хари седеше до нея и беше облечен с бяла риза.