After 3 (Bulgarian Translation) - Harry Styles

Chapter 254

  - Шшт. - Хари тихо изтананика в косата ми.

Той ме прегръщаше, докато аз се съвземах от краткия си плач и освобождаването от тежестта. Не съм сигурна защо плаках толкова много. Лиам ми липсваше ужасно много и топлата му реакция, заради завръщането ми ме направи емоционална.

- Кога ще дойде ред и на стареца? - чух баща си зад оградата, която крайниците на Хари бяха направили.
- Момент. - Хари се отдръпна достатъчно, за да ме погледне, преценявайки психическото ми състояние.
- Добре съм, просто съм щастлива. - уверих го.

Раменете му видимо се отпуснаха и той премахна ръцете си от тялото ми. Лиам стоеше само на няколко крачки. Усмивката му беше топла и обичлива, когато аз прегърнах баща си. Сигурно е знаел, че ще дойде, неговите... дрехите на Лиам му бяха тесни и лицето му беше току що избръснато.

- Погледни се! - казах с усмивка - Без брада! - той се засмя и ме прегърна по-силно.
- Да, вече без брада. - каза ми той.
- Как пътувахте? - попита ни Лиам, пъхайки ръцете си в джобовете на шарените си панталони.
- Ужасно. - каза Хари в същия момент, когато аз казах "добре".

Лиам и баща ми се засмяха, Хари изглеждаше раздразнен, а аз се радвах, че съм у дома... не у дома, а в Pullman, при най-добрия си приятел и най-близкия си роднина, с когото поддържам контакт. Наистина трябва да се обадя на майка си скоро, постоянно го отлагам.

- Ще занеса чантата ти в стаята. - обяви Хари, оставяйки ни да продължим с посрещането ми.

Гледах как Хари изчезна в спалнята, която някога споделяхме. Раменете му бяха сведени и аз исках да го последвам, но не го направих.

- Толкова много ми липсваше, Теси. Как е Сиатъл? - попита ме баща ми.

Беше странно да го гледам така, облечен с една от ризите с яка на Лиам и неговите панталони, без брада. Изглеждаше като напълно различен човек. Но торбичките под очите му бяха станали по-големи и забелязах как ръцете му леко трепереха.

- Добре съм, все още свиквам. - казах му.
- Това е хубаво. - той се усмихна.

Лиам се приближи, а баща ми седна накрая на дивана.

- Имам чувството, че те нямаше цял месец. - каза Лиам, гледайки ме в очите.

Той също изглеждаше изморен, може би защото е стоял в апартамента с баща ми? Не знам, но исках да разбера.

- Да, времето минава странно в Сиатъл. Как върви? Чувствам се сякаш едва сме си говорили.

Беше вярно. Не бях говорила с Лиам толкова често, колкото трябваше и той беше наистина зает с последния си семестър във Вашингтон. Оставаха по-малко от три седмици и не знам как ще издържам, когато той се премести в Ню Йорк.

- Знаех, че си заета. Всичко е наред. - каза той и очите му се забиха в стената, а аз въздишах.

Какво се е случило в Pullman, откакто заминах и защо имам чувството, че изпускам нещо и то нещо очевидно.

- Сигурен ли си? - гледах ту към баща си, ту към най-добрия си приятел, оглеждайки изцеденото му изражение.
- Да, ще говорим за това по-късно. Разкажи ми за Сиатъл. - Лиам се зарадва,

Мрака в него изчезна и се превърна в лек пламък от щастие, щастието, което ми липсваше толкова много.

- Добре е... - промърморих и челото му се набръчка от намръщеното изражение - Наистина, добре е. Много по-добре, след като Хари ме посещава по-често.
- Пространство, а? - той игриво се пошегува, бутайки рамото ми с дланта си - Вие двамата имате най-странното определение за раздяла. - той тихо се засмя и аз извъртях очи, съгласявайки се.
- Наистина беше хубаво да бъде там, все още съм по-объркана от всякога, но Сиатъл прилича на Сиатъл от мечтите ми, когато Хари е там. - признах, когато Хари се присъедини към нас в хола.
- Радвам се да го чуя. - Лиам се усмихна и погледна към Хари, когато се приближи и застана до мен.
- Ние почистихме, докато Хари беше в Сиатъл. - каза баща ми и аз се засмях, сещайки се как Хари се сърдеше, че те са разместили нещата му.

Огледах апартамента, спомняйки си, когато за пръв път минах през онази врата с Хари. Незабавно се влюбих в стария чар на това място, класическата тухлена стена беше толкова пленителна и бях крайно впечатлена от скъпия шкаф за книги, който покриваше цялата стена. Подът, добавен към характера на апартамента също беше уникален и красив. Не можех да повярвам, че той беше избрал най-перфектното място, акцентирайки желанията и на двама ни по начина, по който не мислех, че е възможно. Не беше екстравагантно, даже никак, но беше толкова красиво и толкова добре замислено. Спомням си колко беше нервен да разбера дали ми харесва, но и аз бях нервна. Мислех, че е откачил да иска да живея с него толкова скоро в нашата непостоянна връзка. Сега знам, че опасението ми е оправдано, Хари използва този апартамент като капан. Мислел е, че ще съм принудена да остана при него, когато разбера за баса между приятелите му. По някакъв начина проработи, но сега не бих го променила.

По някаква причина не можех да се отърва от усещането в стомаха си. Тук се чувствах като странник. Чаровната стена вече беше окървавявана прекалено много пъти, книгите на тези рафтове са ставали свидетели на толкова много караници, страниците са попили толкова много сълзи, които идват от безкрайните спорове, а картината на Хари, застанал на колене пред мен беше отпечатана на пода. Това място вече не беше толкова ценно за мен, както преди, тези стени вече съдържаха само спомени на тъга и предателства, не само тези на Хари, а и на Стеф.

- Какво има? - Хари забеляза мрачното ми изражение веднага щом то се появи.
- Нищо. Добре съм. - казах му.

Исках да се отърва от нежеланите спомени, които стояха в ума ми, отнемайки ми моментите на щастие от това да се срещна с Лиам и баща ми след самотните седмици, преживени в Сиатъл.

- Не ти вярвам. - Хари изпуфтя и влезе в кухнята - Няма ли храна тук? - гласът му достигна до хола.
- А, започва се. Беше хубаво и тихо. - баща ми прошепна на Лиам и те се засмяха, приятелски.

Бях толкова благодарна да имам Лиам в живота си и това, че е нещо като приятел с баща ми. Изглежда, че Лиам и Хари го познават по-добре от мен.

- Ще се върна след минута. - казах им.

Исках да съблека този тежък суичър. Беше прекалено топло в апартамента и имах чувството, че дробовете ми се борят за глътка чист въздух. Трябваше да прочета писмото на Хари отново, беше любимото ми нещо в целия свят. Всъщност беше нещо много повече от просто един предмет. То показваше любовта и страстта му по начин, по който устата му никога не би могла. Чела съм го прекалено много път и съм го запомнила, но психически се нуждаех до го докосна отново. След като докосна измачканото и леко скъсано парче хартия между пръстите си, всичкото безпокойство ще бъде заместено от смислените му думи и ще мога да дишам отново, както и да се насладя на уикенда си тук.

Претърсих най-горното, както и всяко следващо чекмедже в гардероба, преди да се преместя на бюрото. Пръстите ми разбутваха купчини от кламери и химикали, къде може да го е сложил? Намерих електронната книга и гривната си да стоят върху дневника ми по религия, но писмото го нямаше. След като оставих гривната си на бюрото, се преместих към килера, за да претърся кутията за обувки, в която Хари слагаше документите за работата си през седмицата. Повдигнах капака, за да видя, че вътре беше празно с изключение на едно парче хартия. Разочаровах се, когато видях, че това не беше писмото. Умствено си отбелязах да се върна по-късно и да видя какво пише на тази страница. Затворих кутията и я сложих на мястото, където я открих.

Тревожейки се, че може да не съм го забелязала в чекмеджетата, се върнах обратно. Ами ако Хари го е изхвърлил? Не би го направил, знае колко много значи това писмо за мен. Никога не би го направил.

Още веднъж взех дневника си и го обърнах, надявайки се писмото да падне от него. Започвах да се паникьосвам, когато малко парче привлече погледа ми. Късче хартия, летящо из въздуха между дневника ми и пода. Наведох се и го вдигнах, когато то се приземи на пода.

Незабавно разпознах думите, бяха гравирани в ума ми. Беше само половината изречение, беше почти прекалено малко, за да бъде прочетено, но очевидно беше написано с почерка на Хари. Стомахът ми се преобърна. Взирах се в парчето хартия и се осъзнах. Разбрах, че го е унищожил. Започнах да плача и позволих на малкото късче да се изплъзне от треперещите ми пръсти, падайки обратно на пода. Сърцето ми незабавно се разби и започнах да се чудя колко неща може да понесе едно сърце.


Гледна точка на Хари.

- Можеш да си вървиш. - освободих Лиам от задълженията му на бавачка.
- Няма да си вървя, тя тъкмо се прибра. - той ме предизвика.

Предполагам той е една от най-големите причини, ако не и единствената, тя да иска да се върне на това шибано място.

- Хубаво. - изпуфтях и снижих гласа си - Как беше той, докато ме нямаше? - попитах го тихо.
- Беше добре, трепери по-малко и не е повръщал от вчера сутринта.
- Шибан наркоман. - прокарах ръката си през косата и - Мамка му.
- Успокой се, всичко ще проработи. - увери ме доведения ми брат.

Игнорирах мъдрите му думи и го оставих сам в кухнята, за да намеря Теса. Когато стигнах до вратата, чух сподавен плач да идва от спалнята. Бързо закрачих, за да я намеря. Двете й ръце бяха поставени на устата й, очите й бяха зачервени и пълни със сълзи, когато се съсредоточиха върху нещо на пода. Една крачка ми беше достатъчна да разбера какво гледаше тя.

Мамка му.

Мамка му.

- Тес?

Планувах да измисля нещо, за да оправя проблема, който създадох, като разкъсах шибаното писмо, просто нямах такъв шанс все още. Щях да намеря всички парчета и щях да опитам да ги залепя... или поне щях да кажа на Теса какво съм направил, преди тя сама да разбере. Вече беше прекалено късно.

- Тес, съжалявам! - извинението излезе от устата ми, докато сълзите се стичаха по розовите й бузи.
- Ти защо... - тя изплака, не можейки да завърши изречението си.

Сърцето ми се сви в гърдите ми. За част от секундата бях убеден, че мен ме боли повече, отколкото нея.

- Бях толкова ядосан, когато ти ме напусна. - започнах да обяснявам и тръгнах към леглото, но тя се отдръпна и не я винях - Не мислех правилно и то беше тук, на леглото, където ти го остави.

Тя не каза нищо, но и не отмести погледа си от мен.

- Толкова съжалявам, кълна се. - уплашено й обещах.
- Аз... - тя се задави, яростно бършейки бузите си - Аз... просто се нуждаят от минута, окей? - очите й се затвориха и още няколко сълзи се спуснаха от треперещите й клепачи.

Исках да й дам минута, както тя ме помоли, но бях егоист и се боях, че ще я боли все повече и повече с всяка изминала секунда и реших, че тя не иска да ме вижда.

- Няма да изляза от стаята. - казах й.

Сподавен плач премина през бариерата, която ръцете й образуваха пред устата й и аз трепнах, когато звукът мина право през мен.

- Моля те. - тя ме помоли през болката си.

Знаех, че ще е наранена, когато разбере, че съм скъсал това писмо, но не очаквах мен да ме боли толкова.

- Не, няма. - отказвах да я оставя сама, плачеща, заради моите грешки, отново.

Колко пъти се е случвало това в този апартамент?

Тя погледна настрани и седна на крака на леглото. Треперещите й ръце се преплетоха в скута й, очите й бяха наполовина затворени, а устните й трепереха, докато тя опитваше да се успокои. Игнорирах натиска на ръката й срещу гърдите си, когато паднах на колене пред нея и увих ръцете си около тялото й.

След няколко изморително откази, тя най-накрая се предаде и ми позволи да я успокоя.

- Толкова съжалявам, бебе. - повторих думите.

Не знам дали съм бил толкова честен преди.

- Обичах това писмо. - тя изплака в рамото ми - Значеше толкова много за мен.
- Знам, че е така. Толкова съжалявам.

Дори не опитах да се защитя, защото бях шибан идиот и знаех колко много значи това нещо за нея. Нежно я избутах назад за раменете й и хванах мокрите й бузи с ръцете си, снижавайки гласа си.

- Не знам какво друго да кажа, освен, че съжалявам.

Тя най-накрая отвор устата си, за да проговори.

- Няма да кажа, че всичко е наред, защото не е... - очите й бяха зачервени и вече подути от внезапното й рухване.
- Знам. - сведох главата си, махайки ръцете си от лицето й.

Момент по-късно, усетих пръстите й под брадичката си, повдигайки главата ми, за да я погледна, така, както аз обикновено правех.

- Тъжна съм... опустошена дори, но няма какво да направя за това и не искам да седя тук и да плача цял уикенд. Очевидно не искам да се върнеш назад и да се самообвиняваш. - тя даваше всичко от себе си да се успокои, преструвайки се, че не я притеснява по начина, по който знам, че я тревожи.

Издишах задържания въздух, който не бях разбрал, че задържам.

- Ще ти се реванширам, някак. Окей? - настоях.

Пръстите й избърсаха очите й, размазвайки грима й. Тишината ме караше да се чувствам неловко, бих предпочел да ми крещи, отколкото да плаче.

- Тес, моля те говори с мен. Искаш ли да те върна в Сиатъл?

Дори и да кажеше да, със сигурност нямаше да го направя, но предложението излезе от устата ми преди да мога да го обмисля.

- Не. - тя поклати глава - Добре съм.

С въздишка, тя се изправи, минавайки покрай мен. Теса излезе от стаята, когато аз станах на крака и я последвах. Тя затвори вратата на банята и аз се върнах в спалнята, за да взема малката й чанта. Познавах я. Ще иска да оправи размазания черен грим под очите си. Почуках на вратата и тя я отвори леко, достатъчно да й подам чантата през отвора.

- Благодаря. - гласът й беше тих, победен.

Вече бях провалил уикенда й, а той едва беше започнал.

- Майка ми и баща ти искат да я заведеш при тях утре. - каза Лиам от другия край на коридора.
- И...
- Просто казвам, Теса липсва и на майка ми.
- Е... майка ти може да я види някой друг път.

Трябваше да измисля нещо, с което да отвлека вниманието на Теса от това шибано, разкъсано писмо.

- Хубаво. - казах, преди да каже нещо, ще я заведа утре.
- Тя плаче ли? - той ми се скара.
- Тя е... не е твоя работа, нали? - изсъсках.
- Тук сте от по-малко от двадесет минути и тя се е заключила в банята. - той скръсти ръце.
- Това не е момента да започваш спор с мен, Лиам. Вече съм близо до експлозия и последното нещо, от което се нуждая е да си вреш носа там, където не му е работа. - изръмжах, но той извъртя очи, както Теса прави.
- О, значи ми е позволено да си вра носа там, където става въпрос да ти направя услуга? - доведеният ми брат ме предизвика.

Какъв по дяволите му беше проблема и защо продължавах да го наричам доведен брат?

- Майната ти.
- Тя вероятно вече е замаяна и двамата трябва да спрем това, преди да е излязла от банята. - той опита да се сдобри с мен.
- Хубаво, тогава спри да ми говориш глупости. - казах.

Преди да може да отговори, вратата на банята се отвори и Теса, изглеждаща съвзета, но много изтощена, излезе в коридора.

- Какво става? - тревога мина през лицето й.
- Нищо. Лиам ще поръча пица и всички ще прекараме останалата част от вечерта като едно голямо семейство. - погледнах го - Нали така?
- Да. - той се съгласи, заради Теса.

Липсваха ми дните, когато той не смееше да ми се отговаря. Бяха кратки и много отдавна, но той е станал по-уверен през изминалите месеци. Или може би аз съм омекнал... Нямах си никаква идея, но не ми харесваше тази промяна.

- Добре. - Теса въздиша тежко и дълго, а раменете й се снижиха.

Кимнах на Лиам, пращайки го да поръча вечеря. Погледнах надолу към нея, когато чух Ричард да предлага топинга за пица.

- Не исках да съсипя уикенда ти. - хванах двете й ръце с една моя и ги приближих към устните си - Ще се държа прилично през цялото време, окей?
- Окей. - тя въздиша отново.

Исках да се усмихне, трябваше да знам, че може да премине през това.

- Ще те заведа в къщата на баща си утре, може Карън да сподели някоя рецепта или някоя глупост с теб? - предложих.

Очите й светнаха и тя се усмихна, най-накрая.

- Рецепта или някоя глупост? - тя захапа края на долната си устна, за да се сдържи и да не се изкикоти.

Натиска в гърдите ми изчезна.

- Да, или някоя глупост. - усмихнах й се и я поведох към хола, където трябваше да прекараме една мъчителна нощ, забавлявайки Ричард и Лиам.

...

- Може ли да ми подадеш още едно парче? - Ричард ме попита за трети път, откакто започнахме да гледаме този ужасен филм.

Погледнах към Теса и Лиам, които разбира се бяха омаяни от имейл аферата между Meg Ryan и Tom Hanks. Ако това беше модерен филм, тя щеше да се изчукам още след първия имейл, а не да чакат до края на филма, за да се целунат.

- Ето. - простенах, подавайки кутията с пица на Ричард.

Той вече заемаше целия диван, а сега ме прекъсваше на всеки десет минути, искайки още пица.

- Последната част винаги караше майка ти да плаче. - ръката на Ричард се протегна и стисна рамото на Теса.

Дадох най-доброто от себе си да не застана между тях и да не избия ръката му надалеч. Ако тя знаеше какво правеше баща й през последната седмица, ако беше видяла как дрогата напуска системата му, ако беше видяла как повръщаше и трепереше, тя сама щеше да избута ръката му надалеч. Ричард лежеше на дивана, Лиам седеше на стола, а аз и Теса се намирахме на пода.

- Наистина ли? - Теса погледна към баща си с насълзени очи.
- Да. Все още си спомням как вие двете го гледахте всеки път, когато го даваха по телевизията. Повече около празниците, разбира се.
- Това ли беше... - започнах но спрях думите си, преди да излязат от устата ми.
- Какво? - теса ме попита.
- Това... ъм, куче трябваше ли да е там? - попитах глупаво.

Нямаше никакъв смисъл, но Теса, каквато си е, започна да ми обяснява подробно последната сцена от филма и това куче Баркли, както тя каза, че се казва, е от съществено значение. Бла, бла.

Почукване на вратата прекъсна обяснението на Теса и Лиам стана, за да отвори вратата.

- Аз ще отида. - минах покрай него.

Все пак аз живеех тук. Дори не проверих през шпионката, но след като отворих вратата, ми се прииска да бях го направил.

- Къде е той? - попита ме смърдящият наркоман.

Излязох в коридора и затворих вратата след себе си. Теса няма да бъде притеснявана с тези глупости.

- Какво по дяволите правиш тук? - изсъсках.
- Тук съм, за да видя приятеля си, това е всичко.

Зъбите на Чад бяха станали почти кафяви и брадата му беше спластена. Сигурно беше на около тридесет, но лицето му го караше да изглежда като петдесет годишен. Часовникът, който баща ми ми подари, сега стоеше на мръсната му китка.

- Той няма да излезе и никой няма да ти даде нищо, затова ти предлягам да замъкнеш задника си там, откъдето е излязъл, преди да блъсна лицето ти в бариерата. - посочиха металната бариера, която ограждаше пожарогасителя на този етаж - След това, докато ти кървиш, аз ще се обадя на полицията и те ще те арестуват за влизане с взлом.

Бях сигурен, че е надрусан, шибан задник. Очите му се фокусираха върху мен и за се приближих към него.

- Аз не бих изпробвал търпението си, не и тази вечер. - предупредих го.

Устата му се отвори, тъкмо когато вратата на апартамента се отвори зад мен. По дяволите.

- Какво става? - попита ме Теса, заставайки пред мен.

Аз инстинктивно я дръпнах назад и тя отново ме попита.

- Нищо, той тъкмо си тръгваше. - взирах се в Чад.

Боже, помогни му, ако той...

- Това твоят часовник ли е? - очите на Теса се присвиха, докато тя гледаше бляскавия обект, който стоеше на китката му.
- Какво? Не... - започнах да лъжа, но тя вече го знаеше.

Не беше толкова глупава, че да си помисли, че е съвпадение един шибан наркоман да има точно същия скъп часовник като моя.

- Хари. - тя ме погледна гневно - Е, какво? излизаш с него или нещо такова? - тя скръсти ръцете си и се отдръпна от мен.
- Не! - наполовина извиках.

Защо ще си прави такова заключение? Бях раздвоен между това да извикам баща й и да се защитя и това да измисля още една лъжа.

- Не съм му приятел, той си тръгва. - погледнах го още веднъж предупредително.

Този път той го възприе и отстъпи, тръгвайки си. Предполагам Лиам е единственият, който вече не го е страх от мен. Все пак не съм омекнал.

- Кой е там? - Ричард се присъедини към нас в коридора.

Е, не е ли просто страхотно...

- Онзи човек, Чад. - отговори Теса, гласът й беше пълен с инквизиция.
- О. - Ричард пребледня и ме погледна безпомощно.
- Трябва да знам какво става. - Теса се разстройваше.

Не трябваше да й позволявам да се върне тук, видях го на лицето й, момента, в който тя влезе в това шибано място.

- Лиам! - Теса повика най-добрия си приятел и аз погледнах към баща й.

Лиам щеше да й каже, нямаше да я излъже в очите, както аз съм правил толкова много пъти.

- Баща ти му дължеше пари и аз му дадох този часовник. - признах.

Тя ахна и се обърна към Ричард.

- Дължал си му пари за какво? Бащата на Хари му подари този часовник и ти си му позволил да го даде просто така, плащайки вместо теб! - тя изкрещя.

Добре... това не беше реакцията, която очаквах. Тя беше съсредоточена върху глупавия часовник, вместо факта, че баща й дължеше пари на някого.

- Съжалявам, Теси. Нямах никакви пари, а Хари...

Преди да осъзная какво правеше тя, Теса вече беше тръгнала към асансьора. Какво по дяволите! Паникьосах се и хукнах след нея, но тя влезе в стоманената клетка, преди да я достигна. Друг път тези врати се движеха мъчително бавно, но когато тя бягаше от мен, те се затваряха незабавно.

- Мамка му, Теса! - заблъсках с юмруци по метала.

Това място изобщо имаше ли стълбище? Когато погледнах назад, Лиам и Ричард ме гледаха безизразно, без да мърдат. Благодаря ви за шибаната помощ, задници.

Размърдах се и намерих стълбището, прескачайки по две стълби наведнъж, за да стигна до първия етаж. Стигнах до лобито и се огледах за Теса. Когато не я видях, започнах отново да се паникьосвам. Чад може да е дошъл с приятели... тя може да се доближат до Теса или да я наранят...

Асансьорът се отвори с позвъняване и Теса излезе от него. Най-непоколебимото изражение се намираше на лицето й, докато тя не ме забеляза.

- Ти да не си откачила? - изкрещях, гласът ми изпълни лобито.
- Той ще върне шибания часовник, Хари! - тя изкрещя обратно.

Тя тръгна към стъклените врати и аз увих ръката си около кръста й, дърпайки я обратно към гърдите си.

- Пусни ме! - тя забиваше ноктите си в ръцете ми, но аз не я пуснах.
- Не може да го преследваш, какво си мислиш? - тя продължаваше да се бунтува - Ако не спреш да се дърпаш, буквално ще замъкна задника ти до апартамента. Сега ме изслушай. - казах.
- Той не може да вземе часовника, Хари! Баща ти ти го подари и значеше много за него, както и за теб.
- Този часовник не значеше нищо за мен. - казах й.
- Да, значеше. Никога няма да си признаеш, но значеше и го знаеш. - очите й отново се насълзяваха.

Мамка му, този уикенд ще бъде ад.

- Не, не значеше.

Значеше ли?

Ръцете й спряха да се движат и тя леко се отпусна. Нежно я избутах към асансьора. Мисията й да преследва дилъра на дрога беше абортирана и тя не беше много щастлива.

- Не е честно спрямо теб той да вземе часовника, защото баща ми му е дължал пари! Колко много алкохол трябва да изпие един човек, че да задлъжнее? - попита ме.

Тя гореше от гняв, а аз бях разкъсан между това да си мисля, че е забавно и това да се чувствам ужасно, заради това, което трябва да й кажа.

- Не е било алкохол, Тес. - наблюдавах я, когато тя наклони глава, гледайки всичко наоколо, но не и мен.
- Трябва да е. - гърдите й се повдигаха и спускаха с нездравословна бързина.
- Съжалявам.

Не знаех какво друго да й кажа. Наистина съжалявах. Съжалявах, че не можах да я защитя от прецакания й баща, точно както не можех да защитя майка си от себе си.

- Не той не е... той не се дрогира. - тя поклати глава.

Аз натиснах номера на етажа ни, докато тя се взираше в нищото, когато вратите се затвориха.