After 3 (Bulgarian Translation) - Harry Styles

Chapter 270

Гледна точка на Хари.

- Не мога да повярвам, че загубих всичките си дрехи на една игра покер! - Жанин влезе, препъвайки се в кухнята, с цигара в едната си ръка и червена чаша в другата.
- Е, сега можеш да си облечеш нещо. - непозната брюнетка каза до нея.
- Добре съм си, наистина. - Жанин изсъска обратно.

Жените са толкова раздразнителни.

Отне ми момент, за да осъзная, че Жанин не носи тениска. Беше напълно гола, освен една малка лентичка, която предполагам, че би минала за прашки.

Наистина не мога да мисля точно сега. Димът от прекалено много цигари, безброй джойнтове и бонг бяха превърнали този апартамент в къща на ужасите. Имаше голи мацки, кокаин и алкохол в изобилие. Всички се държаха безгрижно, точно както исках и аз. Аз също трябва да съм безгрижен. Трябва да разкарам лицето й от шибания си ум.

Когато погледнах към Жанин отново, тя обличаше едно джърси.

- Щастлива ли си? - тя извъртя очите си срещу брюнетката, мятайки черната си коса по най-драматичния начин.

Жанин се обърна прекалено бързо и удари крака си в крака на масата в кухнята. Тя се препъна напред и се блъсна в мен, а питието ми се разля по джърсито, която тя беше облякла преди по-малко от минута.

- По дяволите, Хари! - тя се оплака, събличайки джърсито, показвайки гърдите си отново.

Не, че й пукаше, че е гола пред апартамент пълен с хора, но брюнетката изпуфтя в раздразнение и излезе от кухнята, уверявайки се да вземе бутилка с текила със себе си.

- Какъв й е проблемът? - Джеймс се обърна към Жанин.
- Не ме харесва, защото се чуках с гаджето й, всъщност бившото й гадже. - тя се усмихна.

И то гордо.

- Дай ми тениската си. - Жанин протегна ръката си към Джеймс и той поклати главата си.
- Няма начин, Карла ще бъде тук на сутринта и ще ме обеси за топките ми, ако те види да носиш дрехите ми отново. - той вдигна ръце и излезе от кухнята.
- Дай ми суичъра си. - тя се обърна към мен и аз поклатих глава, отказвайки - Хайде, студено е и нямам никакви дрехи. - тя разклати едва съществуващите си гърди, за да докаже твърдението си.
- Какво носеше, когато дойде? - повдигнах едната си вежда.
- Някой скри дрехите ми. Вероятно е била онази завистлива кучка. - тя скръсти тънките си ръце пред гърдите си - Хайде де, брат ми е в другата стая. Просто ми дай пуловера си, и без това имаш тениска отдолу.
- Брат ти те е виждал гола много пъти, сигурен съм. - затворих очите си и позволих на дима да изпълни дробовете ми, наслаждавайки се силния вкус на марихуаната по езика ми.
- Ха-ха. Сега ми дай тениската си и ще споделя с теб малко от новите. Марк е взел някаква нова дрога и е по-хубава от този боклук. - тя взе джойнта от пръстите ми и си дръпна.
- Хубаво. Мамка му, досадна си. - промърморих и съблякох суичъра си.

Не й го дадох. Вместо това й метнах черната си тениска. Теса винаги обича начина, по който изглеждам в големия си суичър, прави ми комплименти всеки път, когато нося това нещо.

Мамка му.

Почти успях да не мисля за нея.

Мамка му, мамка му, мамка му.

Няколко минути по-късно Жанин се върна при мен в кухнята. Тениската висеше по тялото й като шибана завеса. Тя не я изпълва така, както Теса...

- Побързай. - настоях.

Трябва да изтрия името й от ума си.

- Бързам. Вече е свита, ето. - тя постави дрогата в ръката ми и седна на плота зад мен.
- Стайлс! Дай ми шибаната водка, трябва да направя едно питие на новата си приятелка Бамби. - каза Марк и влезе в кухнята.
- Боже, толкова е досаден. Спомняш ли си, когато влязохте в онзи магазин за алкохол? - прошепна ми Жанин.

Краката й се увиха около кръста ми, но не ми пукаше достатъчно, за да ги избутам. Тя вече носи шибаната ми тениска. Вместо да я отблъсквам, се усмихнах на спомена, когато се опитвахме да избягаме от полицията. Смехът на Жанин изчезна в празното пространство около мен, всичко изчезна, промени се и се фокусира върху Теса. Защо... как?

- Какво... Ти какво... - борех се за думи.

Жанин ми каза, че тази дрога е добра, но мамка му, не мислех, че е имала предвид халюцинации.

- Вие двамата се познавате? - попита Марк в облака от дим.

Тя наистина е тук. Теса е тук, в този апартамент. Как по дяволите е разбрала къде съм? Теса се приближи. Откъде е знаела как да стигне до тук? Джойнта между пръстите ми натежа, когато очите на Теса се забиха в него. Жанин го взе от мен и очите на Теса се преместиха към Жанин.

- Ще приема това за да. - Марк се засмя и взе бутилката с алкохол от ръката ми.

Исках да й кажа нещо, но какво имаше за казване? Вече й казах довиждане, по моя начин, а сега тя е тук и аз съм пиян, надрусан и не искам да говорим повече. Не искам да чувам списъка с неща, които съм направил и все още правя грешно. Това, че тя ми видя така, с тълпата, към която принадлежа, трябва да й даде тласъка да се прибере у дома и никога повече да не се връща.

Мълчанието ми и присъствието на Жанин зад гърба ми я накараха да си тръгне. Тя изчезна толкова бързо от кухнята, колкото и пристигна. Инстинкта ми ме караше да я последвам, да се уверя, че е добре и да й се извиня, но не се поддадох. С времето тези инстинкти ще си отидат, трябва да си отидат.

- Коя по дяволите беше тази? - Марк се обърна към мен.

Не исках да му казвам, дори не знаех какво да кажа на себе си. Мисля, че няколко минути минаха, или по-малко, а аз си нямах никаква идея, но Марк продължаваше да ми задава същия въпрос отново и отново.

- Пич, кажи ни коя беше тази луда мацка! - той отново ме попита.
- Никоя, приятел. Тя е просто една случайна... - започнах да му отговарям, когато Теса отново влезе в кухнята.

По дяволите. Едва виждах трезво, бях толкова надрусан. Бутилката с водка беше изтръгната от ръката ми и хвърлена към стената, преди да мога да я спра.

- Какво по дяволите, Бамби? - извика Марк.

Трябва да му кажа да спре да я нарича така, но знаех, че няма да промени нищо и честно казано, беше наистина добре измислен прякор. Тя наистина е като бебе елен, изплашена, сладка и наивна. Беше вярна на името си, докато стоеше сама в кръг от лъвове.

- Името ми е Теса! - извика тя, а аз затворих очи, опитвайки да се осъзная зад завесата от канабис и алкохол, които бяха забавили и опетнили ума ми.
- Нямаше нужда да чупиш водката! - каза й Марк.

Знаех, че изобщо не му пука за бъркотията. Пукаше му само за водката. Имаше поне още десет бутилки бежду плота и фризера.

- Научих се как да чупя бутилки в стената от най-добрия. - Теса ме погледна гневно.

Думите й щипеха, отчасти. Стигнах до момента на интоксикация, където съм почти недосегаем. Само още няколко глътки, няколко дръпвания и нищо няма да може да ме достигне.

- Не ми каза, че сега имаш гадже. - Жанин промърмори в ухото ми.

Знаех какво Теса би трябвало да си мисли за случилото се тук, но дори нямаше да опитвам да й обясня. Може да си мисли каквото си пожелае, ще й помогне накрая.

- Оставете Стайлс да доведе откачена мацка от Америка в апартамента ми, хвърляйки бутилки и разни неща. - Марк погледна Теса, очевидно заинтересован от нея.
- Недей. - аз пристъпих към тях двамата.

Не знам дали предупреждавах него да не я нарича откачена, или предупреждавах нея да не се приближава до него.

- Коя е тази мацка? - попита ме Марк за хиляден шибан път.
- Вече ти казах. - погледнах го, след това към Жанин.

Дишането на Теса ехтеше в стаята и в прецакания ми ум. Тя беше близо до момента, в който ще откачи и трябваше да я накарам да си тръгне. Можех да видя гнева в очите й и знаех, че е готова да избухне.

- Какво по дяволите не ти е наред? Мислиш си, че можеш да разпуснеш тук и да пушиш марихуана по цял ден, за да забравиш за проблемите си? - тя изкрещя и продължи - Много добре знаеш как ще свърши това! Не можеш да съществуваш без мен, ще бъдеш нещастен, както и аз. Не ми правиш услуга като ме нараняваш, но като гледам това ти харесва?

Разбира се, че знам какво казва, но нищо от това няма значение. Нещастието обича компания, а аз имам цял апартамент със самотни души, с които да пия, докато болката не си отиде.

- Не знаеш дори за какво говориш. -изсъсках.

Тя трябва да се махне от тук ида спре да ме убеждава да остана с нея. Точно заради това оставих ключа и билета без нито дума повече, за да избегна истинско сбогуване.

- Не знам ли? - тя размаха ръце във въздуха - Тя е облечена с твоята шибана тениска! - Теса крещеше отново, а Жанин най-накрая схвана шибания намек и скочи от плота, все още носейки тениската ми.
- Защо изобщо си тук? - попитах я.

Тя беше изгубена в мислите си, вероятно все още опитвайки се да измисли причина защо трябва да си тръгна с нея.

- Какво, да не си мислеше, че ще ти позволя да избягаш като страхливец?

Да, мислех.

- Ще ти дам един последен шанс да си тръгнеш с мен сега и да се върнем у дома, но ако си тръгна от тук без теб, това ще е краят. - заплаши ме тя.

Тя ме заплашва? Тя ме преследва през цялото това време и си мисли, че може да ме заплашва?

- И аз така си мислех. - тя извъртя очи - Знаеш ли, можеш да имаш всичко това, можеш да пиеш и да пушиш през останалата част от живота си. - приближи се към мен, а аз се насилих да не трепна, заради думите й - Но това е всичко, което някога ще имаш, затова му се наслади, докато трае.
- Ще му се насладя. - отговорих спокойно.

Знам, че това ще бъде всичко, което някога ще имам и ми писна да се боря. Бях си добре, преди тя да се появи тук, опитвайки се да ме накара да се чувствам ужасно.

- Е, ако тя не ти е гадже... - започна Марк, зачервените му очи огледаха моите.
- Не съм ничие гадже. - Теса изсъска и Марк й се усмихна.

Мамка му, не.

- Хубаво. Решено е тогава. - ръката му се озова на гърба й и червеното се разпространи в замъгления ми ум.
- Разкарай се от нея! - избутах го.

Точно заради това тя не трябва да е тук!

- Навън, веднага. - казах й.

Тя трябва да си тръгне, веднага. Познавам Марк и знам какъв е с момичетата, особено невинни момичета като Тес. Знам го много добре, защото аз съм същият. Чух я да ме следва, когато излезе в коридора и блъсна вратата.

- Какво по дяволите беше това? - приближих се към нея, приклещвайки я в ъгъла.
- Кое? Да ти се скарам за глупостите ти? Мислиш си, че можеш просто така да пъхнеш самолетен билет в куфара ми и аз ще си отида? - ръцете й блъснаха по гърдите ми, бутайки ме към стената.

Какво иска от мен? Вече й казах, че съм приключил с нея, как не го схвана?

Казах ли й? Алкохолът ме застигаше, слагайки още един слой от объркване върху чувството ми за реалност.

- В момента съм толкова шибано загубен в собствената си глава, че не мога да мисля нормално, а да не говорим за даване на обяснение за хиляден шибан път! - не почувствах нищо, когато юмрукът ми влезе в гипсокартона.

Единствената следа от удара беше изражението на Теса и дупката в стената зад нея.

- Ти дори не опита! Не съм направила нищо грешно! - тя опита да се защити.

Няма нужда да се защитава от мен. Знам колко е перфектна. Заскубах косата си, готов да изтръгна скалпа си, искайки да почувствам нещо, но не усетих никаква физическа болка.

- Какво повече искаш Теса? Искаш ли да ти го кажа по букви? Махай се от тук, върни се там, където принадлежиш! Нямаш работа тук, не се вписваш тук. - снижих гласа си, може би най-накрая щеше да ме послуша.
- Щастлив ли си сега? Ти спечели, Хари. Ти отново спечели. Но винаги е така, нали?

Обърнах се с лице към нея, уверявайки се, че ме гледа право в очите, когато отпратих последния си удар.

- Ти знаеш това по-добре от всеки друг, не мислиш ли?

Буквално можех да видя поражението в очите й и знаех, че най-накрая е разбрала.

Най-накрая ме вижда такъв, какъвто съм - загубена кауза.

...

- Все още не разбирам защо не й кажа, че си ме залял. - каза Жанин, подавайки ми чаша с алкохол - Щеше да я спасиш от държанието й на откачалка.
- Без повече бутилки за теб! - Марк се засмя до мен, опитвайки се да направи шега за Теса и счупената бутилка.

Не бях в настроение за шеги. Не чувствах нищо.

Тя беше толкова ядосана. Никога не я бях виждал така. Знам какво си е помислила за ме и Жанин. Не, че аз казах или направих нещо, за да променя това. Заради факта, че Теса видя Жанин в тениската ми, знам, че в момента се качила на самолета.

Вчера щях да прекарам часове наред, правейки каквото и да е, за да я накарам да ми повярвам, но не и днес. Днес аз ще пия повече, ще пуша повече и ще я изтрия напълно.

- Забрави. Вече ти казах, че няма да я обсъждаме, затова забрави. - отпуснах главата си назад на дивана и затворих очи.

Апартаментът все още беше пълен, прекалено много пияни и надрусани шибани идиоти на едно място. Металика дрънкаше за кукли и се усмихнах на мисълта, че никога повече няма да ми се налага да слушам глупава музика отново.

Можех да усетя няколко чифта очи върху себе си и това ме правеше параноичен. Очевидно, вниманието беше насочено към мен след пристигането на Теса, заедно с въпросите за избухливото американско момиче през последните четири часа.

- Разбрахме. Тогава не трябва да говорим и за циците й, нали? Защото по дяволите...
- Достатъчно! - блъснах насинената си ръка в дървената маса.

Едва понасях тези шибаняци и ми отнемаше много да не реагирам, защото знам, че ако го направя, те няма да млъкнат.

- Добре! Не ми чупи стъклото, задник. - Марк посочи стъклото между пръстите ми.

Представих си как юмруците ми се свързват с ченето му отново, и отново, и отново, докато довършвах питието си.

- Аз си лягам. Не съм спал от два дни. - Джеймс стана от мястото си в другия край на дивана.
- Спри да смъркаш тогава. - Жанин го подразни.

Джеймс извъртя очи и избърса излишния прах под носа си.

- Не млъкваш. Ти си тази, която ми го даде. - той си дръпна още веднъж от джойнта, който се предаваше в стаята.

Едва можех да държа очите си отворени в този момент. Не исках. Исках само изчезне до утре и да повторя това, което направих днес, като изключим прекъсването.

Колкото повече се друсах, толкова по-добре. Колкото повече пушех, колкото повече пиех, толкова повече лицето й си отиваше от ума ми. Всеки път, когато ги затворя, тя е там, всъщност беше. Сега я виждам, но замъглена, заради дима и си отива с всяко вдишване на дима и глътка водка.

...

- Ще ти правя компания. - каза сестрата на Марк, когато апартаментът най-накрая се изпразни.

Беше почти четири сутринта и бях толкова шибано надрусан, че не можех да почувствам нищо, нито дори пръстите й, които рисуваха кръгове по крака ми.

- Да. - чух се да отговарям.

Жолен... Жанин... ме беше възседнала, но едва можех да усетя тялото й върху моето. И без това беше толкова слаба, но трябваше да мога да почувствам нещо. Не знам защо се оплаквам, това ми беше целта, да не чувствам нищо.

- Помниш ли първия си път? - тя издиша в ухото ми.
- Мхм.

Всъщност не помнех, не точно сега. Не помнех нищо.

- Аз също. Беше толкова уверен в себе си и наперен. Беше много възбуждащо. - езикът й трябваше да бъде горещ по кожата на врата ми, но не можеш да почувствам нищо - Пенисът ти беше огромен тогава, не мога да си представя как изглежда сега.

Ръцете й хванаха моите и тя ги пъхна под тениската си, нагоре към гърдите си. Устата й имаше вкус на стари цигари и застоял алкохол, отвратителен микс. Аз обърнах главата си настрани и устата й се озова на врата ми отново. Ръцете й все още използваха моите да опипват гърдите й.

- Ето, ще те улесня. - тя съблече тениската си и премести ръката си до ципа ми.

Тя ме хвана през дънките ми, но отново, аз не почувствах нищо.

- Чакай. - успях да кажа неясно.
- Не се тревожи, на хапчета съм. - мисля, че каза.

Оставих ръцете си да паднат върху декоративните възглавници, когато тя издърпа суичъра ми през главата ми и го метна някъде зад нея.

- Толкова много татуировки. - казах тя, устата й се движеше по гърдите ми - Вече мога да се чукам като порно звезда. Джеймс казва, че трябва да изградя кариера от това. - тя звучеше горда, когато продължи да търка с ръката си неотговарящия ми пенис.

- Боже, какво ти има, да не си мъртъв там долу? - тя потърка по-силно, но нищо не се случи.

Взирах се в стената и тя стана от мен, заставайки на колене пред мен.

- Това ще помогне, винаги помага. - тя се усмихна и аз бях ужасен от това, което видях пред себе си.

Сивите очи, които бях свикнал да виждам, бяха пълни с живот и любов. Тъмните очи на момичето бяха мъртви, липсваше живота в тях и не можех да понеса да го гледам повече. Станах от дивана и бързо отворих вратата на банята, преди тя да се изправи на крака.

- Добре ли си? - чух я да ме пита, когато увих ръцете си около тоалетната чиния и изпразних стомаха си в нея - Добре ли си? - тя каза отново, тънкият й глас беше по-силен този път.
- Махай се. - простенах, затваряйки очите си.

Миризмата на урина ме улесняваше с повръщането в тази мръсна баня.

- Просто се уверявам... - тя продължи да ме измъчва.
- Казах да се разкараш. - казах отново, но този път по-силно.
- Хубаво!

Голото момиче изпищя и блъсна вратата, без дори да запали лампата, преди да го направи.

Бях оставен сам в мрака така, както трябва да бъде.


Гледна точка на Теса.

Бях толкова облекчена да видя Лиам. не се сдържах и хвърлих ръцете си около врата му в момента, в който той отвори предната врата на къщата на Кен.

- Как беше пътуването? Иска ми се да ми беше позволила да те взема от Сиатъл.

Сигурна съм, че ако не ме прегръщаше толкова силно, щях да го погледна и да видя намръщеното му изражение.

- Не беше толкова зле. - излъгах - И без това трябваше да докарам колата на Хари. Не исках да я оставям там за Бог знае колко дълго. - тръпнах, заради употребата на името му.

По време на осемчасовия полет и шестчасовото пътуване с кола, си обещах, че няма да произнасям името му повече. Не мога да се сдържам, ако другите около мен го правят, неизбежно е, но няма да се подлагам на болката, която идва заедно с вкуса от името му на езика ми. Вече не.

Не исках да казвам на Лиам, че съм спала в колата на Хари на паркинга на летището. Пристигнах в десет часа миналата вечер и не можех да карам до Pullman, а не се чувствах комфортно да остана в къщата на Крисчън точно сега.

Още веднъж, нямах къде да отида.

- Все още не разбирам какво се е случило. Какво го накара да остане в Лондон? - попита ме Лиам, прекъсвайки прегръдката прекалено скоро.

Той взе куфара и чантата ми от мода и ме поведе към кухнята. Не му отговорих, също си обещах да запазя тайните на Хари за себе си. Ако иска да ги разкрие, ще го направи сам. Не е моя работа, вече не. Честно казано никога не е било, просто бях заблуждавана от илюзията, която сама създадох.

- Мъфин? - попита ме той с предпазлива усмивка, но толкова топла.
- Не съм гладна. - започнах да казвам, но бързо размислих, когато стомахът ми изръмжа, заради ягодовото тесто.
- Къде са майка ти и Кен? - попитах го, оглеждайки подредената кухня за следа от престилката с ягодки на Карън.
- Майка ми имаше някакъв час тази сутрин. - гърбът на Лиам беше обърнат към мен, когато той отвори хладилника и изкара кутия с мляко - Направих и кафе, все още е топло.
- Благодаря. Наистина нямаше нужда да минаваш през всичките тези неприятности.
- Ти не си неприятност. - той ме увери.

Чаша с топло кафе беше поставена пред мен, преди да мога да си налея сама.

- Знаеш ли, няма да задавам прекалено много въпроси, но ще ми кажеш ли поне защо вече не можеш да живееш в къщата на Крисчън?
- Не, че не мога.

Премислих всеки един възможен отговор на всеки един възможен въпрос, който знам, че ще ми бъде зададен, след като се върнах сама от Лондон. Бях запомнила, репетирала и подготвила всичките си отговори. Осемчасов полет може да направи чудеса, когато светът ти се руши около теб.

- Все още премислям къде искам да отида от сега нататък. Не мисля, че Сиатъл е най-доброто място за мен.
- Наистина ли? Но ти винаги си искала да отидеш там.
- Знам. Най-вероятно ще остана там, просто говоря неконкретно. И без това се нуждая от мое собствено място. Ако задържа стажантството си във Ванс, мога да си позволя да живея сама.
- Сигурна ли си за това? Знам, че вие двамата имате връзка пълна с препятствия, но винаги работи и не искам да прави прибързани решения. - сигурното изражение на Лиам започна да чупи бариерата между мен и болката.

Беше ново изградена, много крехка бариера, която отчаяно трябваше да задържа, докато болката не е достатъчно притъпена, за да мога да си позволя да бъда на свобода.

- Но знаеш, че ще те подкрепя в каквото и да избереш. - добави той.
- Знам, че съм го казвала и преди, прекалено много пъти, но Лиам... - забих ноктите си в дланта си, за да се разсея от болката в гърдите ми - Хари направи нещо, което не мога да забравя. Сега може и да не ми повярваш, аз също не бих си повярвала, ако бях на твое място, но ще видиш. Този път е финално.

Не знам дали казах нещо или тона на гласа ми, но изражението на Лиам незабавно се промени.

- Какво направи той?
- Нищо, което да мога да повторя, без да бъда завлечена обратно на онова място. - побиха ме тръпки, когато се сетих за Жанин в тениската на Хари - Не се тревожи за мен, този път ще бъда наред. Чувствала съм това и преди, и личен опит знам, че евентуално ще спре да боли.

Знам, че с думите си опитвах да убедя себе си толкова, колкото и най-добрия си приятел, но само можех да се моля да бъдат истина.

- Добре. Няма да любопитствам, но просто знай- че съм до теб, окей? - той сложи ръката си върху моята и аз кимнах.

Не знам какво направих, за да заслужавам някой толкова чист и лоялен, колкото Лиам, но съм толкова благодарна, че го имам.

- Не знам какво ще правя без теб, когато заминеш. - казах му, искайки да не бях позволявала мисълта да се появи в ума ми, нито пък във въздуха.
- Трябва да подпиша документите до два седмици, но мога да ги откажа, ако е нуждаеш от мен. Аз...
- Не! Не, добре съм. Просто исках да кажа, че ще ми липсваш. Не променяй програмата си, защото аз най-накрая получих края, който трябваше да знам, че предстои.

Погледнах настрани, засрамена от изблика си. Това изречение е едно от тези, които в продължение на осем часа си обещавах да не изричам.

- Премести се в Ню Йорк с мен.

Засмях се, истински смях. Това дойде много по-скоро, отколкото очаквах.

- Да, добре.
- Сериозен съм! - той се усмихна и взе чашата с кафе от ръцете ми - Наистина, защо не? С оценките си ще можеш да влезеш в NYU, Кен ще напише препоръка и ще се обади на някои хора, може да започнеш с мен следващия месец. В най-лошия случай ще влезеш в друг, по-малък колеж, докато не те приемат.

Той не е сериозен. Не може да бъде.

- Разчитам на здравия ти разум и пресметнати решения, Лиам. В момента разваляш това. - пошегувах се.
- Теса, сериозен съм. Назови една причина защо не трябва. Освен ако ти и Хари не поговорите и...
- Не, няма. - казах му, мислейки го наистина този път.

Подсъзнанието ми, с досадния си глас, ми напомни, че съм казвала това стотици пъти преди.

- Ще видиш. - каза на Лиам и на подсъзнанието си.
- Разбирам, ако не иска да напускаш Сиатъл, защото е твоят град мечка, но ти сама го каза, че не е това, за кoето си го мислела. Затова защо не дойдеш с мен в Ню Йорк? Аз също се колебая напоследък. Почти отказах срещата си с длъжностното лице за документите.
- Не мога да се преместя в Ню Йорк с теб. Даниел вероятно ще се чувства некомфортно, ако аз съм там през цялото време, а и аз не мога да си позволя да живея в Ню Йорк.

Очите на Лиам омекнаха отново и знаех, че иска да омекоти думите, които щяха да последват тези негови кучешки очички.

- Даниел скъса с мен. Щях да ти кажа, но толкова много неща се случваха с баща ти и Сиатъл, не исках да се тревожиш за мен.

Бариерата беше пречупена. Само за Лиам, само за болката на най-добрия ми приятел, а не за моята.

- Толкова съжалявам, щях да бъда до теб. Не мога да повярвам, че бях толкова заета със себе си, че дори не забелязах, че минаваш през раздяла. Наистина толкова съжалявам.
- Всичко е наред. Не се извинявай. Знаех, че предстои. Просто не бях готов да го призная.

Той наистина изглеждаше добре, леко тъжен, но добре. Много по-добре от мен със сигурност.

- Знам как е. Можем да поговорим за това, ако искаш. Сигурен ли си, че все още искаш да отидеш в Ню Йорк? - попитах го.
- Да сигурен съм. Майка ми наистина иска да отида и честно казано, аз бих предпочел да завърша в NYU. Нямам нищо потив WSU, но NYU е просто... ами NYU. - каза той и двамата се усмихнахме - Мога да си намеря приятели там, не, че тук имах много. Ако там не ми хареса, винаги мога да се върна тук следващия семестър.

Позитивността на Лиам е заразителна.

- Прав си. Трябва да отидеш, ще ти хареса. NYU е невероятен колеж.
- Можеш да останеш при мен в моя апартамент. Знам, че на Хари няма да му хареса... - той спря на средата на изречението си - Съжалявам, ще бъде трудно да спра с този навик. - той се намръщи.

Знам, Лиам, знам.

- Не мога да си позволя да ти помагам достатъчно, а и студентските ми заеми ще бъдат прекалено високи в NYU. - успокоих се от вълнението от идеята.

Невъзможно е да се преместя в Ню Йорк, заради една прищявка. Ще бъде прекалено хаотично и непланирано.

- Може да се запишеш за по-голяма сума. Аз мога да ти помогна. Няма да ти се налага да плащаш обучението си, ако кандидатстваш за достатъчно стипендии и субсидии.
- Не знам.

Наистина не знаех. Звучеше добре, особено сега, когато исках почивка от него.

- Е, просто помисли за това. София също живее там. - каза той.
- София? - знаех името, но не се сещах за кого говори - О! Да, готвачката, нали?

Харесвах я, тя беше много сладка, а пекарските й умения бяха превъзходни.

- Да, готвачката. - Лиам се изчерви - Поне ще помислиш ли? Разумно решение е, ако наистина се замислиш. - обясни той.

Имам чувството, че е неразумно и напълно откачено дори да премислям предложението му, но може би точно сега се нуждая от нещо неразумно и напълно откачено.

- Ще помисля. - обещах му - Нека да започнем с бебешки стъпки. Ще дойдеш ли с мен да си взема нов телефон?
- Ще си купиш нов телефон? - той повдигна едната си вежда и ме гледаше, сякаш ми е пораснала още една глава.
- Мисля, че ми е време.

Нов телефон беше още едно нещо, което реших, докато пътувах.

- Моят се държи на последния си крак, а и се нуждая от нов номер. - избутах заплашващите ме мисли.

Те опитваха да се върнах обратно към него. Един нов телефонен номер е първата крачка към приемането на всичко това. Не, че той изобщо ще опита да се свърже с мен.