After 3 (Bulgarian Translation) - Harry Styles

Chapter 266

Гледна точка на Теса.

Боса хукнах след Хари към предния двор на къщата, в която е прекарал измъченото си детство, препъвайки се. Едното от коленете ми се приземи на тревата, но бързо се изправих. Комарникът на предната врата беше отворен и Хари се зае с дръжката на вратата, преди да заблъска с юмруци по дървото.

- Хари, моля те. Нека просто да се върнем в хотела. - опитах да го убедя, когато се приближих до него.

Той напълно игнорира присъствието ми и се наведе, за да вземе нещо от верандата. Предположих, че е ключ, но не беше тота. Беше камък с размера на юмрука му, който мина през стъклото в средата на вратата. Хари вмъкна ръката си вътре, избягвайки острото стъкло за щастие, и отключи вратата.

Огледах тихата улица, но нещо не беше наред. Никой не беше навън, за да забележи нашето прекъсване на тишината в този квартал и нито един прозорец не бе осветен от звука на счупено стъкло. Молех се Ан и Робин тази вечер да не са в неговата къща, тази в съседство.

- Хари. - повторих.

В този момент вървях по водата, давайки всичко от себе си, за да не потъна. Само едно подхлъзване и двамата ще се удавим.

- Тази шибана къща не е била нищо друго, освен мъчение за мен. - той промърмори, препъвайки се в ботушите си.

Подпря се на страничната облегалка на малкия диван, преди да падне. Огледах хола и бях благодарна, че повечето от мебелите са били опаковани в кашони или премести, заради преместването на Ан и събарянето на къщата. Хари присви очи и ги заби в дивана.

- Този диван тук. - той притисна пръстите си към челото си преди да продължи - Точно тук се случи. Този същия шибан диван. - стомахът ми се преобърна - Може би някой от шибаните ми бащи можеше да купи нов. - той затвори очите си за момент.
- Толкова съжалявам, знам, че всичко това е много за теб. - опитах да го успокоя, но той продължи да ме игнорира.

Хари отвори очи и влезе в кухнята, а аз вървях на няколко крачки зад него.

- Къде е... - той промърмори и падна на колене, за да огледа шкафа под мивката - Ето къде си. - каза той, повдигайки бутилка с алкохол.

Не исках да знам на кого е била или е и как се е озовала там. Заради малкия слой прах, който се появи върху черната тениска на Хари, когато той избърса бутилката в материята, бих казала, че е била скрита там от поне няколко месеца. Той тръгна обратно към хола и аз го последвах, несигурна какво ще направи след това.

- Знам, че си разстроен и имаш пълното право да бъдеш ядосан. - застанах пред него, отчаяно опитвайки се да привлека вниманието му.

Той отказа дори да ме погледне.

- Може ли да се върнем в хотела? - пресегнах се към ръката му, но той я дръпна - Може да поговорим, когато изтрезнееш, моля те. Или можеш да си легнеш, каквото си пожелаеш, но моля те, трябва да се махнем от тук.

Хари ме заобиколи и се върна до съдрания диван.

- Тя беше тук. - той използва бутилката с алкохол, за да посочи дивана.

Очите ми се напълниха със сълзи, но аз ги преглътнах.

- И никой не дойде да ги спре, по дяволите. Нито един от тези идиоти. - изплю той и отвори пълната бутилка.

Хари притисна бутилката към устните си и наведе главата си назад, пиейки на големи глътки.

- Достатъчно! - изкрещях, приближавайки се към него.

Бях напълно подготвена да грабна тази бутилка и да изсипя съдържанието й в мивката. Не знаех още колко алкохол може да понесе тялото му, преди да припадне. Хари отпи още веднъж, преди да спре. Той използвa опакото на ръката си, за да изчисти остатъка по устата и брадичката си.

- Защо? Искаш ли? - той се усмихна широко и ме погледна за пръв път, откакто бяхме влезли в тази къща.
- Не-да, всъщност искам. - излъгах, просто исках да му взема бутилката.
- Много жалко, Теси. Няма достатъчно за споделяне. - каза той неясно, повдигайки огромната бутилка.

Трепнах, когато той използва прякора, с който ме наричаше баща ми. Трябваше да е поне литър какъвто и да е алкохол. Етикетът беше избледнял и скъсан. Чудех се колко дълго го е крил там, дали е било през най-лошите единадесет дни в живота ми?

- Обзалагам се, че ти харесва това. - каза ми той.

Аз отстъпих назад и опитах да измисля някакъв план. Нямах много варианти и честно казано леко започвах да се страхувам. Знаех, че той никога не би ме наранил физически, но не бях емоционално подготвена аз още едно избухване от негова страна. Прекалено много свикнах с контролирания Хари, с който бях възнаградена напоследък, все още саркастичен с бързо променящо се настроение, но вече не толкова омразен. Блясъкът в зачервените му очи ми беше прекалено познат и почти можех да видя как злобата нарастваше в тях.

- Защо ще ми харесва? Мразя да те виждам такъв. Никога не бих си пожелала да те боли така, Хари. - казах му.

Той се усмихна и леко се изкикоти, преди да повдигне бутилката и да изсипе малко върху декоративните възглавнички на дивана.

- Знаеше ли, че ромът е един от най-лесно запалимите спиртове? - попита ме той и кръвта ми замръзна.
- Хари, аз...
- Този ром тук е на сто процента доказан. Това е наистина шибано много. - той ме прекъсна.

Говореше неясно, бавно и плашещо, докато продължаваше да залива дивана с опасната течност. Щеше да се опита да подпали дивана, какво по дяволите трябваше да направя аз?

- Хари! - повиших тон - Тогава какво ще направиш? Ще подпалиш къщата? Това няма да промени нищо! - изкрещях.
- Трябва да си вървиш. Забранено за деца. - присмя ми се, махайки с ръка, сякаш ме отпращаше.
- Не ми говори така! - чувствайки се смела и леко уплашена, аз се пресегнах към бутилката и я хванах в горния край.

Ноздрите на Хари се разшириха и той опита да премахне ръката ми от стъклото.

- Пусни го. Веднага. - каза той през стиснати зъби.
- Няма.
- Теса, не ме притискай. - той ме предупреди.
- И какво ще направиш, Хари? Ще ме пребиеш, заради бутилка алкохол? - предизвиках го.

Той се ококори, устата му се отвори в изненада, когато погледна към ръцете ни, които сякаш дърпаха въже.

- Дай ми бутилката. - настоях, затягайки хватката си около гърлото на голямата бутилка.

Беше тежка, а Хари не ме улесняваше, но адреналинът минаваше през вените ми, давайки ми силата, от която се нуждаех. Хари изпсува тихо и дръпна ръката си. Не очаквах да се предаде толкова лесно, затова когато я пусна, тя падна на пода пред нас, заливайки стария дървен под.

- Остави я там. - казах, пресягайки се към нея, когато предложих обратното.
- Не виждам какъв е проблема тук. - той взе бутилката преди мен и изля още алкохол върху дивана, след това започна да обикаля стаята, оставяйки следа от лесно запалим ром след себе си - Тази дупка и без това ще бъде съборена, ще направя услуга на новите собственици.

Бавно се обърнах с гръб към Хари и бръкнах в чантата си, за да намеря телефона си. Символът с батерията ми премигваше, показвайки ми, че имам само няколко минути, преди телефонът ми да се изключи напълно. Набрах единствения номер, който можеше да ни помогне в този момент. Държах телефона в ръката си, когато се обърнах към Хари.

- Полицията ще дойде в къщата на майка ти, ако го направиш. Ще те арестуват, Хари. - казах му, молейки се човекът в другия край на линията да ме чуе.
- Не ми пука. - промърмори той, ченето му беше затегнато - Все още мога да я чуя как вика. Пищеше като наранено шибано животно. Знаеш ли като какво звучи това на едно малко момче?

Сърцето ме болеше за него, и двете му версии, невинното малко момче, което било насилено да гледа как майка му е била пребита и изнасилена, както и ядосаният, наранен мъж, който стои пред мен, опитвайки се да подпали къщата, за да се отърве от спомена.

- Не искаш да влезеш в затвора нали? Аз къде ще отида? Аз ще бъда изгубена. - казах, въпреки че изобщо не ме беше грижа за мен, но се надявах идеята да го накара да премисли действията си.

Той се загледа в мен за минута, думите му сякаш го разтърсиха.

- Обади се на такси и тръгни към края на улицата. Ще се уверя, че не си тук, преди да направя каквото и да е. - гласът му вече беше по-ясен, отколкото трябваше да бъде, като имаме в предвид количеството алкохол в кръвта му.
- Нямам пари за такси. - казах му, изваждайки портфейла си, за да му покажа американската валута.

Очите му се затвориха и той заби бутилката в стената. Тя се разби, но аз едва трепнах, виждала съм и съм чувала това прекалено много пъти през последните седем месеца, за да се уплаша.

- Вземи шибания ми портфейл и се махай. По дяволите! - той изкара портфейла от задния си джоб и го метна на пода в краката ми.

Аз се наведох и го пъхнах в чантата си.

- Не. Ти ще дойдеш с мен.
- Ти си толкова перфектна, знаеш го, нали? - той се приближи към мен и постави ръката си на бузата ми.

Аз трепнах, заради контакта и намръщено изражение се намести на красиво измъченото му лице.

- Не го ли знаеш? Че си перфектна? - повтори той.

Ръката му беше гореща срещу бузата му и палецът му започна да се движи по кожата ми. Можех да усетя как устните ми трепваха, но задържах сериозното си изражение.

- Не. Не съм перфектна, Хари. Никой не е. - отговорих тихо, очите ми се взираха право в неговите.
- Такава си. Ти си прекалено перфектна за мен. - сърцето ми потъна.

Тук ли се върнахме?

- Няма да ти позволя да ме отблъснеш. Знам какво правиш, пиян си и се опитваш да оправдаеш това, като го сравняваш с нас. Аз съм точно толкова прецакана, колкото теб.
- Не говори така. - той отново се намръщи - Не звучи правилно, когато излиза от тази красива уста. - другата му ръка се премести по челюстта ми и се зарови в косата ми.

Палецът му мина по долната ми устна, а аз сравних начина, по който очите му изгаряха с мрачна болка и ярост и това, че докосването и гласът му бяха толкова мили и нежни.

- Обичам те и няма да ходя никъде. - казах, молейки се да мина през пияната мъгла.

Търсех моя Хари в очите му.

- Ако двама се обичат един друг, това не може да има щастлив край. - отвърна той нежно.

Аз незабавно разпознах думите и отделих очите си от него.

- Не ми цитирай Хемингуей. - изсъсках.

Да не би да си е мислел, че няма да го разпозная и няма да разбера какво се опитва да направи?

- Но е вярно. Няма щастлив край, не и за мен. Прекалено съм прецакан. - той махна ръцете си от лицето ми и се обърна с гръб към мен.
- Не, не си! Ти...
- Защо го правиш? - каза той неясно, а тялото му се олюля напред и назад - Защо винаги се опитваш да намериш светлината в мен? Събуди се, Теса! Няма никаква шибана светлина! - той изкрещя и с двете си ръце блъсна по гърдите си - Аз съм нищо! Аз съм прецакан, един боклук с прецакани родители и прецакан ум! Опитах да те предупредя, опитах да те отблъсна, преди да те разруша... - думите му ставаха все по-тихи и той бръкна в джоба си.

Разпознах лилавата запалка на Джуди от бара. Хари не ме погледна, когато я запали.

- Моите родители също са прецакани! Баща ми е в рехабилитационен център, по дяволите! - изкрещях.

Знаех, че това ще се случи. Знаеш, че признанието на Крисчън ще бъде точката на избухване на Хари. Един човек може да се справи с толкова много, но Хари вече беше толкова крехък.

- Това е твоят последен шанс да си тръгнеш, преди това място да изгори до основи. - каза той.
- Ще подпалиш къщата, докато аз съм в нея? - задавих се.

Вече плачех, но не си спомням кога започнах.

- Не. - каза той.

Ботушите му тропаха силно, когато той прекоси стаята. Виеше ми се свят, сърцето ме болеше и се страхувах, че ще изгубя чувството си за реалността.

- Хайде. - той ми подаде ръката си, искайки да я поема.
- Дай ми запалката.
- Ела тук. - той изпъна двете си ръце към мен, а аз само подсмърчах - Моля те.
- Дай ми запалката и може да си тръгнем заедно. - насила игнорирах поканата му, без значение колко ме заболя да го направя.

Исках да го прегърна и да го отведа от тук. Но това не беше роман на Остин с щастлив край и добри намерения, това беше ней-доброто от Хемингуей и ясно можех да го видя в жеста му.

- Ти почти ме накара да повярвам, че мога да бъда нормален. - каза той, запалката все още опасно си почиваше в ръката му.
- Никой не е. - изплаках - Никой не е нормален, аз не искам ти да бъдеш. Обичам те сега, обичам те заедно с всичко това. - огледах хола и върнах погледа си върху Хари.
- Не можеш. Никой не би, нито пък е могъл, дори и майка ми не можеше.

Облекчението мина през мен, когато предната врата се отвори и Крисчън влетя в хола. Той замръзна на място, когато огледа малката стая, алкохола, който покриваше почти всеки един инч.

- Какво... - Крисчън започна, очите му се присвиха, когато той видя запалката в ръката на Хари - Чух сирени, докато идвах насам. Трябва да си тръгваме, веднага! - изкрещя той.
- Ти как... - Хари гледаше ту към Крисчън, ту към мен - Повикала си го?
- Разбира се! какво друго трябваше да направи? Да ти позволи да изгориш тази къща до основи и да те арестуват? - изкрещя Крисчън.
- Разкарайте се! И двамата! - Хари размаха ръцете си във въздуха, все още държейки тази запалка.
- Теса, влез в колата. - Крисчън се обърна към мен.
- Не, няма да го оставя тук. - държах на своето.

Крисчън все още ли не е разбрал, че Хари и аз не трябва да бъдем разделяни?

- Върви. - каза Хари, приближавайки се към мен.

Той прокарах палеца си по метала на запалката, запалвайки я.

- Отведи я навън. - каза той неясно.
- Колата ми е паркирана в алеята отсреща. Отиди там и ни чакай. - инструктира ме Крисчън.

Когато погледнах към Хари, очите му бяха забити в пламъка. Познавах го достатъчно добре, за да знам, че ще го направи без значение дали ще си тръгна или не. Прекалено е пиян, за да бъде разстроен в момента. Студени ключове бяха поставени в ръката ми.

- Няма да позволя да му се случи нищо. - обеща ми Крисчън.

След минута вътрешна битка, аз увих пръстите си около ключовете и излязох, без да поглеждам назад. Пресякох улицата, тичайки и се молех сирените в далечината да имат друга дестинация.


Гледна точка на Хари.

- Давай! - изкрещя Ванс, махайки с ръце пред себе си.

За какво говореше и защо по дяволите беше тук? Мразя Теса, че му се е обадила. Това ще го върна, никога не бих могъл да я мразя, но по дяволите, тя ме вбесява.

- Никой не те иска тук. - не усещах устата си, докато говорих на този човек.

Очите ми горяха. Къде е Теса? Тя тръгна ли си? Мислех, че си е тръгнала, но сега вече бях объркан.

- Запали я. - каза ми той.
- Защо? Искаш аз да изгоря заедно с къщата? Всичките ти грешки ще си отидат, само ако и аз си отида. - металът на запалката гореше грубата кожа на палеца ми, но аз продължавах да си играя с огъня.
- Не, искам да изгориш тази къща. Може би тогава ще получиш малко спокойствие.

Мисля, че той ми крещеше, но аз едва виждах ясно, а да не говорим за силата на гласа му. Той всъщност ми даваше разрешение да изгоря това нещо до основи? Кой каза, че искам разрешението му?

- Кой си ти да ми казваш какво може и какво не може? Не съм те попитал, по дяволите. - понижих огъня до облегалката за ръце на дивана.

Нищо не се случи.

- Това няма да проработи. - каза той.

Или може би аз го казах това, не знам. Взех едно старо списание, което се намираше върху един от кашоните и приближих огъня до края на страниците. Те незабавно се запалиха. Гледах как огънят се разпространява по страниците и хвърлих горящата книга на дивана. Бях впечатлен колко бързо диванът бе погълнат от огъня и се кълна, че можех да почувствам как шибаните спомени изгаряха заедно с този боклук. Следата от ром беше следваща, запалвайки се. Очите ми едва проследяваха пламъците, докато танцуваха по пода, мятайки се и пукайки, създавайки най-успокояващите звуци.

- Доволен ли си? - Ванс надвика звука на пламъците.

Не знам. Теса не би била, тя ще бъде тъжна, че съм разрушил къщата.

- Къде е тя? - попитах го, оглеждайки стаята.

Ако тя беше вътре и ако нещо й се случеше...

- Тя е навън. На безопасно място. - увери ме той.

Мразех го. Той беше виновен за всичко това. Ако ме беше отгледал, нямаше да бъде толкова лош човек. Нямаше да нараня толкова много хора, особено Теса. Никога не съм искал да я нараня, но винаги правя точно това.

- Къде беше ти? - попитах го.

Исках пламъците да нараснат. С малкия им размер, къщата никога нямаше да изгори напълно. Може да съм скрил още някоя бутилка някъде. Не можех да мисля достатъчно трезво, за да си спомня.

- Бях в хотела с Кимбърли. Да си вървим, преди пожарните да пристигнат или да се нараниш.
- Не, къде беше онази вечер. - поясних.

Започваше да ми се вие свят и топлината от изгарящата стая ме задушаваше.

- Не бях тук! Бях в Америка. Никога не бих позволил да й се случи нещо такова! Трябва да тръгваме! - изкрещя той.

Защо ще си тръгваме? Искам да гледам как това място изгаря.

- Е, така или иначе се е случило. - тялото ми ставаше по-тежко и по-тежко.

Вероятно трябваше да седна, но след като на мен ми се налага да си спомням за случилото ми, не него също ще му се наложи.

- Тя пребита и превърната в една кървава каша. Всеки един от тях се задоволи с нея, чукаха я отново и отново. - гърдите ме боляха толкова шибано много, че ми се искаше да бръкна вътре и да изкарам всичко.

Всичко беше толкова по-лесно, преди да срещна Теса, нищо не можеше да ме нарани. Дори това не можеше да ме нарани така, бях се научил да го потискам, докато те не ме... тя ме накара да го чувствам нещо, което никога не съм искал и сега изглежда, че не знам как да го изключа.

- Съжалявам! Толкова съжалявам, че се е случило! Щях да ги спра! - той плачеше.

Как по дяволите смееше да плаче, след като не му се е наложило да види как се случва. Не му се е налагало да го вижда всеки път, когато затвори очите си, за да спи, година след година след година. Сини светлини се промъкнаха през прозореца, прекъсвайки лагерния ми огън. Сирените бяха шибано силни, мамка му, прекалено силни.

- Разкарай се! - изкрещя Ванс - Вън, веднага! Излез от задната врата и се качи в колата ми! Върви! - той изплашено изкрещя.

Шибан драматик.

- Майната ти. - препънах се.

Стаята се въртеше по-бързо, а сирените бяха проглушителни. Преди да мога да го спра, ръцете му се намираха върху мен и той буташе пияното ми тяло през хола и кухнята. Опитах да го отблъсна, но мускулите ми отказаха да се съюзим. Студеният въздух ме удари, замайвайки ме и задникът ми се приземи на пода.

- Тръгни към алеята и влез в колата ми. - мисля, че каза той.

Изправих се на крака, след като паднах няколко пъти и опитах да отворя задната врата. Той я е заключил, по дяволите. Чух няколко гласа, всичките крещяха, както и някакво бръмчене. Какво по дяволите е това? Извадих телефона от джоба си и видях името на Теса на екрана. Можех да отида, да намеря колата му на алеята и да видя Теса или можех да вляза вътре и да бъда арестуван. Погледнах към замъгленото лице на екрана си и решението беше взето. Не можех да измисля как по дяволите ще пресека улицата без полицаите да ме забележат. Екранът на телефона ми беше двоен и се движеше, но някак успях да набера номера на Теса.

- Хари! Добре ли си? - тя изплака.
- Вземи ме в края на улицата, пред гробището. - вдигнах резето на портата на съседите и приключих разговора.

Поне не ми се наложи да мина през двора на Робин. Това щеше да бъде неловко. Дали се е оженил за майка ми днес? За негово добре, надявам се да не е.

"Ти не би искал тя да е самотна завинаги. Знаеш, че я обичаш, тя все още е твоя майка." гласът на Теса прозвъня в главата ми. Страхотно, сега ми се причуваха и гласове.

"Не съм перфектна. Никой не е." Сладкият й глад ми напомни. Но тя грешеше, тя е грешна, наивна и перфектна.

Успях да се озова на ъгъла на улицата на майка ми. гробището зад мен беше тъмно, единствената светлина идваше от далечината. Минути по-късно, черна кола се приближи и Теса спря пред мен. Качих се в колата без да казвам нищо и тя натисна педала на газта.

- Къде да отида? - гласът й беше дрезгав и се опита да спре да плаче, но се провали ужасно.
- Не знам. Тук няма. - очите ми тежаха - Много места. Вечер е и е късно... и няма нищо отворено... - затворих очите си и всичко изчезна.

...

Звукът от полицейски сирени ме събуди. Аз подскочих, заради силния шум и ударих главата си в тавана на колата. Кола? Защо по дяволите съм в кола? Огледах се и намерих Теса да седи на мястото до мен, очите й бяха затворени, а краката й бяха свити срещу тялото й. Незабавно се сетих за едно сънено котенце. Главата ми ме убиваше. Пих прекалено много.

Беше ден, слънцето се криеше зад облаците, правейки небето сиво и мрачно. Часовникът на таблото ме информира, че е седем без десет. Не разпознах паркинга, на който бяхме спрели и опитах да си спомня как по дяволите съм се озовал в колата.

Сега нямаше никакви полицейски сирени... Сигурно съм ги чул в съня си. Главата ми пулсираше и когато повдигнах тениската си, за да избърша лицето си, силната миризма на дим изпълни ноздрите ми. Части на горящ диван и плачеща Теса минаха през ума ми. Борех се да подредя частите, все още бях наполовина пиян.

Теса се раздвижи до мен и очите й трепнаха, преди да се отворят. Не знаех какво е видяла миналата вечер, не знаех какво съм казал или направил, но ми се иска да бях изгорял заедно с къщата, заради начина, по който ме гледаше тя.

- Теса, аз... - не знаех какво да й кажа.

Умът ми не работеше, нито пък шибаната ми уста. Избледнялата коса на Джуди и Крисчън, който ме буташе към задната врата на къщата на майка ми, изпълваха някои от празнините в ума ми.

- Добре ли си? - попита ме тя.

Гласът й беше нежен и груб едновременно. Можех да забележа, че почти е загубила гласа си. Питаше ме дали аз съм добре?

- Ъм, да? Ами ти? - огледах лицето й, объркан от въпроса й.

Може да не си спомням голяма част от нощта... мамка му, деня или нощта, но знам, че тя би трябвало да ми е сърдита. Тя кимна бавно, очите й оглеждаха лицето ми, точно това, което правеха и моите.

- Опитвам да си спомня... - казах й - Ченгетата дойдоха... - разглеждах спомените, докато те идваха - Къщата гореше... къде сме? - погледнах през прозореца, опитвайки се да разбера сам.
- Ние... ами не съм сигурна къде сме. - тя прочисти гърлото си и погледна напред през предното стъкло.

Сигурно е крещяла много. Или плакала, или и двете, защото едва можеше да говори.

- Не знаех къде да отида, а ти заспа, затова продължих да карам, но бях много изморена и трябваше да спра някъде. - очите й бяха зачервени и подути.

Черният й грим беше размазан под тях. Устните й бяха сухи и напукани. Едва можех да я позная, все още беше красива, но аз я бях пресушил. Гледайки я сега, можех да видя липсата на топлина в бузите й, загубата на надежда в очите й, липсващото щастие от устните й. Взех едно красиво момиче, което живее за другите, момиче, което винаги намира доброто във всичко, дори в мен, и я превърнах в една черупка, празните очи на която се взират в мен точно в този момент.

- Ще се разболея. - задавих се и бързо отворих вратата.

Всичкото уиски, всичкия ром, всички мои грешки се изляха на пода и аз повръщах многократно, докато не ми остана нищо друго, освен вината ми.