After 3 (Bulgarian Translation) - Harry Styles

Chapter 238

Гледна точка на Теса.

След като прекарах половината от следобеда си, говорейки с Хари по телефона без да свърша никаква работа, първият ми ден в новия ми офис приключи и чаках Тревър търпеливо да се срещнем пред офиса ми, както обеща.

Хари беше много спокоен по-рано, звучеше толкова ясен, сякаш се беше съсредоточил върху нещо. Не можех да задържам щастието, че все още си говорим, това е много по-добре, отколкото да се избягваме, както преди. Дълбоко в себе си знаех, че няма да е толкова лесно за дълго, да говорим по този начин, да се залъгвам с малки дози от Хари, когато всъщност го исках, целия, през цялото време. Искам го тук при мен, прегръщайки ме, целувайки ме, карайки ме да се смея.

Сигурно така се чувства човек, когато е отричал за дълго.

Но засега това ми стига. Много е добре в сравнение с другия ми вариант в момента, тъга.

Въздишах и облегнах главата си на стената, докато го чаках. Прииска ми се да не бях питала Тревър дали може да прекара малко време с мен, бих предпочела да съм в къщата на Кимбърли, говорейки с Хари по телефона. Иска ми се той да беше дошъл, в момента можеше да чакам него. Можеше да има офис, близо до моя. Щеше да идва при мен по няколко пъти през деня, а аз щях да си измислям извинение да ходя до неговия. Сигурна съм, че господин Ванс би дал работа на Хари, ако той пожелае. Ясно беше казал, че иска Хари отново да работи за него в стария му офис.

Щяхме да прекарваме обедната си почивка заедно, може би дори щяхме да подновим спомените от идването на Хари в стария ми офис. Точно когато започнах да си представям как Хари е зад мен, а аз съм наведена над бюрото и юмрукът му силно стиска косата ми...

- Съжалявам, че малко закъснях. Срещата ми продължи до по-късно. - Тревър ме прекъсна и аз подскочих изненадана и засрамена.
- О, ъм, няма проблем. Аз просто... - сложих кичур коса зад ухото си и преглътнах - Те чаках.

Само ако знаеше за какво си мислех. Благодарна съм, че си нямаше идея. Даже не съм сигурна от къде дойдоха тези мисли. Тревър обърна главата си на другата страна, поглеждайки към празния коридор.

- Готова ли си да тръгваме?
- Да.

Говорихме за кратко, докато излизахме от сградата. Почти всички си бяха тръгнали, оставяйки коридорите тихи. Той ми разказа за новата работа на брат си в Охайо и как си е купил нов костюм, който ще облече не сватбата на колежката ни - Кристъл, следващия месец. Случайно се замислих колко костюма притежава Тревър. Всеки ден е облечен така на работа.

Карах след неговото BMW, докато той караше през претъпкания град и най-накрая пристигнахме в малкия квартал Ballard. Според Google е един от хипарските квартали в Сиатъл. Кафенета, вегетариански ресторанти и хипарски барове се редяха по правите улици. Паркирах колата си в гаража и се засмях, когато се сетих, че Тревър ми предложи да си намеря апартамент в тази скъпа сграда.

- Само трябва да се преоблека, очевидно. - Тревър се усмихна, сочейки костюма си.

Любопитно разгледах скъпия хол в апартамента му. Снимки на семейството му и изрязани статии запълваха рамките за снимки по стените. Празни бутилки от вино бяха разтопени и от тях беше направена стъклена масичка за кафе. Нямаше никакъв прах в ъглите. Впечатлена съм.

- Готов съм. - каза Тревър, закопчавайки червения си суичър.

Винаги ме хваща неподготвена, когато Тревър е облечен толкова нормално. Огромна разлика в сравнение с външния му вид, когато е облечен в костюм.

След като изминахме два блока от неговата сграда, двамата започнахме да треперим.

- Гладна ли си? Може да си вземем нещо да хапнем. - бяло облаче излезе от устата му, заради студения въздух.

Кимнах нетърпеливо. Стомахът ми изръмжа от глад, припомняйки ми за малкия обяд от кракери с фъстъчено масло. Казах на Тревър да избере ресторант и се озовахме в един италиански, намиращ се само на няколко крачки от нас. Сладката миризма на чесън изпълни сетивата ми и устата ми се напълни със слюнка, когато бяхме упътени към едно сепаре в задния край.


Гледна точка на Хари.

- Сега изглеждаш много по... хигиеничен. - казах на Ричард, когато той излезе от банята, бършейки току що избръснатото си лице в бяла кърпа.
- Не съм бръснал лицето си от месеци. - отговори той, търкайки гладката кожа на брадичката си.
- Не думай. - извъртях очи и той ми се усмихна наполовина.
- Отново ти благодаря, че ми позволи да остана тук... - дрезгавият му глас спря.
- Не е за постоянно, затова не ми благодари. Все още съм адски бесен, заради цялата тази ситуация. - отхапах от пицата, която бях поръчал за себе си, но накрая трябваше да я споделя с Ричард.
- Знам. Изненадан съм, че не ме изрита. - той опита да се пошегува.

Наблюдавах го, очите му бяха прекалено големи за лицето му с черни кръгове, които си личаха на бялата му кожа.

- Както и аз. - признах раздразнено.

Той трепна под погледа ми. Не, защото беше изплашен, а заради дрогата, която е вземал. Исках да разбера дали е носил дрога, докато е бил тук миналата седмица. Но ако кажеше "да", щях да се ядосам и да откача, а той за секунди ще бъде изритан от апартамента ми. Заради Теса и заради себе си, станах и излязох от стаята, носейки празната си чиния в ръката си. Купчината от мръсни чинии в мивката беше станала поне два пъти по-голяма, а да заредя миялната машина е последното нещо, което исках да направя.

- Ще ми се отплатиш, като измиеш чиниите! - извиках на Ричард.

Чух дрезгавия му смях по коридора и той влезе в кухнята, точно когато аз влязох в спалнята и затворих вратата. Исках отново да се обадя на Теса, само за да чуя гласа й. Исках да разбера за останалата част на деня й, какво мисли да прави след работа. Дали се е взирала в телефона си, усмихвайки се глупаво, точно както аз направих?

Вероятно не.

Знам, че всичките ми минали грехове най-накрая ме застигаха, затова Теса ми бе дадена. Безмилостно наказание дегизирано като красива награда. Притежавах я с месеци, само за да ми бъде отнета. Останаха ми само телефонните разговори и разстоянието. Не знам колко време ще издържа, преди да бъда победен от съдбата си и най накрая да изляза от това отричане.

Отричане, точно такова е.

Но не трябва да е така, мога да променя резултата от всичко това. Мога да бъда такъв, какъвто тя се нуждае от мен да бъда, без да я дърпам надолу към моя ад отново. Усмивката й сияеше зад очите ми, през самосъжалението ми, затвор, който аз сам създадох. Тази усмивка ме повдигаше от земята и ме караше да търся изхода от клетката си.

Майната му, обаждам й се.

Телефонът й звънеше и звънеше, но тя не ми вдигна. Беше шест часа, тя трябваше да е свършила работа и да се е върнала в къщата на Ванс досега. Къде по дяволите може да е отишла? Докато се чудех дали да се обадя на Крисчън или не, обух спортните си обувки, мързеливо ги завързах и пъхнах ръцете си в якето си.

Бях сигурен, че тя ще е разстроена, дори крайно ядосана, ако му се обадя, но вече й се бях обадил шест пъти, а тя не ми беше отговорила нито веднъж. Простенах и прокарах пръсти през немитата си коса. Това нещо с личното пространство наистина ме дразнеше.

- Излизам. - казах на нежелания си гост.

Той кимна, неспособен да отговори, заради шепата чипс, която пъхна в устата си. Поне вече нямаше мръсни чинии в мивката.

Къде по дяволите ще отида?

След минути колата ми бе паркирана зад малкия фитнес. Не знам дали това щеше да ми помогне, но точно сега се дразнех все повече и повече, заради Теса и всичко, за което можех да направя беше да я напсувам или да карам до Сиатъл и да я намеря. Нямаше нужда да правя нито едното от тези двете, само щях да влоша нещата. Факта, че тя не отговаряше на обажданията ми, наистина ме ядосваше, затова ето ме в момента, готов да си изкарам гнева върху тази стара боксова круша.


Гледна точка на Теса.

Когато изядох храната си, буквално започнах да се мърдам нервно на мястото си. Момента, в който поръчахме храната си осъзнах, че бях забравила телефона си в колата си и това ме караше да откачам повече, отколкото трябва. Обикновено никой не ми се обажда, но не мога да не си помисля, че Хари може да ми е звънял или поне ми е пратил съобщение. Давах най-доброто от себе си да слушам Тревър, докато говореше за някаква статия от The Times и да не мисля за това, че Хари може да ми е звънял. Бях разсеяна през цялото време по време на вечерята и съм сигурна, че Тревър забеляза, но той е просто прекалено мил, за да го спомене.

- Съгласна ли си. - гласът на Тревър ме извади от мислите ми.

Замислих се какви бяха последните му думи, опитвайки се да си спомня за какво говореше. Темата беше за грижа за здравето, мисля.

- Да. - излъгах.

Нямах си идея дали съм съгласна или не, но ми се искаше сервитьорът да побърза и да донесе сметката ни. Тъкмо навреме младият мъж постави малка книжка на масата ни и Тревър набързо извади портфейла си.

- Аз мога... - започнах.
- Аз ще платя. - той сложи кредитната си карта вътре и сервитьорът се върна в кухнята на ресторанта.

Тихо му благодарих и погледнах огромния каменен часовник, който висеше на стената над вратата. Беше минало седем часа, бяхме в този ресторант от повече от час. Издишах в облекчение, когато Тревър се изправи. Докато се връщахме, минахме покрай едно кафене и Тревър повдигна едната си вежда, тихо канейки ме.

- Може би някоя друга вечер тази седмица? - предложих с усмивка.

С бързо сбогуване и приятелска прегръдка, аз се качих в колата си и незабавно взех телефона си. Подсъзнанието ми се присмя, извъртайки очи в отчаянието ми, но аз го избутах назад в тъмнината. Девет пропуснати обаждания, всяко едно от Хари. Веднага му звъннах, но бях препратена към гласовата му поща. Пътя от апартамента на Тревър до къщата на Кимбърли беше дълъг и скучен. Шофьорите натискаха клаксоните, малките коли минаваха от едно платно в друго, беше малко главозамайващо и когато спрях в алеята, имах главоболие. Когато влязох в къщата, Кимбърли беше седнала на белия кожен диван с чаша вино в ръката си.

- Как мина денят ти? - попита ме.

Тя се наведе и остави чашата си върху стъклената маса пред нея.

- Добре. Трафикът тук е нереален. - простенах и седнах на червения стол до прозореца.
- Да, така е. Пийни малко вино за главоболието си. - тя стана и мина през хола.

Преди да мога да запротестирам, тя сипа вино в една дълга чаша и ми я подаде. Беше хладно и свежо, сладко върху езика ми.

- Благодаря. - усмихнах се и отпих отново.
- Е... ти и Тревър, така ли? - Кимбърли е много любопитна по най-сладкия начин.
- Да, бяхме на приятелска вечеря, като приятели.
- Може да опиташ отново и да използваш думата "приятели" още няколко пъти. - тя се пошегува и аз не можех да не се засмея.
- Просто искам да кажа, че сме само приятели.
- Хари знае ли, че беше с него? - кафявите й очи блестяха с любопитство.
- Не, но мисля да му кажа веднага когато говоря с него. Не му пука за Тревър по някаква причина. - тя кимна.
- Не го виня. Тревър може да е модел, ако не беше толкова срамежлив. Виждала ли си тези сини очи? - тя преувеличи и размаха ръката си пред лицето си, за да се разхлади, докато се кикотеше като гимназистка.
- Нямаш ли предвид зелени очи, любов? - Крисчън се появи в фоайето и аз едва не изпуснах чашата си на пода.
- Разбира се, че това имах предвид. - Ким се усмихна на годеника си и той поклати глава.
- Мисля, че мога да бъда модел. - господин Ванс ни се усмихна закачливо и аз бях облекчена, че не се е засегнал.

Хари щеше да преобърне масата, ако ме беше хванал да говоря за Тревър по този начин.

- Как е Хари? Предполагам си говорила с него? - Крисчън седна на дивана и Кимбърли седна в скута ми.

Аз погледнах настрани.

- Да, малко. Той е добре.
- Инатлив е. Все още съм му обиден, че не прие предложението ми. - господин Ванс се усмихна във врата на Кимбърли и я целуна точно под ухото.

Тези двамата очевидно нямах никакъв проблем да правят това публично. Опитах да погледна настрани, но не можех. Чакай...

- Какво предложение? - попитах, изненадата ми се пролича.
- За работа, разбира се, добре платена работа. Той има колко... само един семестър му остава и ще завърши рано, нали така?

Какво?

- Ъм, да. Предполагам. - отговорих.

Аз защо не знаех за това?

- Практически това момче е гений. Ако се беше постарал малко повече, щеше да има 4.0
- Той наистина е много умен. - съгласих се.

Умът на Хари никога не е пропускал да ме изненада и да ме заинтригува. Това е едно от нещата, които обичам най-много в него.

- Също е добър писател. - той отпи от виното на Кимбърли и продължи - Не знам защо изобщо спря. Нямах търпение да прочета нещо повече от него. - господин Ванс въздиша, докато Кимбърли развърза сивата вратовръзка около врата му.

Бях объркана от тази информация. Хари да пише? Той беше споменал, че е пишел, докато е бил първокурсник, но никога не е навлизал в подробности. Всеки пък, когато спомена това, той сменя темата, или прекратява разговора ни, карайки ме да си мисля, че не е било толкова важно за него.

- Да. - довърших чашата си и се изправих - Може ли? - посочих бутилката и Кимбърли кимна.
- Разбира се, пий колкото си пожелаеш. Имаме цяла изба. - каза тя, усмихвайки се сладко.

След три чаши вино, главоболието ми беше минало, а любопитството - увеличило. Чаках Крисчън отново да каже нещо за писането на Хари, но той не го направи. Той започна да говори по работа и как е говорил с медиите за усилието да разшири Издателска къща Ванс с филми и телевизия. Колкото и интересно да беше това, исках да се прибера в стаята си и да опитам да се обадя на Хари отново.

Изчаках удобния момент, за да се извиня и да отида във временната си спалня, пожелавайки им лека вечер.

- Вземи бутилката с теб. - извика Кимбърли, когато минах покрай плота, където стояха наполовина празните бутилки.

Кимнах, благодарих й и го направих. Телефонът ми извибрира в момента, в който затворих вратата на спалнята си. Беше Хари.

- Къде беше цяла вечер? - гласът му беше пълен с раздразнение.


Гледна точка на Хари.

- Излязох да разгледам града. - тя отговори спокойно - Опитах да ти се обадя, но гласовата ти поща се включи. - гласът й ме успокои.
- Аз отново ходих в онзи фитнес. - легнах на леглото.

Искаше ми се тя да е тук до мен, а не в шибания Сиатъл.

- Наистина ли? Това е хубаво, събувам си обувките.
- Добре?
- Не знам защо го казах това. - тя се изкикоти.
- Пияна ли си? - надигнах се, подпирайки се на единия си лакът, за да се задържа.
- Пих малко вино. - тя призна.
- С кого.
- Кимбърли и господин Ванс... искам да кажа Крисчън.
- О.
- Той каза, че си невероятен писател. - каза тя, гласът й пълен с обвинение.

Мамка му.

- Защо му е да го казва? Не съм писал нищо от много време. - казах й.
- Защо не?
- Не знам, не искам да говорим за мен. Искам да говорим за теб и защо ме игнорира.
- Е, той също каза, че ще завършиш следващия семестър.

Крисчън очевидно си няма идея как да си гледа шибаната работа.

- Да и?
- Не знаех. - каза Теса.

Чух я да се движи и тя простена, очевидно раздразнена.

- Не го криех от теб, просто забравих да го спомена. Ти имаш много време преди да завършиш, затова няма значение, не е като да ходя някъде.
- Задръж. - каза тя по телефона.

Какво по дяволите прави? Колко вино е пила?

- Какво правиш? - най-накрая я попитах.
- Косата ми се заплете в копчетата на ризата ми. Съжалявам, но те слушах.
- Защо си клюкарствала с шефа си за мен?
- Той те спомена, също каза, че ти е предложил работа тук.
- Вече ти казах за това, нали?

Не помнех точно да съм й го казвал, но не го криех нарочно.

- Мислех, че намеренията ми за Сиатъл са ясно.
- Можеш да го повториш. - каза тя и аз буквално можех да я видя как си извърта очите, отново.
- Не ми отговори, когато ти се обадих, а ти звънях толкова много пъти. - смених темата.
- Знам, оставих телефона си в колата при Тревър... - тя спря на средата на изречението си.

Станах на крака. Знаех си.

- Той само ме разведе наоколо, само като приятели. - тя бързо се защити.
- Не отговори на обажданията ми, защото си била с шибания Тревър. - ахнах, пулсът ми се забързваше с всяка секунда мълчание.
- Не ми се карай за Тревър, той ми е само приятел, а ти си този, който не е тук. - изсъска тя.
- Теса. - предупредих я.
- Харолд. - тя изхълца и се засмя.
- Защо се смееш? - попитах я.

Не можех да попреча на усмивката, която беше превзела лицето ми. По дяволите, жалък съм.

- Не знам. - тя все още се смееше и звукът премина през ушите ми, право към гърдите ми.
- Трябва да оставиш виното. - пошегувах се, искайки да видя как извърта очи, защото й се скарах.
- Накарай ме. - предизвика ме тя, гласът й беше твърд и игрив.
- Ако бях там, щях. Можеш да си сигурна в това.
- Какво друго щеше да направиш, ако беше тук? - попита ме тя.

Наистина ли щяхме да говорим за това, за което си мисля? С нея никога не мога да знам, особено когато е пила.

- Тереза Йанг, да не би да се опитваш да правиш телефонен секс с мен? - присмях й се и тя се закашля силно, предполагам се е задавила с виното.
- Какво! Не! Аз.. просто питах! - изпищя тя.
- Как пък не, вече не можеш да го отречеш. - пошегувах се, смеейки се на ужасения й тон.
- Освен... ако това не е нещото, което ти искаш да правиш? - прошепна тя.
- Сериозна ли си? - само мисълта накара пениса ми да трепне.
- Може би... не знам. Сърдит ли си ми за Тревър? - гласът й беше по-опияняващ от количеството вино, което беше изпила.
- Не ми пука за Тревър точно сега. - излъгах.

Мамка му, бях бесен, че е била с него, но не исках да говорим за това сега. Чух я да преглъща силно и след това чух тихо кликване на чаша.

- Не изпивай виното. - изкомандвах я.

Познавах я прекалено добре.

- Ще се разболееш.
- Не можеш да ме накараш да правя каквото и да е от там. - тя отново пиеше от виното, със сигурност за повече увереност.
- Мога да те накарам да правиш каквото поискам където и да съм, бебе. - усмихнах се широко, прокарвайки пръсти по устните си.
- Може ли да ти кажа нещо? - попита ме тя тихо.
- Моля те.
- Днес си мислех за теб и когато за пръв път дойде в офиса ми... - тя млъкна.
- Мислеше си за мен и как съм те чукал, докато си била с него? - молех се да потвърди.
- Чаках го.
- Разкажи ми, кажи ми какво точно си мислеше. - настоях.

Това беше много шибано объркващо. Всеки път, когато говорех с нея, имах чувството, че не си "вземаме почивка", всичко си е същото, както винаги е било. Единствената разлика е, че не мога да я видя, или да я докосна. Мамка му, искам да я докосна, да прокарам езика си по гладката й кожа.

- Мислех си как... - можех да чуя как се изчервява.
- Не се срамувай. - убеждавах я да продължи.
- Как ми хареса и как ме накара да искам да го направя отново.
- С кого? - попитах я, само за да я чуя как го казва.
- С теб, само с теб.
- Добре. - усмихнах се - Все още си моя, въпреки че ме караш да ти дам малко лично пространство, все още си само за мен. Знаеш го, нали? - попитах я по най-нежния начин.
- Знам го. - каза тя.

Гърдите ми се изпълниха с облекчението, което дойде от думите й.

- Ти мой ли си? - гласът й беше много по-уверен от преди няколко секунди.
- Да, винаги.

Нямах избор. Нямах още от деня, в който те срещнах - исках да добавя, но замълчах, чакайки нервно отговора й.

- Добре. - отвърна тя - Сега ми кажи какво щеше да направиш, ако беше тук и не пропускай детайлите.

Тя не спира да ме хваща неподготвен.