After 3 (Bulgarian Translation) - Harry Styles

Chapter 204

  Мълчахме, докато се качваме с асансьора. Бях прекалено разочарована от Хари, за да се караме, а той ми беше прекалено ядосан, за да говори без да ми крещи. Прие новините много по - добре, отколкото очаква, но как можа да ме накара да избирам? Знае колко важен е Сиатъл за мен. Не му пука дали ще се откажа от добрата си възможност и това ме нарани най - много. Винаги казва, че не може да стои далеч от мен, че не може да живее без мен, но ми дава ултиматум и това не е честно.

- Ако е откраднал нещо... - започна Хари.
- Достатъчно. - ясно се усещаше колко съм изтощена от гласа ми.
- Просто казвам.

Пъхнах ключа и го завъртях, отключвайки вратата. Премислих възможността баща ми наистина да направи това, което Хари спомена. Всъщност не познавам този човек, наистина. Леката параноя се изпари, когато пристъпихме прага. Баща ми лежеше на дивана, устата му беше широко отворена и се чуваше тихо хъркане.

Без да казва нищо, Хари тръгна към спалнята, а аз реших първо да отида до кухнята. Трябваше ми минута време и чаша вода, за да помисля каква ще бъде следващата ми стъпка. Последното нещо, което исках е да се карам с Хари, но ми писна от това, че го е грижа само за себе си. Знам, че се промени и то много, дава всичко от себе си, но му давам шанс след шанс в безкрайния цикъл, от който дори Катрин Ърншоу биха я побили тръпки. Не знам колко дълго ще мога да държа главата си над водата, докато се боря с огромната вълна, която наричаме връзка. Всеки път, когато си помисля, че се справям с водата, друг проблем ме издърпва надолу.

С една последна глътка, аз оставих чашата в съдомиялната и тръгнах към спалнята. Баща ми все още хъркаше и щях да се засмея, ако в момента умът ми не беше зает с други мисли. Хари лежеше по гръб, ръцете му се намираха под главата му и се взираше в тавана.

- Изключиха ме. - той разкъса тишината - В случай, че се чудеше.
- Толкова съжалявам, трябваше да те попитам по - рано.

Бях сигурна, че Кен ще изкара сина си от тази бъркотия.

- Но беше заета със Зейн, не помниш ли?

Седнах накрая на леглото, колкото можех по - далеч от него и захапах езика си.

- Исках да разбера за обвиненията срещу теб, той каза, че все още...
- Чух го, бях там, не помниш ли? - прекъсна ме.
- Писна ми от държанието ти, знам, че си разстроен, но трябва да спреш да се държиш неуважително. - говорех бавно, надявайки да възприеме думите ми.

За момент беше смаян, но бързо го прикри.

- Моля?
- Чу ме, спри да говориш така.
- Имам право да съм малко ядосан.
- Да, имаш, но нямаш право да се държиш гадно. Надявам се да поговорим за това като зрели хора, поне веднъж. - казах.
- Какво трябва да значи това? - той се надигна от леглото, също сядайки, но аз спазвах дистанция.
- Означава, че след шест месеца от това напред - назад мислех, че най - накрая ще можем да решаваме проблемите си без да чупим неща или един от нас да си тръгва.
- Шест месеца? - може би ще му трябва помощ да вдигне ченето си от матрака.
- Да, шест месеца. Е, откакто се срещнахме.
- Не бях осъзнал, че е толкова дълго.
- Е, това е истината.
- Не го чувствам като шест месеца.
- Това проблем ли е за теб? Това, че сме заедно от много време?
- Не, Теса, просто е странно, като се замисля, предполагам. Никога не съм имал истинска връзка, затова шест месеца са дълъг период.
- Не бяхме заедно през цялото време. През по - голямата част се карахме и се избягвахме. - напомних му.
- Колко време беше с Ноа? - въпросът му ме изненада.

Бяхме говорили няколко пъти за връзката ми с Ноа, но разговорите ни траеха по - малко от пет минути, защото бяха прекъсвани от ревността на Хари.

- Най - добри приятели сме, откакто се помня, но сме заедно от гимназията. Мисля, че бяхме заедно и преди това, просто не го осъзнавахме. - наблюдавах Хари внимателно, очаквайки реакцията му.

Докато говорех за Ноа, се сетих колко ми липсваше. Не в романтичния смисъл, а така, както ти липсва някой от семейството ти, защото не си го виждал от много време. Чудя се как ли е Ребека? Дали все още е с него?

- О. - той отпусна ръцете си в скута си, карайки ме да се пресегна и да ги хвана - Карахте ли се?
- Понякога. Карахме се за неща като кой филм да гледаме и защо е закъснял да ме вземе.
- Значи не като нашите караници? - той не вдигна погледа си от ръцете си.
- Не мисля, че някой друг е способен да спори като нас. - усмихнах се, опитвайки да го уверя.
- Какво друго правехте? С него, искам да кажа. - Хари изглеждаше като малко дете, ярки зелени очи, ръцете му леко трепереха.
- Не правехме много неща освен да учим и да гледаме стотици филми. Бяхме повече като най - добри приятели, предполагам.
- Обичала си го. - напомни ми детето.
- Не така, както обичам теб. - казах му отново.
- Би ли се отказала от Сиатъл, заради него?

Ето защо говорехме за Ноа. Хари отново сравняваше себе си с някой, с който си мисли, че искам да бъда.

- Не.
- Защо не?
- Защото нямаше да ми се налага да избирам. Той винаги е знаел плановете и мечите ми, затова нямаше да ми се наложи да избирам.
- Нямам нищо в Сиатъл. - Хари въздиша.
- Мен, имаш мен.
- Това не е достатъчно.

О. Обърнах се настрани.

- Знам, че е гадно, но това е истината. Аз нямам нищо там, а ти имаш тази нова работа и ще се сприятелиш.
- Ти също можеш да си намериш работа и ще се сприятелим заедно.
- Хората, които ще избереш за приятели, знаеш, че няма да са хората, които аз бих избрал.
- Не можеш да бъдеш сигурен. Приятелка съм със Стеф.
- Само защото бяхте съквартирантки. Не искам да се местя там, Теса. Особено след като съм изключен. Най- добре е да се върна в Англия и да завърша образованието си там.
- Но не винаги става въпрос само за теб и най - доброто за теб.
- Факта, че се срещна със Зейн зад гърба ми не те поставя в позицията да дърпаш конците.
- Наистина ли? Защото не сме обсъждали дали сме заедно. Съгласих се да се върна тук и ти се съгласи да се държиш с мен по - добре, но преби Зейн зад гърба ми и това е причината за изключването ти, затова ако не е в позиция да дърпа конците, то това си ти. - станах от леглото и започнах да вървя напред - назад.
- Ти криеше това от мен! Плануваше да ме изоставиш и не ми каза! - той повиши тон.
- Знам! И съжалявам, но вместо да спорим кой сгреши повече, защо не опитаме да поправим нещата и да стигнем до някакво съгласие?
- Ти... - той спря и стана от леглото - Ти не...
- Какво? - настоях.
- Ти не знаеш, дори не мога да мисля трезво, защото съм ти толкова ядосан.
- Съжалявам, че разбра по този начин, но не знам какво друго да кажа.
- Кажи, че няма да ме напуснеш.
- Не мога.
- Теса.
- Няма да направя този избор сега, не трябва.
- Тогава кога? Няма да чакам...
- И какво ще направиш? Ще си тръгнеш? Какво се случи с "Не искам да бъда далеч от теб от този ден нататък"?
- Наистина ли? Сега ли ще говорим за това? Не мислиш ли, че беше добра идея да ми кажеш за Сиатъл преди да си татуирам това? Иронията... - той се приближи към мен, предизвиквайки ме.
- Щях да ти кажа.
- Да, но не го направи.
- Колко пъти ще говорим за това? Можем да продължаваме с това напред - назад цял ден, но наистина нямам сили за това и ми писна. - казах.
- Писна ти? На теб ти е писнало? - той наполовина се засмя.
- Да, писна ми.

Беше вярно. Писна ми да се караме за Сиатъл. Задушаващо е и нямам сили за още спорове. Хари взе черно горнище и го облече, преди да обуе ботушите си.

- Къде отиваш? - попитах го.
- Далеч от тук. - изпуфтя.
- Хари, няма нужда да си тръгваш. - казах, когато отвори вратата.

Той ме игнорира. Ако баща ми не беше в хола, щях да го преследвам, докато не го принудя да остане, но честно казано съм изморена да го преследвам.


Гледна точка на Хари.

- Имаш ли нужда да те закарам някъде? - попитах бащата на Теса.

Вече беше буден. То седеше на дивана, а ръцете му бяха кръстосани пред гърдите му.

- Ъм да, ако няма проблем? - той ме попита.

Не бях много развълнуват от идеята да го карам някъде, но определено не ми харесва да го оставя да стои тук с нея.

- Няма проблем. - бързо отговорих.
- Добре, ще се сбогувам с нея. - той погледна към спалнята ни.
- Хубаво, аз ще те чакам в колата. - казах и излязох от стаята.

Не знам точно къде ще отида, но знам, че не е добра идея и за двама ни да остана тук. Толкова съм си бесен, знам, че тя не е единствената, която има вина, но е по - лесно да я обвиня. Погледът ми беше съсредоточен върху изхода, чакайки Ричард. Ако скоро не излезе от сградата, ще тръгна, но това не ме устройва, защото не искам да го оставям насаме с нея.

Най - накрая той излезе и спусна ръкавите на тениската си. Очаквах все още да е с моите дрехи, които Теса му беше дала, но не беше с тях. Отново беше облякъл своите мръсни и износени дрехи.

Усилих музиката, когато той отвори вратата на колата, надявайки се да избегна всякакъв разговор.

- Тя каза да внимаваш. - каза той, закопчавайки колана си.

Кимнах леко и излязох от паркинга. Тя вероятно е объркана от идеята да закарам баща й у дома... е, той няма дом очевидно.

- Как мина срещата ви днес?
- Наистина ли? - повдигнах едната си вежда.
- Просто се чудя, радвам се, че тя дойде с теб.
- Добре...
- Изглежда много си приличат с майка си.
- Няма начин, Теса няма нищо общо с онази жена.

Този да не се опитваше да ме накара да го изритам от колата на средата на пътя?

- Само добрите качества, разбира се. - той се засмя - Тя е много твърдоглава, точно като Керъл. Държи на своето, но Теси е много по - мила, по - нежна.

Отново започваме с Теси глупостите.

- Чух ви да се карате, затова се събудих.
- Извини ни, че те събудихме от следобедната ти дрямка на нашия диван. - извъртях очи и го чух да се кикоти.
- Разбрах го, приятел, бесен си на света. Аз също бях, мамка му, все още съм, но когато намериш някой, който по собствено желание търпи всичките ти глупости, няма нужда да си толкова ядосан.

Е, какво предлагаш да направя, след като дъщеря ти е тази, която ме вбесява?

- Виж, ще призная, че не си толкова лош, за колкото те мислех, но не съм ти искал съветите, затова не си губи времето.
- Не те съветвам, тук говоря от личен опит. Няма да се радвам, ако вие двамата се разделите.

Няма да се разделим, задник такъв. Просто държа на своето. Искам да бъда с нея и ще бъда, просто тя трябва да се предаде и да дойде с мен. Ужасно съм ядосан, защото тя въвлече Зейн в цялата тази бъркотия отново, без значение каква е причината.

- Ти дори не ме познаваш, нито пък нея. Защо ти пука? - изключих радиото.
- Защото знам, че си добър за нея.
- Така ли? - намръщих се.

За щастие се доближавахме да неговата част на града и този ужасяваш разговор щеше да свърши.

- Да, така.

Никога няма да си призная, че отчасти беше приятно да чуя някой да ми казва, че съм добър за нея. Въпреки че този някой беше пияният й баща, ще го запомня.

- Ще се видите ли отново? - попитах го - И къде точно да те закарам?
- Просто спри пред магазина, където се срещнахме. От там нататък ще го измисля.

Страхотно.

- И да, надявам се да я видя отново. Имам да се реванширам за много неща.
- Да, така е. - съгласих се.

Паркингът беше празен, а беше един след обяд.

- Може ли да ме закараш до края на улицата?

Кимнах и подминах магазина. Единственото нещо накрая на улицата беше бар и магазин за химическо чистене.

- Благодаря за превоза.
- Дап.
- Искаш ли да влезеш? - попита ме Ричард, кимайки към малкия бар.

да се напия с бездомния пиян баща на Теса не звучеше като най - умната идея в момента. Както и да е, аз не измислям умни идеи.

- Майната му. - промърморих и загасих колата, следвайки го към бара.

Вътре беше тъмно и миришеше не плесен и уиски. Последвах го до малкия барплот и седнах наедин от високите столове, оставяйки празно място помежду ни.

- Как си позволяваш да пиеш, след като не работиш? - попитах го, когато жена на средна възраст се приближи към нас.

Надявах се да е облякла дрехите на дъщеря си.

- Чистя това място всеки ден, затова пия безплатно. - можех да усетя срама в гласа му.
- Но защо пиеш?

Жената му подаде малка чашка пълна с кафяв алкохол и лед.

- А за теб? - дрезгавият й глас беше по - нисък дори от моя.
- Същото като него. - гласът на Теса ме предупреждаваше да не правя това, но го отблъснах, отблъснах нея.
- Не знам, опитвах отново и отново. Надявам се сега да стане по - лесно, ако мога да виждам дъщеря си по - често. - очите му бяха някак прикрити и за момент те приличаха на моите, можех да видя себе си в сянката им.

Кимнах, без дори да си помислям да му отвърна с нещо и увих пръстите си около чашата. Беше студено и посрещнах познатото изгаряне на скоча, когато надигнах чашката и я поставих обратно на бара, искайки още една.


Гледна точка на Теса.

- Не знам къде отиде, но първо ще закара баща ми. - казах на Лиам по телефона.
- Баща ти?

Все още не му бях казала за завръщането на баща ми.

- Да, срещнахме го вчера пред магазина за татуировки в лошата част от града.
- Как е той? Какво каза?
- Той е... - не знаех какво да кажа, защото се срамувах да кажа на Лиам за баща си.

Знам, че никога не ме е съдил, но все още съм неспокойна.

- Той все още ли..
- Да. Беше пиян, когато го видяхме, но го доведохме тук и остана за вечерта.
- Хари му е позволил?
- Нямаше думата, това е и мой дом. - изсъсках - Съжалявам, просто се скарах с Хари, защото си мисли, че той контролира всичко.
- Искаш ли да си тръгна от кампуса и да дойда? - попита ме той.
- Не, просто съм прекалено драматична. - въздишах и огледах спалнята - Мисля аз да дойда, все още мога да вляза в последния си час. - мога да се възползвам от часа по йога и малко кафе.
- Професор Сото питаше за теб днес и Кен каза, че е бил свидетел, как така? - слушах Лиам, докато се обличах за часа си по йога.

Изглеждаше като загуба на време да карам до кампуса, заради един час, но не исках да стоя в този апартамент и да чакам Хари да се завърне.

- Така ли? Не знам, той предложи да му помогне, но не мислех, че е сериозен. Предполагам просто го харесва?
- Да го харесва? Да харесва Хари? - Лиам се засмя и аз го последвах.

Телефонът ми падна в мивката, докато връзвах косата си на опашка. Изпсувах и го притиснах между ухото и рамото си, за да чуя, че Лиам отива в библиотеката преди следващия си час. Затворих и започнах да пиша съобщение на Хари, за да му кажа къде съм, но се отказах и заключих екрана си. Ще се съгласи за Сиатъл, трябва да го направи.

Когато пристигнах в кампуса, вятърът се беше усилил, а небето беше в грозен нюанс на сивото. Все още имах тридесет минути преди часът ми по йога да започне, а библиотеката беше от другата страна на сградата, затова нямах време да стигна до там. Накрая се озовах пред стаята на професор Сото, чакайки няколко минути.

Часът му трябва да свърши след... мислите ми бяха прекъснати от тълпа студенти, буквални бързайки да излязат от стаята. Наместих чантата на рамото си и опитах да мина през тях, за да вляза в стаята. Професорът беше с гръб към мен, докато обличаше коженото си яке.

- Госпожице Йанг. - той ме поздрави с усмивка.
- Здравейте.
- Какво ви води насам? Да не би да имате нужда от темата, която изпуснахте?
- Не, Лиам ми я каза вече. Дойдох да ви благодаря. - размърдах се некомфортно в спортните си обувки.
- За какво?
- За това, че помогнахте на Хари. Знам, че не е много мил с вас, затова наистина го оценявам.
- Това е нищо, наистина. Всички заслужават добро образование, дори и ревнивите гаджета. - той се засмя.
- Предполагам. - усмихнах се.
- А и Зейн си го просеше.

Какво?

- Какво искате да кажете?

Той премигна няколко пъти, преде да се осъзнае.

- Нищо, просто... сигурен съм, че Хари е имал добра причина, това е всичко. По - добре да вървя. Трябва да присъствам на една среща, но благодаря, че наминахте. Ще се видим в час в сряда.
- Няма да съм тук в сряда, ще съм на почивка.
- Е, тогава приятно изкарване. Ще се видим, когато се върнеш. - той бързо излезе от стаята, оставяйки ме объркана.

Щях да замина за Сиатъл два дни, след като се върнем от почивката със семейството на Хари, което означава, че днес беше последният ми ден в този кампус. Преди упоритото ми подсъзнание да е казало нещо, аз бързо тръгнах към сградата по атлетика.