After 3 (Bulgarian Translation) - Harry Styles

Chapter 281

Гледна точка на Теса.

- Знам, че е трудно да го проумееш, но мисля, че... - предложих.

Бях раздвоена между желанието си да го успокоя и нуждата да се защитя.

- Добре съм. Нуждая се от душ. - Хари ме прекъсна.

Аз застанах в седнало положение, опитвайки се да издърпам одеалото със себе си, за да покрия голото си тяло.

- Тук съм, ако искаш да поговорим за това. Просто исках аз да ти кажа за всичко това. - предложих, опитвайки се да скрия леката болка в гърдите си, причинена от държанието му.

Ето ме мен, ето ни нас, в това безкрайно щастие, желание, страст, зашеметяваща любов и болка. Но болката надделяваше, винаги е било така и бях уморена да се боря.

Гледах, насилвайки се да не ми пука, когато той обу шортите си и прекоси стаята. Момента, в който вратата се затвори, аз се цапнах по челото с ръката си и потърках слепоочията си. Какво ми имаше и защо не можех да виждам нищо друго освен него? Защо тази сутрин се събудих готова да се срещна лице в лице с живота без него, само за да се озова в леглото му часове по-късно?

Мразех това, че той притежаваше власт над мен, но колкото и силно да опитвах, не можех да го спра. Не можех да виня него за моята слабост, но ако мислех да го правя, щях да се убедя, че не мога да разгранича правилното от грешното. Когато той ми се усмихне, линията между двете се замъглява и буквално е невъзможно да преборя привличането, което чувствам, когато съм близо до него.

Той ме кара да се смея толкова често, колкото и ме кара да плача, но и ме накара да чувствам, когато бях убедена, че съдбата ми е била едно нищо. Бях напълно убедена, че никога отново няма да почувствам нищо, но Хари ме изкара от това, той хвана ръката ми, когато изглежда, че на никой друг не му пукаше достатъчно, за да го направи, и той ме издърпа на повърхността.

Нищо от това не променяше факта, че не можем да бъдем заедно. Просто не можахме да проработим и не можех да си позволя да си върна надеждите, само за да бъдат разбити, когато той отстъпи, когато върне назад всичко, което е признал, и аз отказвам да бъда разкъсана отново, от ръката, която ми помага.

Ето ме, с лице заровено в шепите ми, маниакално премисляйки грешките, които съм направила. Моите грешки, неговите грешки, грешките на родителите ни и как моите сякаш ме изяждаха отвътре, отказвайки да ми дадат миг спокойствие.

Получих частица, една малка частица тишина и спокойствие, когато ръцете му бяха по мен, устните му бяха върху моите, пръстите му се забиваха в чувствителната кожа на бедрата ми, но минути по-късно бях сама. Бях сама, наранена и засрамена и се повтаряше същата история, само с по-жалък край от миналия път.

Бях на крака, закопчавайки сутиена си и обличайки суичъра на Лиам за секунди. Не можех да бъда тук, когато той се завърне след няколко минути. Не можех да прекарам следващите десет минути, подготвяйки се за момента, в който Хари реши да се появи. Правила съм това прекалено много пъти и най-накрая стигнах до момента, в който нуждата ми за него не беше толкова силна.

Той не присъстваше във всяка една моя мисъл, той не беше отговорен за всеки един дъх и аз най-накрая можех да видя живота след него.

Това беше една грешка. Точно това е. Ужасна липса на преценка и грубо ми бе припомнено това от тишината в стаята. Бях облечена и се намирах в стаята си, когато го чух да отваря вратата на банята. Стъпките му станаха по-силни, когато минаха покрай моята стая и му отне само няколко секунди, за да осъзнае, че не съм в стаята, в която той ме остави.

Той не почука, знаеше, че няма да имам нищо против, преди да влезе в стаята.

Стоях на леглото с кръстосани крака, защитавайки се. Сигурно съм му изглеждала жалка, очите ми горяха от сълзи, изпълнени със съжаление и кожата ми миришеше на него.

- Защо си тръгна? - попита ме той.

Косата му беше мокра, капки се спускаха по челото му, а ръцете му стояха върху голите му бедра, шортите му бяха прекалено ниско.

- Не аз си тръгнах, а ти. - инатливо отвърнах.

Той се взираше в мен с празен поглед за няколко секунди.

- Предполагам си права, върни се? - той сформира искането си като въпрос и аз се борех със себе си да не стана от леглото.
- Не мисля, че това е добра идея. - погледнах в страни от очите му и той прекоси стаята, за да седне пред мен на леглото.
- Защо? Съжалявам, че се държах странно, просто не знаех какво да мисля и ако трябва да бъда напълно шибано честен, си нямах доверие да не кажа нещо грешно, затова реших да напусна стаята и да прочистя ума си.

Защо преди не се държа така? Защо не беше честен и уравновесен, когато се нуждаех от него да бъде? Защо трябваше да се отдалеча от него, за да пожелае да се промени?

- Иска ми се да беше казал това, вместо да ме оставяш сама там. - кимнах с глава, събирайки малките парченца сила в мен - Не мисля, че трябва да бъдем насаме заедно.
- За какво говориш? - промърмори той, очите му бяха диви.

Толкова с уравновесения Хари.

- Искам да бъда до теб и ще бъда. Ако искаш да поговориш за нещо или да си излееш всичко, или просто ако искаш някой да бъде до теб, но наистина мисля, че трябва да стоим в различни помещения. Като хола или кухнята?
- Шегуваш се. - той се засмя.
- Сериозна съм.
- Различни помещения? За да може Лиам да ни служи като Елинор Тинли? Това е глупаво. Можем да бъдем в една и съща стая без шибан придружител.
- Не съм казвала нищо за придружители, просто мисля за това как стоят нещата сега. - въздишах, преди да продължа - Мисля, че ще се върна в Сиатъл за няколко дни.

Все още не бях напълно сигурна за това, но след като изрекох думите, те придобиха смисъл. Трябваше да приготвя нещата си за преместването ми в Ню Йорк, а и Кимбърли ми липсваше. Имах час при лекаря, за който се опитвах да не мисля, и не очаквах да излезе нищо хубаво от резиденцията на Стайлс. Отново.

- Ще дойда с теб. - предложи той, сякаш беше най-лесното решение.
- Хари.
- Щях да изчакам, преди да спомена това, но ще се изнеса от онзи апартамент и ще се преместя в Сиатъл. Ти искаше точно това през цялото време и съм готов да го направя. Не знам защо ми отне толкова дълго. - той прокара ръката си през косата си, избутвайки съхнещите кичури да застанат в една рошава вълна.
- За какво говориш? - поклатих главата си.

Сега иска да се премести в Сиатъл?

- Ще ни намеря хубаво място. Няма да бъде имение, както си свикнала при Ванс, но ще бъде по-хубаво от всяко друго, което можеш да си позволиш сама. - думите му нямаха за цел да ме обидят, но точно така прозвучаха и незабавно бях на ръба.
- Ти не разбираш. - обвиних го - Изпускаш целия смисъл тук!
- Какъв смисъл? Защо трябва да има смисъл в което и да е от това? Защо не може просто да правим това, което искаме, и защо не ми позволяваш да ти покажа какъв мога да бъда за теб? Тук не всичко се отнася до смисъл, резултат и да бъдеш нещастна, защото ме обичаш, но не си позволяваш да бъдеш с мен. - той покри ръката ми с неговата собствена.
- Искам да се съглася с теб и с удоволствие бих повярвала в този фантастичен свят, където ние бихме проработили, но правих това прекалено дълго и не мога да продължавам. Ти опита да ме предупредиш преди и ми даваше шанс след шанс, за да видя неизбежното, но аз го отричах. Но сега го виждам, виждам, че сме били обречени още от началото. Колко пъти ще водим този разговор?
- Толкова, колкото ще ми трябват, за да те накарам да размислиш.
- Аз никога не успях да те накарам да размислиш, какво те кара да мислиш, че ти ще успееш?
- От това, което току що се случи между нас, не ти ли стана ясно? - попита ме той.
- Искам да бъдеш част от живота ми, но не по такъв начин. Не като гадже.
- Съпруг? - попита ме той.

Очите му бяха пълни с хумор и... надежда?

- Ние не сме заедно, Хари, и не може да споменаваш брака, защото си мислиш, че ще ме накара да размисля. Исках да се ожениш за мен, а не да го предлагаш като последен вариант.

Дишането му се ускори и отново, разстоянието между нас беше прекалено късо.

- Не е последен вариант. Не си играя игрички с теб, вече си научих урока. Искам да се оженя за теб, защото не мога да си представя да живея живота си по друг начин. Можеш да ми кажеш, че греша, но също така знаеш, че може да се оженим точно сега. Ние няма да бъдем разделени и ти го знаеш. - той звучеше толкова сигурен в себе си и връзката ни, а аз отново бях объркана и не можех да реша дали да бъда ядосана или да се радвам, заради думите му.

Бракът вече нямаше същата стойност, която имаше само преди няколко месеца. Родителите ми никога не са били женени, престрували са се, за да успокоят баба ми и дядо ми. Ан и Кен са били женени, но дори това легално обвързване не е могло да спаси потъващата им връзка. Всъщност какъв е смисъла от брака? Почти никога не се получава и започвам да осъзнавам, че е глупава идея. Наистина е объркано, начина, по който идеята е забита в главите ни, че трябва да обещаем себе си на някой друг и източникът ни на щастие да зависи от тях.

За мой късмет, аз най-накрая научих, че моето собствено щастие не може да зависи от никой друг.

- Дори не мисля, че искам да се омъжа, никога.

Хари рязко си пое въздух и ръката му се премести до брадичката ми.

- Какво? Не го мислиш наистина. - каза той, очите му оглеждаха моите.
- Да, мисля го. Какъв е смисълът? Никога не се получава, а разводът не е евтин. - повдигнах рамене и игнорирах ужасеното изражение върху лицето на Хари.
- За какво по дяволите говориш? От кога стана толкова цинична?

Цинична? Не мисля, че съм цинична, просто трябва да бъда реалистична и да не си пожелавам за край от някоя книга, който очевидно никога няма да получа.

- Не знам, откакто осъзнах колко безнадеждно глупава съм била. Не те виня за това, че скъса с мен, бях обсебена от живот, който никога няма да имам и сигурно съм те подлудявала.
- Теса, говориш пълни глупости. Не беше обсебена от нищо, аз просто бях задник. - той започна да дърпа косата си по онзи разочарован начин - Мамка му, сега виж какво те накарах да си мислиш! Всичко е наопаки. - той простена от разочарование и застана на колене пред мен.

Аз се изправих, мразейки това, че се чувствам виновна, че изрекох истината за това как се чувствам. Отвътре бях толкова объркана и това, че се намирах в тази малка стая с Хари не ме улесняваше. Не можех да се съсредоточа, когато бях близо до него и не можех да се придържам към защитата си, когато той ме гледаше сякаш всяка една дума е оръжие насочено към него, без значение колко е вярно това, все още ме караше да му съчувствам, когато не мисля, че трябва да го правя. Но му съчувствах.

Винаги бързо съм започвала да съдя жени, които са мислели по този начин. Докато гледах една прекалено драматична връзка на екрана, бързо си правех заключението, че жените са слаби, но не е толкова просто или толкова лесно и сухо.

Има толкова много неща, които трябва да имаш в предвид, когато си правиш заключението за някой и ще си призная, че преди да срещна Хари, правех това прекалено често. Коя съм аз, че да съдя някогo, заради чувствата му? Никога не съм знаела колко глупави могат да бъдат тези емоции, не можех да разбера магнетичното привличане, което може да изпита човек. Никога не разбирах това как любовта побеждава здравия разум и страстта превзема логиката и никой не знае как се чувстваш, никой не може да ме съди за това, че съм слаба или глупава, никой не може да определи как се чувствам аз.

Никога няма да твърдя, че съм перфектна и всяка една секунда се боря да се задържа над водата, но не е толкова лесно, колкото хората си мислят. Не е лесно да напуснеш някой, който си е проправил път към всяка една клетка, когато той е превзел всяка една твоя мисъл и е отговорен за най-хубавите и най-лошите чувства, които съм изпитвала. Никой, нито дори подсъзнанието ми, може да ме накара да се почувствам зле, че обичам толкова страстно и отчаяно се надявам да изпитам невероятната любов, за която чета в романите.

Когато приключих с оправдаването на действията си пред себе си, моето подсъзнание беше спуснало косата си и затворило очите си, облекчено, че най-накрая съм спряла да се самообвинявам, заради начина, по който емоциите ми си играеха с мен.

- Теса, идвам в Сиатъл. Няма да се опитам да те накарам да живееш с мен, но искам да бъда там, където си и ти. Ще спазвам дистанция, докато не си готова за повече и ще се държа добре с всички, дори с Ванс.
- Не това е проблемът. - въздишах.

Решителността му беше възхитителна, но никога не е била постоянна. Той евентуално ще се отегчи и ще продължи напред със собствения си живот. Този път стигнахме прекалено далеч.

- Както казах и преди, ще опитвам да спазвам дистанция, но ще дойда в Сиатъл. Ако не ми помогнеш да избера апартамент, ще трябва да го направя сам, но ще се уверя да го харесаш и ти.

Използвах мислите си, за да удавя думите ми. Ако ги чуя, ако наистина се вслушам в тях, те ще пречупят бариерата, която бях издигнала. Повърхността бе пропукана само преди час и аз позволих на емоциите ми да контролират тялото ми, но не мога да позволя това да се случи отново.

Хари напусна стаята след още десет минути, докато аз опитвах да игнорирам обещанията му, и приготвих чантата си за Сиатъл. Движех се напред-назад, напоследък пътувах прекалено много и нямах търпение да дойде деня, когато ще имам място, което да нарека свой дом. Нуждая се от сигурността, стабилността.

Как така прекарах целия си живот, планирайки стабилност, само за да остана с думите си без място, което да нарека мое собствено, без безопасна мрежа, без нищо.

Когато слязох по стълбите, Лиам беше облегнат на стената.

- Хей, исках да поговорим, преди да тръгнеш. - той ме спря, слагайки ръката си върху моята.

Застанах пред него и зачаках да проговори. Надявах се да не е размислил за това да ми позволи да остана при него в Ню Йорк.

- Просто исках да проверя дали си променила решението си за университета в Ню Йорк. Ако е така, няма проблем, просто трябва да знам, за да мога да кажа на Кен за уреждането на полетите. - каза Лиам.
- Не, все още идвам. Просто трябва да отида до Сиатъл и да се сбогувам с Ким и... - исках да му кажа за часа си при лекаря, но не мисля, че бях готова.

Нищо не беше сигурно, но предпочитах да не започвам да мисля за това още от сега.

- Сигурна ли си? Не искам да се чувстваш сякаш трябва да отидеш, ще те разбера, ако искаш да останеш тук, с него. - гласът му беше толкова мил, толкова разбиращ, че не се сдържах и увих ръцете си около раменете му.
- Ти си невероятен, знаеш го, нали? - усмихнах му се - Не съм променила решението си. Искам да го направя, трябва да го направя, заради себе си.
- Кога ще му кажеш? Какво мислиш, че ще направи?

Не бях се замисляла какво ще направи Хари, когато му кажа за плановете си да се преместя. Нямах време да позволявам на мнението на Хари да определя плановете ми, вече не.

- Честно казано не знам как ще реагира. До преди погребението на баща ми не мислех, че изобщо ще му пука.
- Не съм съгласен, но разбирам защо би мислила така. - Лиам кимна.

Шум от кухнята накара и двама ни да млъкнем и аз си спомних, че не го бях поздравила за новините.

- Не мога да повярвам, че не ми каза, че майка ти е бременна! - бях благодарна за лесната смяна на темата.
- Знам, съжалявам. Когато тя ми каза, ти беше заключена в онази стая. - той се усмихна, нежно шегувайки се.
- Тъжен ли си, че заминаваш сега, когато бебе е на път да се роди? - попитах го.

Леко се зачудих дали на Лиам му харесва да е единствено дете. Бяхме го обсъждали няколко пъти, но той винаги избягваше да говори за баща си, затова вниманието бързо бе насочвано обратно към мен всеки път.

- Малко. Просто се тревожа как майка ми ще понесе бременността сама и ще ми липсват тя и Кен, но съм готов за това. - той ми се усмихна - Поне така мисля. - добави Лиам и аз кимнах в съгласие.
- Ще бъдем добре. Особено ти, ти вече си приет. Аз се местя там без да знам дали изобщо ще ме приемат и ще изпусна един семестър, което означава, че ще завърша след теб и ще се шляя из Ню Йорк без да съм в университет и без работа и...

Ръката на Лиам покри устата ми и той се засмя.

- Чувствам същата паника, когато мисля за промяната, но се принуждавам да мисля за позитивните неща.
- Които са? - промърморих срещу ръката му.
- Е, ами това е Ню Йорк. Само толкова измислих. - призна той, смеейки се и аз усетих как се усмихвам от ухо до ухо, когато Карън се появи в коридора.
- Ще ми липсва този звук, когато вие двамата заминете. - каза тя, очите и блестяха под светлината.

Кен се появи зад нея и целуна задната част на главата й.

- Хари тук долу ли е? Искам да поговоря с него. - Кен погледна към мен, след това към Лиам, преди да постави ръката си върху бедрото на съпругата си.

След като информирах Кен, че Хари е на горния етаж, аз взех чантата си и напуснах къщата. Само на пет мили от дългото пътуване бях заседнала в трафика и се надявах това да не е знак за начина, по който ще минат следващите шест часа.


Гледна точка на Хари.

Чух почукване на вратата и не опитах да скрия разочарованието си, когато осъзнах, че не Теса стои в коридора. Баща ми ми се усмихна неловко, чакайки разрешение да влезе в стаята ми.

- Исках да поговорим за бебето. - каза той.

Знаех, че това предстои и за мое разочарование, няма как да бъде избегнато.

- Влез тогава. - направих му път да влезе и седнах на стола до бюрото.

Нямах си никаква шибана представа какво ще каже или какво аз ще кажа или какво ще свърши това, но не виждах как това може да мине добре.

Той не седна, просто застана до шкафа с ръцете си пъхнати в джобовете на сивите му панталони. Лентите на вратовръзката и черния му елек бяха в същия цвят, който сякаш крещеше "Аз съм ректорът на акредитиран университет". Кафявите му очи бяха изпълнени с тревога и веждите му бяха събрани. Той си играеше с ръцете си по един жалък начин, че исках да го спася от нещастието му.

- Добре съм. Знам, че вероятно си предполагал, че ще чупя разни неща и ще избухна, но честно казано не ми пука дали ще имаш бебе. - казах най-накрая.

Той въздиша, но не изглеждаше облекчен, колкото донякъде се надявах.

- Нормално е да си малко разстроен, заради това. Знам, че е неочаквано и знам какво мислиш за мен. Надявам се това да не накара омразните ти чувства към мен да нараснат. - той заби погледа си в пода и аз усетих как си пожелавам Теса да бъде тук до мен, а не на долния етаж.

Трябваше да я видя, преди да си тръгне. Обещах й да й дам пространство, но не очаквах този баща-син момент да бъде хвърлен в лицето ми.

- Ти не знаеш нищо за това, което чувствам към теб. - напомних му.

Мамка му, не мисля, че дори аз знаех как се чувствам. Търпението му нямаше край, когато той каза:

- Надявам се това да не промени или да отнеме от прогреса, който сме направили. Знам, че имам много, за което да се реванширам, но наистина се надявам да ми позволиш да се опитвам.

Когато го погледнах, видях прилика между нас, която никога преди не бях виждал. И двамата бяхме прецакани, и двамата сме били водени от глупави решения и пристрастявания и съм бесен, че съм взел тази характерна черта от това, че съм бил отгледан от него.

Ако Ванс ме беше отгледал, аз нямаше да съм такъв. Нямаше да съм толкова прецакан отвътре. Нямаше да се страхувам от това дали баща ми ще се прибере у дома пиян и нямаше да седя на пода часове наред, докато майка ми плаче и кърви, опитвайки се да остане в съзнание, след като я пребиха, заради неговите грешки.

Гневът се надигна в мен, забуча във вените ми и бях само две вдишвания далеч от това да повикам Теса. Нуждаех се от нея в моменти като този, всъщност винаги се нуждая от нея, особено сега. Нуждаех се от нежния й глас да казва окуражаващи думи, нуждаех се от светлината й да избута сенките от ума ми.

- Искаме да бъдеш част от живота на бебето, Хари. Мисля, че това може да бъде нещо наистина добро за нас.
- Нас? - засмях се.
- Да, за всички нас. Включително и за теб. Ти си част от това семейство. Когато се ожених за Карън и поех ролята на баща за Лиам, знам, че си се почувствал сякаш те забравям и не искам да се чувстваш по този начин, заради бебето.
- Да ме забравяш? Ти ме забрави много преди да се ожениш за Карън. - напомних му.

Вече не бях толкова развълнуван да хвърля нещо в лицето му, след като знаех истината за миналото му с майка ми и Крисчън. Съчувствах му, заради глупостите, които те са измислил, но в същото време му бях шибано ядосан, че беше такъв шибан баща до преди миналата година.

- Кога разбра, че майка ми се чука с Ванс зад гърба ти? - не се сдържах и попитах.

Трябваше да разбера защо опитва да ми се реваншира, ако не е напълно сигурен, че ми е баща. Тишината изпълни стаята и той изглеждаше сякаш ще припадне всяка секунда.

- Как... - той спря, за да потърка наболата си брада с ръката си - Кой ти каза това?
- До тук с глупостите. Знам всичко. Точно това се случи в Лондон. Хванах ги заедно. Беше я притиснал на плота в кухнята.
- О, боже. - прозвуча сякаш се задушаваше и гърдите му натежаваха - Преди или след сватбата?
- Преди, но тя все пак се омъжи. Защо остана с нея, ако си знаел, че тя е искала него?

Той си пое въздух няколко пъти, преди да отговори.

- Обичах я. Нямам друга причина. Обичах я и обичах теб и се надявах, че един ден тя ще спре да го обича. Този ден никога не дойде и това ме изяждаше жив. Знаех какво правят тя и той, най-добрия ми приятел, но имах голяма надежда за нас и мислех, че евентуално ще избере мен.
- Тя не те избра. - напомних му.

Тя може да е избрала да се омъжи за него и да прекара живота си с него, но не го е избрала по нито един начин, който има значение.

- Вече знам това и трябваше да се предам много преди да се обърна към алкохола.
- Да, трябваше.

Всичко щеше да е различно, ако го беше направил.

- Знам, че не разбираш и глупавите ми решения и напразни надежди са провалили детството ти, затова не очаквам да ми простиш нито да ме разбереш.

Замълчах, защото не можех да измисля какво да кажа. В ума ми се въртяха ужасни спомени и реалността от това колко са прецакани и тримата... родителските ми фигури. Дори не знаех как да ги наричам.

- Предполагам мислех, че тя ще види, че той не може да й предложи сигурността, която аз мога. Имах хубава работа и не бях толкова опасен полет, колкото Крисчън. Смятам, че ако Теса се омъжи за друг човек, той ще се чувства така. Той винаги ще се състезава с теб, дори когато ти я напуснеш за стотен път, той ще се състезава със спомена за теб.
- Няма да я напусна отново.
- Той също каза това.
- Аз не съм него.
- Знам, че не си. По никакъв начин не казвам, че ти си Крисчън или че Теса е като майка ти. За твой късмет, Теса вижда само теб. Ако майка ти не се беше бунтувала срещу чувствата си към него, те щяха да бъдат щастливи заедно, вместо това те позволиха на токсичната им връзка да съсипе животите на всички около тях.

Катрин и Хийтклиф се появиха в ума ми и исках да повърна, заради сравнението. Теса и аз може да сме огромно шибано бедствие като тези двама герои, но няма да позволя ние двамата да страдаме от същата съдба.

Това все още няма смисъл за мен. Защо той ще понася моите глупости, ако е имал съмнения, че не съм негов проблем?

- Значи е вярно? Той е твой баща, нали?

Силният, страшен човек от детството ми изчезна и бе заменен с един разбит човек на ръба на сълзи.

Исках да му кажа, че е шибан идиот, за да търпи глупостите ми и на майка ми и че не мога да забравя това, че като дете той направи живота ми ад. Той е виновен, че аз се съюзявам с демоните и се бия с ангелите, той е виновен, че аз имам специално място в ада и не съм добре дошъл в рая. Той е виновен, че Теса не иска да бъде с мен. Той е виновен, че аз я нараних прекалено много пъти, за да бъдат преброени и той е виновен, че чак сега се опитвам да поправя цели двадесет и една години пълни с грешки.

- Още от първия път, когато те видях, знаех, че си негов. - думите му едва не изкараха въздуха от гърдите ми, заедно с гневните мисли в главата ми - Знаех го.

Той опитваше да не плаче, но се провали, а аз трепнах и погледнах настрани, когато сълзите се спуснаха по бузите му.

- Знаех. Как иначе? Изглеждаше точно като него и с всяка изминала година майка ти плачеше по-силно, промъкваше се при него повече. Не съм имал майка ти, никога не съм, още откакто я срещнах тя беше негова. Ти беше всичко, което имах и когато позволих на гнева ми да ме превземе, съсипах и това. - той спря, за да си поеме въздух, а аз стоях объркан и мълчах - Ти щеше да си по-добре, ако беше при него, знаех, че ще бъде така, но те обичах, все още те обичам като моя собствена плът и само мога да се надявам, че ти ще ми позволиш да остана в живота ти.

Той все още плачеше, прекалено много следи от сълзи бяха доказателство за емоциите му и аз усетих как му съчувствах. Част от тежестта в гърдите ми бе вдигната и можех да почувствам как гняв, трупан години наред, изчезва от мен.

Не знам какво беше това чувство, беше силно и освобождаващо. Когато той ме погледна, аз дори не се чувствах като себе си. Аз не бях себе си, това беше единственото обяснение за това, че ръцете ми докосваха раменете му и се увиха около гърба му, за да го успокоя, докато плаче.