After 3 (Bulgarian Translation) - Harry Styles

Chapter 283

Гледна точка на Хари.

- Стайлс! - познатият глас на Найл проехтя в коридора.

Мамка му, знаех си, че няма да успея да изляза преди да срещна някой от тях. Дойдох до кампуса, за да говоря с професорите си. Исках да се уверя, че баща ми може да им даде последните ми домашни. Да имам приятели или родители, намиращи се на високо място, наистина ми помага и ми е позволено да изпусна останалата част от часовете за този семестър. И без това съм изпуснал много, така че няма да има голяма разлика.

Косата на Найл вече беше по-дълга, рошаво вдигната отпред.

- Хей, приятел, имам чувството, че се опитваш да ме избягваш. - каза той, гледайки ме право в лицето.
- Много си чувствителен. - повдигнах рамене, нямаше смисъл да лъжа.
- Винаги съм мразел големите ти думи. - той се засмя.

Може да мина без да го виждам днес, или някога. Нямах нищо против него, винаги отчасти съм го харесвал повече, отколкото останалите ми приятели, но това вече е минало.

Той прие мълчанието ми като шанс да започне друга тема.

- Скоро не съм те виждал в кампуса. Не завършваш ли скоро?
- Да, средата на другия месец.
- Луи също. Ще присъстваш, нали? - той бавно вървеше до мен.
- Няма начин. - засмях се - Ти току що това ли ме попита?

Намръщеното изражение на Теса се появи в ума ми и захапах устната си, за да сдържа усмивката си. Знаех, че тя иска да присъствам, но няма никакъв начин да отида. Може би поне трябва да помисля за това?

- Какъв е този гипс? - той посочи ръката ми и аз повдигнах черния гипс.
- Дълга история.

История, която няма да ти кажа, добавих на ум.

Виж, Теса, научих се на малко самоконтрол.

Въпреки че говоря с теб в ума си, а ти дори не си там. Все още съм луд, но започвам да се държа по-добре с хората. Ти щеше да се гордееш с мен.

Мамка му, трябва да спра.

Найл поклати главата си и задържа вратата за мен, когато излязохме от административната сграда.

- Е, как вървят нещата? - попита ме той.

Винаги е бил най-разговорлив от всички.

- Добре.
- Как е тя? - спрях да се движа и той отстъпи назад, държейки ръцете пред себе си, защитавайки се - Само питам, приятел. Не съм виждал нито един от вас, а и ти спря да отговаряш на обажданията ни скоро. Зейн е единственият, който говори с Теса.

Той да не се опитва да ме вбеси?

- Зейн не говори с нея. - изсъсках, раздразнен, че позволих на Зейн да се вмъкне под кожата ми толкова лесно.

Найл повдигна ръката си до челото си в нервен жест.

- Не исках да прозвучи така, но той не разказа за баща й и каза, че е бил на погребението, затова...
- Затова нищо. Той не означава нищо за нея. Забравете. - този разговор не отиваше на никъде и сега си спомнях защо вече не пилеех времето си, за да се размотавам с тях.
- Добре. - Знаех, че ще върти очите си, ако го погледна - Никога нищо не съм ти направил. - той ми напомни.

Имаше следа от емоция в думите му, звучеше като болка, сякаш бях наранил чувствата му или нещо такова. Когато се обърнах към него, изражението му се връзваше с гласа му.

- Не се опитвам да се държа като задник. - казах му, чувствайки се леко виновен.

Той беше мил, по-мил от мен и повечето от приятелите ни. Неговите приятелите, те вече не са мои приятели.

- Но точно така изглежда.
- Е, не се опитвам. Вече съм над това. Нали знаеш? - спрях да вървя и се обърнах към него - Вече съм над всички тези глупости. Партитата, пиенето, пушенето, зарибявките. Просто вече съм над това, затова не се опитвам да се държа като задник точно с теб, но просто съм над това.

Той извади една цигара от джоба си и единственият звук между нас беше кликването на запалката му. Сякаш беше минало толкова много време, откакто се разхождах в кампуса с него и групата ни. Сякаш беше минало толкова много време, откакто говорехме глупости за хората и махмурлука всяка сутрин. Сякаш беше минало толкова много време, откакто живота ми не започна да се върти около нея.

- Разбирам какво казваш. Не мога да го повярвам, но те разбирам и се надявам да разбереш, че съжалявам за частта си в това със Стеф и Дан. Знаех, че се замислили нещо, но си нямах никаква идея какво.

Последното нещо, за което исках да говорим са Стеф и Дан и техния гаден номер.

- Да, можем да продължаваме да говорим за това, но краят ще бъде еднакъв. Те никога няма да се осмелят да я доближат, дори да дишат един и същ въздух с Теса.
- Стеф замина. - каза Найл.
- Къде?

Заминала като...

- Луизиана.

Добре. Искам я възможно най-далеч от Теса. Надявах се Теса да ми пише скоро, защото отчасти се съгласи да ми пише днес и се надявах на това. Ако не ми пише скоро, аз ще й пиша пръв.

Опитвах се да й дам пространство, но съобщенията ни миналата нощ бяха най-забавното нещо от..., всъщност откакто бях в нея само часове преди това. Все още не мога да повярвам, че съм такъв кучи син с късмет, за да ми позволи да я доближа.

След това се държах като задник, но сега не говорим за това.

- Тристан отиде с нея. - каза ми Найл.

Вятърът се усилваше и целият кампус изглеждаше като по-добре място, след като знаех, че Стеф е напуснала щата.

- Той е тъпак.
- Не, не е. - Найл защити приятеля си - Той наистина я харесва. Е, обича я, предполагам.
- Както казах, тъпак. - изхърках.
- Може би я познава така, както ние не.

Думите му ме накараха да се засмя, тихо и раздразнено.

- Какво друго има да се знае за нея? Тя е луда кучка.

Не можех да повярвам, че той наистина защитава Стеф, всъщност Тристан, който отново е със Стеф, въпреки факта, че тя е шибани психично болна.

- Не знам, но Ттистан ми я приятел, затова не го съдя. Повечето хора вероятно казват същото за теб и Теса.
- Надявам се сравняваш мен и Стеф, а не Теса и Стеф.
- Очевидно. - той извъртя очите си и загаси цигара си - Трябва да дойдеш с мен до къщата. В името на добрите стари времена. Няма да има много хора, само някои от нас...
- Дан? - попитах го.

Телефонът ми извибрира в джоба ми и аз го изкарах, за да видя името на Теса на екрана.

- Не знам, но мога да се уверя, че той няма да дойде, докато ти си там.

Вече се намирахме на паркинга. Колата ми беше само на няколко крачки, а моторът му беше паркиран на първия ред. Все още не можех да повярвам, че не се е блъснал с шибаното нещо. Изпусна го поне пет пъти, докато си вземаше разрешителното и съм сигурен, че не носи каска, докато ускорява в града.

- Няма нужда. И без това имам други планове. - излъгах.

Надявах се плановите ми да включват говорене с Теса часове наред. Почти се съгласих да мина през онзи шибана братска къща, но фактът, че старите ми "приятели" все още излизат с Дан, ми напомня защо точно спрях да излизам с тях.

- Сигурен ли си? Може да излезем за последен път, преди да завършиш и да забремениш момичето си. Знаеш, че това следва, нали? - той се пошегува, езикът му блесна под слънцето, а аз избутах ръката му обратно.
- Направил си си пиърсинг на езика? - попита го, докато несъзнателно прокарвах пръста си по малкия белег до веждата ми.
- Да, около преди месец. Все още не мога да повярвам, че ти свали твоите и добре избягване на втората част от това, което казах. - той се засмя и аз опитах да си спомня какво беше казал.

Нещо за момичето ми... и бременност.

- О, няма начин. Никой няма да забременява, задник. Върви по дяволите, че изобщо каза това. - аз бутнах рамото му и той се засмя по-силно.

Бракът беше едно. бебетата съвсем шибано друго нещо.

Погледнах надолу към телефона си, за да отговоря на Теса отново. Колкото и да ми беше приятно да разговарям с Найл, исках да се съсредоточа върху Теса и нейните съобщения.

- Ето го и Луи. - Найл ме дръпна от телефона ми и аз проследих погледа му до Луи който вървеше към нас. - Мамка му. - той добави и очите ми проследиха момичето, което вървеше до него.

Тя изглеждаше познато, но не.

Моли. Беше Моли, но косата й беше черна, вместо розова. Късметът ми днес е забележително голям, наистина.

- Е, аз съм до тук. Имам работа за вършене. - казах му, избягвайки потенциалното бедствие, вървящо към мен.

Тъкмо когато аз се обърнах, за да си тръгна, Моли се облегна на Луи и той уви ръката си около кръста й.

Какво по дяволите?

- Те двамата? - ахнах - Тези двамата? Се чукат? - погледнах Найл.

Шибанякът дори не опитваше да скрие смеха си.

- Да. От скоро. Не казаха на никого до преди три седмици. Но аз ги хванах рано. Знаех, че нещо се случва, когато тя спря да се държи като малка кучка през цялото време.

Моли метна черната си коса и се усмихна на Луи. Дори не си спомням да се е усмихвала, някога. Не можех да я понасям, но не я мразех така, както преди. Тя наистина помогна на Теса.

- Дори не си мисли да си тръгваш, преди да ми кажеш защо ни избягваш! - гласът на Луи мина през паркинга.
- Имах по-важни неща за вършене! - извиках обратно, проверявайки телефона си отново.

Исках да знам защо Теса отново е при доктора. тя избегна въпроса, но аз трябваше да знам. Сигурен съм, че е добре, просто съм един любопитен задник.

- По-важни? Като да чукаш Теса в Сиатъл? - устните на Моли се извиха в самодоволна усмивка и аз вдигнах средния си пръст към нея.
- Майната ти.
- Не бъди страхливец. Всички знаем, че не сте спрели да се чукате, откакто се запознахте. - тя започна да ме измъчва.

Аз погледнах Луи по онзи "затвори й устата или аз ще го направя" начин, а той повдигна рамене.

- Вие двамата сте перфектна двойка. - повдигнах едната си вежда към стария ми добър приятел и сега беше негов ред да ми покаже среден пръст.
- Поне сега тя те оставя намира, нали? - отвърна Луи, а аз се засмях.

Тук беше прав.

- Иначе къде е тя? Не, че ми пука, не я харесвам.
- Знаем. - каза Найл и Моли извъртя очите си.
- Тя също не те харесва. Всъщност никой не те харесва. - напомних й.
- Туше. - тя се усмихна широко и се облегна на рамото на Луи.

Найл може и да е бил прав, тя наистина се държи по-малко като кучка. Малко.

- Е, радвам се, че се видяхме, наистина. - саркастично казах и се обърнах, за да си тръгна - Имам по-важна работа за вършене, затова забавлявайте се и Луи, наистина трябва да продължиш да я чукаш. - кимнах им и се качих в колата си.

Точно когато затворих вратата, чух микс от "Той е в по-добре настроение" "Замаян от любов" и "Радвам се за него."

Най-странното е, че последното излезе от устата на самата зла кучка.


Гледна точка на Теса.

- Госпожице, Йанг, докторът ще ви прегледа след минута. - бях информирана от възрастна медицинска сестра.

Тя беше мила жена, малко ми напомняше на Карън с топлата си усмивка и нежен глас.

Беше ми некомфортно, нервно и малко студено, докато седях тук, облечена само в болничното облекло, в малката стая за прегледи, която беше подобна на останалите в коридора. Трябва да добавят малко цветове в теси стаи, малко боя ще свърши работа, или дори една малка рамка със снимка, за да изглежда както всяка една друга стая за прегледи, в която съм била. Освен тази. Тази е чисто бяла. бели стени, бяло бюро, бял под.

Трябваше да приема предложението на Кимбърли да дойде с мен. Сама си бях добре, но да имам малко подкрепа, дори само малко от хумора на Кимбърли с мен днес, щеше да успокои нервите ми. Тази сутрин се събудих, чувствайки се много по-добре, отколкото заслужавам, без никаква следа от махмурлук, и се чувствах добре отчасти. Заспах с усмивка на Лицето си, повлияна от виното и от Хари и спах по-спокойно, отколкото през последните седмици.

Продължавах да се въртя в главата си, както обикновено, когато става въпрос за Хари. Четенето отново и отново на разговора ни от миналата нощ не изпусна да ме накара да се усмихна, без значение колко пъти преглеждах съобщенията.

Харесвах този мил, търпелив и игрив Хари. С удоволствие бих го опознала по-добре, но се страхувам, че няма да се задържи за дълго, за да успея. Аз също няма да се задържа дълго, заминавам за Ню Йорк с Лиам и колкото повече наближава датата, толкова по-силно става чувството в мен. Не можех да разбра дали е добро чувство или лиши, но днес беше извън контрол и в този момент се беше умножило.

краката ми висяха от края на некомфортното легло за преглед и не можех да реша дали да ги задържа кръстосани или не. Беше тривиално решение, но вършеше работа в разсейването ми от ниската температура и неловките пеперуди, които атакуваха стомаха ми. Изкарах телефона си от чантата си и написах съобщение на Хари, само за да се занимавам с нещо, докато чакам, разбира се. Изпратих едно просто "Хей" и зачаках, докато кръстосвах и разкръстосвах краката си.

"Радвам се, че ми писа, защото щях да чакам само още час, преди да ти пиша." отвърна той.

Усмихнах се на екрана, въпреки че настоятелството зад думите му не трябваше да ми харесва. Той беше толкова честен напоследък и обичах това.

"Аз съм при доктора и в момента го чакам. Ти как си днес?"
"Спри да се държиш формално. Добре съм, спах наистина добре, затова съм ти благодарен. Срещнах Найл и той се опитва да ме убеди да се помотаем заедно по-късно."

Мразех това, че сърцето ме болеше, заради мисълта Хари да излезе със старите си приятели. Не ми влизаше в работата какво прави или с кого прекарва времето си, но не мога да се отърся от това гадно чувство, когато мисля за спомените свързани с тях.

"Защо си при доктора? Добре ли си? Не ми каза, че ще ходиш?" Само след секунди "не, че трябваше да ми казваш, но можеше. Аз можех да дойда с теб?"
"Всичко е наред. Добре съм сама." усетих как си пожелавах да му бях дала възможността.
"Била си сама прекалено много, откакто те познавам."
"Не много." не знаех какво друго да му кажа, защото се чувствах замаяна и отчасти щастлива, че е загрижен за мен и е толкова отворен.

Думата "Лъжец" беше придружена от чифт дънки и топка огън. Покрих устата си с ръката си, за да сподавя звука, когато докторът влезе в стаята.

"Докторът е тук, ще ти пиша по-късно."
"Кажи ми, ако той не държи ръцете си за себе си."

Оставих телефона си и опитах да изтрия замаяната усмивка от лицето си, когато доктор Уест си сложи ръкавици.

- Как си? - попита ме.

Как съм? Той не иска да знае отговора на това, нито има време да ме слуша. Той е доктор, не психиатър, напомних си.

- Добре. - отговорих, трепвайки, заради мисълта от краткия разговор, преди той да започне да ме преглежда.
- Направих изследванията на кръвта ти от последния ти час и всичко беше наред. - каза той и аз издишах облекчено - Но...

Трябваше да знам, че ще има "Но..."

- Докато преглеждах изображенията от прегледа ти, заключих, че цервиксът ти е много тесен и от това, което виждам, също много къс. Бих искал да ти покажа за какво говоря, ако нямаш нищо против? - доктор Уест намести очилата си и аз кимнах в съгласие.

Къс и тесен цервикс. направих достатъчно проучвания в интернет, за да знам какво очаква това.

Десет дълги минути по-късно, той ми показа нещата в най-малки детайли, които аз вече знаех. Знаех, че ще каже това, знаех го в момента, в който напуснах офиса му преди две седмици и половина. Докато се обличах, думите му се повтаряха в ума ми.

"Не е невъзможно, но шансът е много малък.

"Има и други възможности, осиновяване, цервикалната стеноза понякога работи в такива случаи."

"Все още си много млада, след време ти и партньорът ти може да минете през най-добрите възможности за теб."

"Съжалявам, госпожице Йанг."

Без да мисля набрах номера на Хари, докато вървях към колата си. Бях посрещната от гласовата му поща три пъти, преди насила да оставя телефона си. Не се нуждаех нито от него, нито от някой друг в момента. Можех да се справя с това сама. Вече го знаех. Вече се бях справила с това в ума си и го бях забравила.

Няма значение, че Хари не отговори на обаждането ми. Добре съм. На кого му пука дали мога да забременея? Само на деветнадесет съм и всичките планове, които правя и без това се провалят, просто се връзва това, че големият ми план също е разбит на парченца.

Връщането до къщата на Кимбърли беше дълго, имаше ужасно задръстване. Реших, че мразя да карам. Мразех хората, които се ядосват по пътя. Мразех това, че винаги валеше тук. Мразех това, че млади момичета усилваха музиката си и смъкваха прозорците си, дори в дъжда. Просто си вдигнете прозореца.

Мразех това, че се опитвах да остана позитивна и да не се превърна в жалката Теса, която бях миналата седмица. Мразех това, че е толкова трудно да мисля за нещо друго, освен за това, че тялото ми ме предаде по най-ужасния и интимен начин. Родена съм така, каза доктор Уест. Разбира се, че съм.

Точно като майка ми, без значение колко перфектна се опитвам да бъда, това никога няма да се случи. Тук има една граница, ужасна граница, но поне няма да предам нито една характерна черта, която съм взела от нея, на едно дете. Предполагам не мога да виня майка си за липсата на цервикс, но наистина искам. Искам да обвиня някой или нещо, но не мога.

Така работи светът. Ако искаш нещо много силно, то се отдалечава от теб и не можеш да го достигнеш. Както и Хари. Без Хари и без бебета. И без това тези двете не бяха съвместими, но беше хубаво да се преструвам, че мога да има лукса от това да притежавам и двете.

Когато влязох в къщата, бях облекчена да разбера, че съм сама у дома. Не у дома, а тук. Без да проверявам телефона си, аз се съблякох и влязох в банята. Не знам колко дълго стоях там, гледайки как водата се върти около канала. Водата беше станала студена, когато най-накрая излязох и облякох единствената тениска на Хари, която той остави в куфара ми, преди да ме отпрати от Лондон.

Лежах в празното си леглото и усетих как ми се искаше Кимбърли да си бъде у дома. Получих съобщение от нея, че ще останат за вечерта в центъра и Смит ще бъде при бавачката си цяла нощ. Имах цяла къща на разположение и нищо за правене, никой, с когото да поговоря.

Продължавах да се самосъжалявам и знаех, че е глупаво, но изглежда, че не можех да спра.

"Пий вино и гледай филма за наша сметка." отговори ми Кимбърли, когато и пратих съобщение, казвайки й да се забавлява.

телефонът ми започна да звъни, веднага след като изпратих благодарностите си на Кимбърли. Номерът на Хари се изписа на екрана и аз се колебаех дали да отговоря или не. Когато стигнах до хладилника с вино в кухнята, обаждането бе пренасочено към гласовата ми поща и аз си взех билет за Централното Съжалително Парти.

Една бутилка вино по-късно, бях изгледала половината от някакъв ужасен екшън филм. Изглеждаше единственият филм в списъка, който нямаше нищо общо с любов, бебета или изобщо нещо щастливо.

Откога съм толкова депресирана? Отпих още веднъж, право от бутилката. Отказах се от чашата преди пет глътки. Телефонът ми позвъня още веднъж, но този път отговорих без да искам.


Гледна точка на Хари.

- Тес? - казах срещу телефона си, опитвайки се да скрия паниката си.

Тя игнорираше обажданията ми цяла нощ и полудявах, чудейки се какво може да съм направил грешно.

- Да. - гласът й беше замъглен, бавен и странен.

С една дума, можех да кажа, че е пила.

- Вино отново? - изкикотих се - Трябва ли да ти изнасям лекция вече? - пошегувах се и слушах тишината - Тес?
- Да?
- Какво има?
- Нищо. Просто гледам филм.
- С Кимбърли? - стомахът ми се сви при мисълта за възможността да има някой друг при нея.
- Сама. Сама съм в тази голяяяма къща. - гласът й беше монотонен, дори когато преувеличи.
- Къде са Кимбърли и Ванс? - е трябваше да се тревожа, но нещо в гласа й беше странно и незабавно бях на ръба.
- Навън. Смит също. Просто гледам филм сама. Историята на моя живот, нали? - тя се засмя, но нямаше нищо в смеха й.

Никаква емоция.

- Теса, какво става? Колко пи?

Тя въздиша срещу телефона и се кълна, че можех да чуя как гълта още вино.

- Теса, отговори ми.
- Добре съм. Позволено ми е да пия, нали? - тя опита да се пошегува, но точно както преди, нямаше нищо в гласа й.
- Технически не ти е позволено да пиеш. Не и легално.

Аз бях последният човек, който трябва да й изнася лекция за това. Аз бях виновен, че тя започна да пие толкова често, но мразех изгарящата параноя в стомаха ми в момента. Тя пиеше сама и звучеше достатъчно тъжна, за да ме накара да стана на крака.

- Да. - каза тя.
- Колко пи? - попитах я отново.

Писах на Ванс, докато чаках отговора й.

- Не много. Добре съм. Знаеш ли кое е странно? - попита ме неясно Теса.

Грабнах ключовете си. Майната му на Сиатъл, че е толкова шибано далеч.

- Кое? - обух обувките си Vans.

Ботушите отнемаха прекалено много време, а времето в момента беше нещо, което не можех да си позволя.

- Странно е как някой може да бъде добър човек, но постоянно му се случват лоши неща. Нали знаеш?

Мамка му. Отново писах на Ванс, този път казвайки му да замъкне задника се у дома. Веднага.

- Да, знам. Не е честна. - уверих я.

Мразех това, че тя се чувстваше по този начин. тя е добър човек, най-добрият, който някога съм срещал, и някак накрая се оказа заобиколена от прецакани хора, включително и мен. Кого залъгвам, аз съм най-лошият от всички.

- Може би не трябва да бъда добър човек повече.

Какво? Не. Не, не, не. Тя не трябва да говори така, да мисли така.

- Не, не мисли така. - помахах нетърпеливо с ръка на Карън, която стоеше до вратата на кухнята, със сигурност чудейки се за къде съм се разбързал толкова късна през нощта.
- Опитвам се, но не мога. Не знам как да спра.
- Какво се случи днес? - попитах я.

Трудно беше да повярвам, че аз говоря с моята Теса, същото момиче, което виждаше най-доброто във всички, както и в себе си. Тя винаги е била толкова позитивна, толкова щастлива, а сега не е. Звучеше толкова безнадеждна, победена. Звучеше като мен.

Кръвта ми буквално замръзна във вените ми. Знаех, че това ще се случи, знаех, че няма да бъде същата след като забия ноктите си в нея. Някак знаех, че след мен, тя ще бъде различна. Надявах се това да не бъде истина, но тази вечер със сигурност изглеждаше точно така.

- Нищо важно. - тя излъга.

Ванс все още не ми беше отговорил. най-добре в момента да кара към къщата си.

- Теса, кажи ми какво има. Моля те.
- Нищо. Просто кармата ме застига, предполагам. - тя промърмори и звукът от коркова тапа се чу, заради тишината по линията.
- Карма за какво? Да не си полудяла? Никога не си направила нищо, за да заслужаваш нещо от нещата, които ти се случиха.

Тя не каза нищо.

- Теса, мисля, че трябва да спреш да пиеш тази нощ. В момента карам към Сиатъл, знам,ч е се нуждаеш от пространство, но се тревожа за теб и аз... ами, не мога да стоя далеч от теб, никога не бих могъл.
- Да. - тя дори не ме слушаше.
- Вече не ми харесва да пиеш толкова много. - казах, знаейки, че няма да ме чуе.
- Да. - тя повтори.
- Идвам, пий малко вода. Окей?
- Да.

Пътят до Сиатъл никога не е изглеждал толкова шибано дълъг.