After 3 (Bulgarian Translation) - Harry Styles

Chapter 289

  Гледна точка на Теса.

- Готов ли си да влезем вътре? - прошепнах, пречупвайки тишината между нас.

Той не беше казал нито дума, а аз не можех да измисля нещо, което си струваше да кажа през последните двадесет минути.

- Ами ти? - той се надигна, използвайки дървото и изтупа черните си дънки.
- Ако ти си.
- Аз съм, но искаш да продължим да говорим за влизането ни вътре, може и това да правим. - той се усмихна саркастично.
- Ха-ха. - извъртях очи и той протегна ръката си, за да ми помогне да стана.

Ръката му нежно се уви около китката ми и той ме издърпа, за да стана. Не ме пусна, само плъзна ръката си надолу, за да хване моята. Не коментирах нежното му докосване или факта, че той ме гледаше по онзи познат начин, както когато гневът му е маскиран, победен дори, от любовта му към мен. Това изражение, това сурово и непланирано изражение на лицето му, което ми напомняше, че част от мен се нуждае и обича този мъж повече, отколкото съм склонна да призная.

Нямаше план зад докосването му, не беше пресметнат жест, когато ръката му се уви около кръста ми и той ме придърпа към себе си, докато вървяхме по тревата към верандата.

Никой не каза нищо, само Карън ни погледна разтревожено. Ръката й се намираше върху тази на съпруга й, а той се беше навел, тихо разговаряйки с Лиам, който сега седеше до масата. София вече не беше в стаята, предполагам е тръгнала след хаоса. Не я винях.

- Добре ли си? - Карън обърна вниманието си към Хари.

Лиам и Кен погледнаха Хари в същото време и аз нежно го сръчках.

- Кой, аз? - попита той объркан.

Той спря пред стълбите и аз се блъснах в него.

- Да, скъпи, добре ли си? - поясни Карън.

Тя сложи кафявата си коса зад ушите си и пристъпи към нас, когато ръката й се премести върху корема й.

- Искаш да кажеш... - Хари прочисти гърлото си - Дали ще избухна и дали ще ударя Лиам в лицето? Не, няма. - той изпуфтя.

Карън поклати глава, търпението си личеше на нежното й лице.

- Не, това, което исках да кажа е дали си добре? Мога ли да направя нещо за теб, това исках да кажа.

Той премигна веднъж, успокоявайки се.

- Да, добре съм.
- Ако отговорът на този въпрос се промени, ми кожи. Окей? - тя го помоли.

Той кимна и ме поведе нагоре по стълбите. Погледнах надолу към Лиам, докато вървях нагоре и той затвори очите си, обръщайки лицето си настрани.

- Трябва да поговоря с Лиам. - казах на Хари, когато той отвори вратата на стаята си тук.

Той включи лампата и пусна ръката ми.

- Сега? - попита ме.
- Да, сега.
- Точно сега?
- Да. - момента, в който казах думата, Хари ме притисна срещу стената.
- Тази секунда? - той се приближи, дъхът му беше горещ срещу врата ми - Сигурна ли си?

Всъщност не бях сигурна за нищо.

- Какво? - гласът ми беше дебел, а подсъзнанието-замъглено.
- Мисля, че щеше да ме целунеш.

Той притисна устните си към моите и аз не се сдържах да не се усмихна в целувката, в лудостта, в облекчението от привързаността му. Устните му не бяха меки, бяха сухи и напукани, но толкова перфектни и обичах начина, по който езикът му докосваше моя, влизайки в устата ми, без да ми дава възможност да го премисля или да се отдръпна. Ръцете му се намираха на кръста ми, пръстите му се забиваха в кожата там, когато коляното му избута бедрата ми, за да ги раздели.

- Не мога да повярвам, че ще се преместиш толкова далеч от мен. - каза той, движейки устата си по ченето ми към кожата под ухото ми - Толкова далеч от мен.
- Съжалявам. - издишах.

Не можех да кажа нещо повече от това, когато ръцете му се преместиха от бедрата ми към корема ми, бутайки тениската му.

- Между нас двамата, ние продължаваме да бягаме. - гласът му беше спокоен, въпреки бързината, с която ръцете му се придвижиха към гърдите ми.

Гърбът ми беше притиснат към стената, а тениската ми се намираше на пода до краката ни.

- Така е.
- Един цитат на Хемингуей и ще намеря работа на устата си другаде. - той се усмихна срещу устата ми.

Ръцете му търкаха, дразнеха, точно над колана на панталоните ми. Кимнах, искайки той да удържи на обещанието си.

- Не можеш да избягаш от себе си, като се местиш от едно място на друго. - ръката му се пъхна в панталоните ми и аз изпъшках, замаяна от думите и докосването му.

Думите му се въртяха на лента без край в ума ми, докато той ме докосваше и се пресегнах към него. Той очевидно се разтягаше срещу ципа си и изстена името ми тихо, когато аз непохватно започнах да разкопчавам копчетата на дънките му.

- Не се мести в Ню Йорк с Лиам, остани с мен в Сиатъл.

Лиам. Обърнах главата си настрани и премахнах ръката си от ципа на Хари.

- Трябва да говоря с Лиам, това е важно. Изглеждаше разстроен.
- И? Аз също съм разстроен.
- Знам. - въздишах - Но ти очевидно не си толкова разстроен. - напомних му, поглеждайки надолу към пениса му, боксерките му едва го покриваха.
- Е, това е защото съм разсеян от това да бъда бесен на теб, и на Лиам. - добави той.
- Няма да се бавя много. - отдръпнах се от него и вдигнах тениската си от пода, обличайки я.
- Добре, и без това се нуждая от няколко минути. - той издърпа косата си назад и я пусна върху врата си.

Не бях виждала косата му по-дълга, откакто се запознахме. Харесваше ми така, но отчасти ми липсваше да мога да виждам следите от мастило, които се подаваха от яката на тениската му.

- Няколко минути далеч от мен? - попитах го, преди да осъзная колко отчаяно звучи въпроса.
- Да. - той се съгласи - Ти току що ми каза, че ще се преместиш в другия край на страната и аз излязох извън контрол с Лиам, трябват ми няколко минути, за да подредя нещата в главата си.
- Добре, разбирам. - казах му, мислейки го наистина.

Наистина го разбирах. Той се справяше с това много по-добре, отколкото очаквах и последното нещо, което трябваше да направя, е да скоча леглото с Хари, преди да оправя нещата с Лиам.

- Ще си взема душ. - каза ми той, когато аз излязох в коридора.

Умът и все още беше в спалнята с Хари, притиснат към стената, живеейки разсеяно. С всяка една стъпка следите от докосването му изчезваха и когато влязох във всекидневната, Карън се отдръпна от Лиам и Кен с жест й показа да напусне стаята с него. Тя ми се усмихна леко и нежно стисна ръката ми, когато мина покрай мен.

- Хей. - издърпах стола и седнах до Лиам, но се изправи, точно когато аз седнах.
- Не сега, Теса. - отсече той.

тук изпусках нещо, бях объркана от грубия тон на гласа му.

- Лиам. - изправих се и го последвах, когато той влезе в хола - Чакай! - извиках.

Той спря да върви.

- Съжалявам, но това вече не работи.
- Какво не работи? - попитах го, пръстите ми дръпнаха дългите ръкави на ризата му, за да го спра.
- Това нещо между теб и Хари. Беше добре, когато засягаше само вас двамата, но сега вие въвличате всички други в него и това не е честно. - гневът в гласа му ме нарани дълбоко и ми отне минута, за да се сетя, че той говореше на мен.

Лиам винаги ме е подкрепял и винаги е бил мил, никога не съм очаквала да чуя това от него.

- Съжалявам, Теса, но знаеш, че съм прав. Не може да продължавате да водите това тук. Майка ми е бременна и тази сцена можеше наистина да навреди на нервите й, вие двамата пътувате между това място и Сиатъл, карате се в двата града и между тях.

Ау.

Борех се за думи.

- Знам, толкова съжалявам за това, което се случи. Не исках нищо от това да се случва, Лиам. Трябваше да му кажа за Ню Йорк, не можех да го крия от нея. Мисля, че го понесе добре. - гласът ми се пречупи.

Бях объркана и паникьосана, защото Лиам ми беше сърдит. Знаех, че няма да е щастлив, че Хари го нападна, но не очаквах тази реакция от него.

- Той го е понесъл добре? Той ме блъсна в стената... - той въздиша и нави ръкавите на ризата си до лактите си - Така е, предполагам. - съгласи се той - Но това не означава, че това не става по-голям проблем. Не може да пътувате по света, да късате и да се събирате. Ако не работи в един град, защо си мислиш, че ще проработи в друг?
- Знам това, точно затова идвам в Ню Йорк с теб. Трябва да разбера сама себе си, сама. Е, без Хари. Това беше целта ми.

Той поклати глава.

- Без Хари? Мислиш, че той ще ти позволи да отидеш в Ню Йорк без него? Или ще дойде с теб, или ти ще останеш тук и ще се карате така. - той размаха ръката си във въздуха и сърцето ми се сви.

Всички казват едно и също за връзката ми с Хари, мамка му, аз имам една и съща цел. Чувала съм го и преди, много пъти, но когато Лиам ми го казва, е различно. Различно е и значи повече и боли повече, кара ме да поставям под въпрос всичко, повече.

- Наистина съжалявам, Лиам. Знам, че въвличам всички в нашата бъркотия и съжалявам за това. Не искам, не искам да бъде така, особено с теб. Ти си най-добрият ми приятел, никога не съм искала да те накарам да се чувстваш така.
- Е, така се чувствам. Както и много други хора, Теса. - думите му бяха остри.

Забиха се в единственото място, което ми беше останало, единственото недокоснато, чисто място в мен, което беше запазено за Лиам и любящото приятелство. Това свято малко място беше единственото нещо, което имах, когато ставаше въпрос за хората около мен. Беше единственото ми безопасно място, а сега беше тъмно, като обкръжението си.

- Съжалявам. - гласът ми прозвуча като пречупено скимтене и бях убедена, че умът ми все още не беше осъзнал, че Лиам беше човекът, който ми казваше тези неща - Аз просто... мислех, че си на наша страна? - попитах, просто защото трябваше.

Трябваше да знам дали наистина е толкова безнадеждно, колкото изглежда. Той си пое въздух дълбоко и издиша.

- Аз също съжалявам, но тази вечер беше прекалено много. Майка ми е бременна, Кен се опита да поправи нещата с Хари, преместването ми, прекалено много е. Това е нашето семейство и трябва да се събере, ти не помагаш с това.
- Съжалявам. - повторих, защото не знаех какво друго да кажа.

Не можех да споря с него, дори не можех да отрека, защото той беше прав. Това беше тяхното семейство, не моето. Без значение колко се преструвах, че това е моето семейство, аз нямах място тук. Нямах място на което и да е място, където опитах да се впиша, откакто напуснах къщата на майка ми.

- Знам, че съжаляваш, аз също съжалявам,ч е се държа като задник, но трябва да го кажа. - той се взираше в краката си, а аз не можех да отделя очите си от лицето му.
- Да, разбирам те. - казах ме, но той пак не ме погледна - Няма да бъде така в Ню Йорк, обещавам. Просто ми трябва малко време, толкова съм объркана за всичко в живота ми и нищо няма смисъл.

Чувството да бъдеш нежелан някъде, от където не знаеш как да си тръгнеш, е едно от най-лошите чувства. Толкова е неловко и ти трябват няколко секунди, за да прецениш ситуацията и да се увериш, че не си просто параноичен, но когато най-добрият ми приятел не иска да ме погледне, след като ми е казал, че създавам проблеми в семейството му, знам, че е вярно. Лиам не искаше да говори с мен точно сега, но беше прекалено мил, за да го каже.

- Ню Йорк. - преглътнах буцата в гърлото си - Вече не искаш да дойда с теб, нали? - попитах го.
- Не е това, просто мислех, че Ню Йорк ще бъде ново начало за двама ни, Теса, а не още едно място, където ти и Хари да се карате.
- Разбирам. - повдигнах рамене и забих ноктите си в дланта си, за да не се разплача.

Наистина разбирах, напълно.

Лиам не искаше да ходя с него в Ню Йорк. Аз и без това нямах солиден план. Нямах много пари или приемно писмо за университета в Ню Йорк все още, не знам дали някога ще имам. Точно както всичко друго в живота ми, не бях осъзнала колко емоционално подготвена съм била за това досега. Нуждаех се от това, трябваше поне да опитам да направя нещо спонтанно и различно и трябваше да изскоча в света и да се приземя на двата си крака.

- Съжалявам. - каза той, леко ритайки крака на стола, за да отвлече вниманието от думите си.
- Всичко е наред, разбирам. - усмихнах се насила на най-добрия си приятел и успях да се кача по стълбите, преди сълзите да почнат да се стичат по бузите ми.

Леглото беше плътно под мен, държейки ме на място, докато грешките ми бяха изложени пред очите ми.

Бях такава егоистка и не го бях осъзнала досега. Съсипах толкова много връзки през последните осем месеца. Започнах колежа с моя Ноа, моето гадже от детството, докато не му изневерих, повече от веднъж, с Хари.

Сприятелих се със Стеф, която ме предаде и се опита да ме нарани. Съдех Моли, а тя дори не е била една от тези, за които е трябвало да се тревожа. Насила вярвах, че ще се впиша в колежа, че тази група от хора наистина са ми приятели, когато всъщност аз съм била една шега за тях.

Борих се толкова силно, за да задържа Хари, борих се за това да ме приеме още от началото. Когато той не ме искаше, аз го исках още повече. Скарах се с майка ми, за да защитя Хари, скарах се със себе си, за да защитя Хари, скарах се с Хари, за да защитя Хари.

Дадох му девствеността си като част от бас. Обичах го и се наслаждавах на този момент, а той криеше мотивите си от мен. Справих се с това и продължих напред. Сега не е нищо повече от един червен флаг в самоуважението ми. Дори след това, което направи, аз останах и той винаги измисляше извинение, дори по-голямо от предходното. Но не винаги беше виновен той, докато неговите грешки бяха по-важни, по-болезнени, моите бяха точно толкова чести.

От чист егоизъм използвах Зейн, за да запълня празнотата почти всеки път, когато Хари ме напускаше. Целунах го, прекарах време с него, подведох го. Държах връзката си с него над главата на Хари. Знаех и продължих играта, която те двамата бяха започнали преди толкова много месеци.

Прощавах на Хари, само за да хвърлям грешките в лицето му. Винаги очаквах прекалено много от него и никога не му позволих да го забрави. Хари е добър човек, въпреки недостатъците си, той е добър човек и заслужава да бъде щастлив, той заслужава всичко. Той заслужава жена, която не трябва да се бори, за да му даде деца и тихи дни с любяща съпруга. Той не заслужава игри и лоши спомени. Той не трябва да опитва да живее по някакви стандарти, които аз съм му наложила и почти невъзможни за достигане.

Минах през ада през последните осем месеца и ето ме сега, седя на това легло, сама. Прекарах целия си живот планирайки, правейки графици, организирайки и предвиждайки, но ето ме тук с нищо повече от размазана спирала по бузите и съсипани планове. Дори не са съсипани, никой от тях нямаше нужната подкрепа, за да бъде съсипан. Дори нямам идея накъде е тръгнал живота ми, дори нямам активна програма в колеж. Местих се напред-назад, записах се в колеж в Ню Йорк и нямам никаква идея какво правя с живота си.

Толкова много раздели, толкова много загуби. Баща ми се върна в живота ми, само за да бъде убит от собствените му демони. Гледах как животът на Хари се оказа лъжа и най-близкият му приятел и ментор се оказа негов биологичен баща с дълга история с майка му.

Детството му е било мъка за нищо, той години наред се е справял с алкохолик за баща и като дете е видял неща, които никой не трябва да вижда някога. Наблюдавах връзката на Хари с Кен още от началото, срещнах новия и подобрен Кен в магазин за йогурт и прекарах почти година, превръщайки се част от това семейство, както и Хари. Той се научи да приема миналото си и прости на Кен за грешките му, това беше невероятно да се види.

Бил е толкова ядосан през целия си живот и сега, след като най-накрая получи малко спокойствие в живота си, можех да видя защо е така. Хари се е нуждаел от спокойствие, от подкрепа. Не се нуждае от постоянно връщане назад и шум. Не се нуждае от съмнения и спорове, нуждае се от семейство.

Той се нуждае от връзката си с Лиам и с баща си. Трябва да приеме начина, по който го е грижа за семейството му и да може да се наслади на вълнението да гледа как семейството му се увеличава. Той се нуждае от Коледни вечери пълни с любов и смях, не сълзи и напрежение. Наблюдавах го как се променя от деня, в който срещнах грубото, момче с татуировки с най-дългата и най-рошава коса, която някога съм виждала. Той вече не е това момче, сега той е мъж, възстановяващ се мъж. Той не пие, както преди, не чупи неща толкова често и не нарани Лиам.

Успял е да изгради този живот около себе си, пълен с хора, които го обичат и се грижат за него, а аз успях да съсипя всяка една връзка, която си мислех, че имам.

Карахме се и се борихме, печелихме и губихме, и сега приятелството ми с Лиам се превърна в още една жертва на Хари и Теса.

- Какво става? - Хари търкаше една кърпа в косата си, когато влезе в стаята.

Кърпата падна на пода и той прекоси стаята, за да застане на колене пред мен.

- Ние сме Катрин и Хийтклиф. - не опитах да скрия сълзите си, не виждах смисъл.
- Какво? Какво по дяволите се случи?
- Направихме всички около нас нещастни и не знам дали просто не забелязвах или бях прекалено егоистична, за да ми пука, но се случи. Дори Лиам, дори Лиам е повлиян от нас.
- Откъде идва това? Той да не ти каза нещо, по дяволите? - Хари се изправи.
- Не. - дръпнах го за ръката, молейки го да не слиза долу - Той само каза истината. Сега го виждам, насилвах се да го видя, но сега го разбирам. - избърсах сълзите под очите си и си поех въздух, за да продължа - Ти не си този, който ме съсипа, аз го направих сама. Промених се, както и ти, но ти се превърна в нещо по-добро, а аз не.

Когато го казах на глас, ми беше по-лесно да го приема. Не бях перфектна и никога няма да бъда и това е добре, но не мога да дърпам Хари надолу със себе си. Трябва да поправя това, което не е наред в мен, не е честно да искам това от Хари без аз да го правя.

- Говориш глупости, нищо от това няма смисъл.
- Да. - изправих се и сложих косата си зад ушите си - Има смисъл.

Опитвах се да остана възможно най-спокойна, но беше трудно, защото той не ме разбираше, а беше толкова ясно. Как не ме разбираше?

- Искам да направиш нещо за мен, искам да ми обещаеш нещо точно сега. - помолих го.
- Какво? Няма начин, няма да обещая нищо, Теса, за какво по дяволите говориш? - той се пресегна и нежно повдигна брадичката ми към него.

Използва другата си ръка, за да избърше течността от лицето ми.

- Моля те, обещай ми нещо. Ако някога имаме шанс за бъдеще заедно, трябва да направиш нещо за мен.
- Хубаво. - той най-накрая се съгласи.
- Сериозна съм, моля те, ако ме обичаш, ще ме изслушаш и ще направиш това за мен. Ако не можеш, ние никога няма да имаме бъдеще, Хари.

Не исках да звучи като заплаха, а като молба. Нуждаех се от това от него, нуждаех се от това той да разбере, да се оправи и да живее живота си, докато аз се опитвам да поправя моя.

- Добре, обещавам. - той преглътна.

Очите му срещнаха моите и знаех, че не иска да се съгласява, но го мислеше наистина.

- Не ме следвай този път, остани тук, бъди при семейството си и...
- Теса. - той хвана лицето му, ръцете му се намираха под брадичката ми - Не, спри. Ще се справим с Ню Йорк, не преувеличавай.
- Не отивам в Ню Йорк и не преувеличавам. Знам, че това звучи прекалено драматично и импулсивно, но те уверявам, че не е. И двамата минахме през много през изминалата година и ако не помислим, за да се уверим, че искаме това, накрая ще повлечем всички надолу заедно с нас, дори повече, отколкото вече сме. - опитах да го накарам да разбере, трябваше да ме разбере.
- Колко дълго? - попита ме.
- Докато не разберем, че сме готови. - обясних, чувствайки се по-сигурна, отколкото през последните осем месеца.
- Да знам какво? Аз вече знам какво искам с теб.
- Нуждая се от това, Хари. Ако не успея да се осъзная, ще повлияя на теб и на себе си. Нуждая се от това.
- Добре, имаш го. Давам ти това, не защото искам, а защото това ще последното съмнение, което ще приема от теб. След като ти дам това време и те се върнеш при мен, това е. Няма да си тръгнеш отново и ще се омъжиш за мен. Това искам в замяна на времето, от което се нуждаеш.
- Добре. - съгласих се.

Ако минем през това, ще се омъжа за този мъж.

...

- Обичам те, моля те запомни го. - Хари целуна челото ми и затвори вратата на колата ми.

Чантите ми бяха опаковани за хиляден и последен път. В момента Хари беше облегнат на колата и ме дърпаше към гърдите си.

- Обади ми се на секундата, когато пристигнеш.

Той не беше щастлив от това, но ще бъде. Знаех, че това е правилно, нуждаехме се от време за себе си, бяхме толкова млади, толкова объркани, нуждаехме се от време, за да поправим част от щетите, които са били нанесени в животите на хората около нас.

- Добре, кажи им чао от мен, запомни ли? - облегнах се на гърдите му и затворих очи.

Не бях сигурна как ще свърши това, но знаех, че е необходимо.

- Добре. Влез в колата, моля те, не мога да се преструвам, че се радвам за това, но се опитвам да ти покажа, че съм различен човек сега, мога да кооперирам.
- Знам, че си, благодаря. - увих ръцете си около кръста на Хари и той постави своите върху раменете ми.
- Обичам те, Теса, толкова шибано много. Запомни това, окей? - каза той в косата ми.

Чух как гласа му се пречупи и нуждата да го защитя се опитваше да пропълзи обратно в мен.

- Обичам те, Хари, винаги. - притиснах дланите си към гърдите му и се надигнах, за да го целуна.

Затворих очите си, пожелавайки, искайки, надявайки се това да не е последния път, когато ще почувствам устните му срещу моите, това да не е последния път, когато се чувствам така. Дори сега, въпреки тъгата и болката от това да го оставя тук, чувствах непрестанното електричество между нас. Усещах нежната извивка на устните му, усещах изгарящото желание за него, нуждата да размисля и да продължа да живея в цикъла. Чувствах влиянието, което той имаше над мен и аз над него.

Отдръпнах се първа, запомняйки тихия стон, който той издаде, и го целунах по бузата.

- Ще ти се обадя, когато пристигна.

Целунах го още веднъж, просто една лека, бърза целувка за довиждане и той прокара ръката си през косата си, когато се дръпна от колата ми.

- Пази се, Тес. - каза Хари, когато се качих в колата и затворих вратата.

Нямах си достатъчно доверие, за да проговоря.

- Чао, Хари. - казах най-накрая, когато колата ми потегли.