After 3 (Bulgarian Translation) - Harry Styles

Chapter 274

  Гледна точка на Хари.

Теса най-накрая притихна само преди няколко минути, тялото й се отпусна до моето и тя си позволи да се облегне на мен за физическа подкрепа. Подутите й очи бяха затворени и в този момент тя спеше, въпреки блъскането на дъждовните капки по крехката беседка.

Докато седях тук, слушайки звуците от непримиримата буря навън, я сравнявах с бурята, в която превърнах живота си. Аз съм задник, най-големият, възможно най-лошият задник.

Леко се размърдах, надявайки се да не я събудя, когато поставих главата й в скута си. Наистина трябваше да я изведа от тук, да я отведа надалеч от дъжда и всичката кал, но знаех какво ще направи, когато отвори очите си. Ще ме отблъсне, ще ми каже, че не съм желан тук и мамка му, не съм готов да чуя тези думи отново.

Заслужавах ги, всичките, но това не променяше факта, че съм един шибан страхливец и искам да се насладя на тишината, докато трае. Само тук, в сладката тишина, можех да се преструвам на някой друг. Можех, само за минута, да си представя, че съм Ноа. Е, по-малко досадна версия на него, но ако бях него, нещата щяха да стоят по друг начин. В момента ще стоят по друг начин. Щях да имам възможността да използвам думите и привързаността си, за да спечеля Теса още от началото, вместо с някаква глупава игра. Щях да имам възможността да я разсмивам по-често, отколкото да я карам да плаче. Тя щеше да ми се доверява изцяло и напълно и нямаше да взема това доверие, да го превърна в пепел и да се изпикая върху него. Щях да му се наслаждавам и може би щеше да си струва.

Но аз не съм Ноа, аз съм Хари и това да бъдеш Хари не означава нищо.

Ако нямах толкова много шибани проблеми в главата си, щях да я направя щастлива. Щях да й покажа светлината в живота, точно както тя направи за мен. вместо това, тя седи тук разбита и напълно прецакана. Кожата й беше изцапана с кал, мръсотията по ръцете й вече беше започнала да съхне и лицето й, дори в съня й, беше болезнено намръщено. Косата й беше мокра на някои места, на други - суха и сплъстена и аз започнах да се чудя дали изобщо се е преобличала, откакто е напуснала Лондон. Никога не бих я върнал тук, ако знаех, че ще намери мъртвото тяло на баща си в апартамента ми.

Объркването, което чувствам, когато става въпрос за смъртта на бащата на Теса и главозамайващо. Инстинкта ми, да забравя за това, идваше пръв, но загубата тежеше на гърдите ми. Не го познавах от много време, едва зачитах човека, но беше достатъчно свястна компания и никога не бих го признал, но го харесвах. Беше досаден и аз напълно мразех това, че изяждаше кутия след кутия зърнената ми закуска, но поради някаква причина обожавах начина, по който той обичаше Теса и оптимистичното му отношение към живота, въпреки че животът му наистина не струваше.

Точно когато той най-накрая намери нещо, някой, за когото си заслужава да живееш, той си отиде. Очите ми горяха, искайки да изпуснат някакъв вид емоция, може би скръб. Скръб, заради загубата на човек, който едва познавах или харесвах, скръб, заради загубата на идея за баща, която имах за Кен, скръб, заради загубата на Теса и малката надежда, че ще си я върна, че няма да бъде загубена завинаги.

Егоистичните ми сълзи се смесиха с течността, която капеше от косата ми и наведох глава, борейки се желанието си да заровя лицето си във врата й за утеха. Не заслужавах утехата й, не заслужавах утехата на никой.

Заслужавах да седя тук сам и да плача като един жалък лъжец, в тишина и пустош, старите ми добри приятели.

Жалкия плач, който напусна устата ми се изгуби в звука от дъжда и бях благодарен, че тя още спи и не може да види рухването ми, което изглежда, че не можех да контролирам. Моите собствени действия стояха зад всяка едно нещо, което случваше сега, дори смъртта на Ричард. Ако не се бях съгласил да заведа Теса в Англия, нищо от това нямаше да се случи.

Щяхме да бъдем много щастливи и по-силно от всякога, точно както бяхме само преди седмица. Мамка му, само толкова ли е минало? Изглеждаше невъзможно да са минали само няколко дни, но в същото време сякаш бяха минали викове, откакто за последно я докоснах, прегърнах и усетих ритъма на сърцето си под дланта си. Ръката ми се премести ам, върху гърдите й, искайки да я докосна, но страхувайки се да не я събудя.

Само ако можех да я докосва още веднъж, да почувствам стабилния ритъм на сърцето й, ще подсили моето и ще ме успокои. Ще ме изкара от това рухване, ще спре тези отвратителни сълзи, които се стичат по бузите ми, и бързото повдигане и спускане на гърдите ми.

- Теса! - дълбокият глас на Ноа прозвуча в дъжда, когато се че една гръмотевица.

Яростно започнах да трия сълзите от лицето си, молейки се да изчезна в хладния пролетен въздух, преди той да дойде тук.

- Теса! - той отново извика, този път по-силно и знаех, че се намира точно пред беседката.

Стиснах зъби, надявайки се да не извика името й отново, защо ако я събуди, аз ще...

- О, благодаря ти, боже! Трябваше да знам, че е тук! - гласът му беше толкова силен, аз изражението му беше облекчено, когато влезе вътре.
- Ще млъкнеш ли, по дяволите? Тъкмо заспа. - прошепна грубо и погледнах към спящата форма на Теса.

Той беше последния човек, който исках ме види така и знаех, че може да забележи зачервените ми очи, доказателството от рухване беше ясно в зачервените ми бузи. Мамка му, не мисля, че дори можех да мразя този шибаняк, защото той очевидно се опитваше да не зяпа, за да не ме засрами.

- Тя... - Ноа огледа мръсната беседка и върна погледа си върху Теса - Трябваше да знам, че ще бъде тук. Винаги идваше тук... - той избута русата си коса от челото си назад и пристъпи към вратата - Ще бъда в къщата. - той сведе рамене и излезе с тихо тряскане на вратата.


Гледна точка на Теса.

- Тес, бебе. - Хари простена за втори път - Обичам те, но трябва да побързаш или ще закъснеем за нашето собствено парти.

Той ме тормозеше от час, взирайки се в огледалото, гледайки ме как се гримирам и как къдря косата си, докосвайки ме при всяка възможност.

- Знам, просто искам да изглеждам добре. Всички ще бъдат там. - усмихнах му се извинително, знаейки, че той няма да ми се сърди за дълго и тайно обичайки недоволното му изражение.

Обичах начина, по който дясната му трапчинка се показваше, когато той правеше очарователно кисело изражение.

- Добре? Ти ще бъдеш центъра на вниманието на всички. - той измрънка, очевидно ревнувайки.
- Припомни ми за какво беше това парти? - попитах го, слагайки си гланц за устни.

Не можех да си спомня по какъв случай е партито, само знаех, че всички бяха развълнувани и щяхме да закъснеем, ако не приключа с приготвянето си скоро.

Хари уви силните си ръце около мен.

- Погребението на баща ти - прошепна той и аз изпуснах тубичката с гланц в мивката.

...

- Какво има? Какво се случи? - гласът на Хари беше тук, точно до мен и краката ми бяха увити около неговите.

Изправих се в седнало положение и се отвързах от него. Не трябваше да заспивам, защо го направих? Дори не помня кога съм заспала, последното нещо, което помнех, бяха топлите ръце на Хари върху моите, покривайки ушите ми.

- Нищо. - изграчих.

Гърлото ме болеше и аз огледах наоколо, докато не осъзнах къде се намирам.

- Нуждая се от вода. - потърках врата си, опитвайки се да се изправя.

Препъвайки се, погледнах надолу към Хари. Лицето му беше измъчено, а очите му бяха зачервени.

- Сънува ли нещо?

Нищото отново се промъкна вътре в мен, настанявайки се точно под ребрата ми, устройвайки си къмпинг там, в най-дълбокото и най-празно място.

- Седни. - пръстите му изгориха кожата ми аз се отдръпнах.
- Моля те, недей. - помолих го тихо.

Киселият, очарователен Хари от съня ми беше точно това, един безсмислен сън, а аз трябваше да се срещна лице в лице с този Хари. Хари, който продължава да се връща за още един удар, след като ме е захвърлил настрани. Знаех защо го прави, но това не значеше, че имах намерението да се занимавам с това.

- Не знам какво да правя. - той сведе глава, победен и пусна ръката си на пода, за да се надигне.

Коляното му се хлъзна в калта и аз погледнах настрани, докато той се стабилизираше, хващайки се за парапета.

- Няма нужда да правиш каквото и да е. - промърморих и опитах да вложа всичката си сила в краката си, за да ме изведат навън под дъжда.

Намирах се на средата на двора, когато го чух зад мен. Спазваше безопасна дистанция и бях благодарна. Нуждаех се от разстояние, нуждаех се от време, за да помисля и се нуждаех от това, той да не бъде тук.

Отворих задната врата и влязох в къщата. Веднага изцапах чергата с кал и се намръщих, заради реакцията, която ще последва от майка ми. Вместо да чакам да чуя мрънкането й, аз съблякох дрехите си, оставяйки ги на купчина на задната веранда, и останах само по сутиен и бикини. Опитах да измия краката си в дъжда, преди да тръгна по чистите плочки. Чуваше се скърцане с всяка стъпка, която правех.Трепнах, когато задната врата се отвори, и ботушите на Хари оставиха следи от кал. Това беше нещо глупаво, за което да се тревожа. както имам в предвид всичките неща в главата ми, калта изглеждаше нещо незначително, толкова малко. Липсваха ми дните, когато бъркотията беше проблем.

- Теса? Чу ли ме? - глас прекъсна вътрешния ми разговор.

Премигнах и погледнах нагоре, за да намеря Ноа, стоящ до вратата на коридора с мокри дрехи и бос.

- Съжалявам, не те чух. - признах.
- Всичко е наред. Добре ли си? Нуждаеш ли се от душ? - попита ме той.

Кимнах и той влезе в банята. Шумът от душа ме привлече.

- Той няма да ти помогне да се изкъпеш. - каза той, строго.

Не отговорих. Нямах енергията, за да го направя. Разбира се, че няма да и помогне да се изкъпя. Защо ще го прави?

- Съжалявам, но това няма да се случи. - Хари мина покрай мен, цапайки след себе си.

Умът ми беше отделен от мен или може би имах такова чувство, но се засмях, заради мръсотията, която той беше оставил след себе си. Не само в къщата на майка ми, а навсякъде, където отиде, винаги оставя бъркотия след себе си. Включително и мен, аз съм най-голямата бъркотия от всички.

- Тя е полугола, а ти ще я къпеш. Мамка му, не, няма да стоиш там вътре, докато тя се къпи. Неп, няма да се случи, по дяволите. - каза Хари и Ноа тихо отвърна.
- Аз само се опитвам да й помогна, а ти правиш проблем, когато.
- И двамата може да излезете. - гласът ми беше монотонен, роботичен и тих, когато минах покрай двамата - Вървете да се карате някъде другаде. - затворих вратата след себе си и я заключих, надявайки се Хари да не я добави към списъка си за разрушение.

Водата беше гореща, много гореща срещу гърба ми, а аз бях покрита с мръсотия. Мразех го. Мразех начина, по който мръсотията беше застанала под ноктите ми и в косата ми. мразех начина, по който търках толкова силно, но не можех да се измия.


Гледна точка на Хари.

- Какво можех да направя за това, че тя е гола? Толкова много неща се случват, а ти си разтревожен, че може да видя тялото й? - осъдителността в гласа му ме караше да го удуша със здравата си ръка.
- Не, просто... - поех си въздух дълбоко - Не е това.

Беше заради много неща, които нямаше да му кажа.

- Не знам какво се е случило между вас двамата, но не може да ме виниш, че искам да й помогна. Познавал съм я през целия си живот и никога не съм я виждал такава. - каза Ноа.
- Няма да обсъждам нищо с теб. Ти и аз не сме на една и съща страна тук.
- Няма нужда да сме на една и съща страна. Аз искам най-доброто за нея, както трябва да правиш и ти. Не съм заплаха за теб, не съм толкова глупав, за да си мисля, че тя някога би ме избрала. Продължих напред, все още я обичам, защо, ами, мисля, че винаги ще я обичам, но не по начина, по който ти я обичаш. - думите му щяха да имат много повече смисъл, ако не презирах задника му през последните осем месеца.

Мълчах, облегнат на стената пред банята, докато чаках водата да спря.

- Вие двамата скъсахте отново, нали? - попита ме той любопитно.

Наистина не знае кога да си затвори устата.

- Очевидно.
- Няма да ти се бъркам в работата, но наистина се надявам да ми разкажеш за Ричард и как е свършил в апартамента ти. Просто не схващам.
- Той живееше при мен, след като Теса замина за Сиатъл. Той нямаше къде другаде да отиде, затова му позволих да остане при мен, но когато заминахме за Лондон, той се съгласи да отиде в рехабилитационен център. Тогава си представи изненадата, когато го намираме мъртъв на пода в банята. - обясних.

Вратата на банята се отвори и Теса мина покрай нас, облечена само в една кърпа. Знаех, че не трябва да се тревожа за глупостите като това, но просто не се сдържах. Ноа никога не я е виждал гола преди, никой друг не е и по един егоистичен начин, бих искал това да си остане така.

- Колкото и да те мразя за това, че ми я отне, се радвам, заради нея, че го направи. - каза той и тръгна към хола - Аз ще бъда тук, но знаеш, че като ме повика, идвам, без значение дали ще опиташ да се сбиеш с мен или не.


Гледна точка на Теса.

- Влизам. - каза Хари и отвори вратата, преди да мога да му отговоря.

Облякох си чиста тениска и седнах на леглото.

- Донесох ти още вода. - той постави една пълна чаша върху малкото нощно шкафче и седна на другия край на леглото.
- Благодаря. - под душа бях измислила цяла реч, но сега, докато той седеше пред мен, не можех да си я спомня.

Чувствах се по-малко откачена след душа, или може би след кратката дрямка в беседката, или може би, заради тишината, която най-накрая получих. Не знам, но можех да видя света с по-голяма яснота, само малко по-голяма, но това ми помагаше да не се чувствам като в илюзия и ми даваше надежда, че с всеки изминал ден ще получавам все повече яснота и повече спокойствие.

- Чувстваш ли се по-добре? - той беше предпазлив.

Сигурно му изглеждах толкова крехка, толкова слаба. Аз също го чувствах. Трябваше да се чувствам победена, и ядосана, и тъжна, и объркана, и изгубена. Но проблемът е, че все още няма нищо. Само дълбокото пулсиране на нищото, но свиквах с него с всяка изминала секунда.

По време на всяка една дълга минута под душа, докато водата не стана студена, аз мислех за всичко от друга перспектива. Помислих за начина, по който живота ми се превърна в тази мрачна дупка с абсолютно нищо в нея, помислих за това колко мразех да се чувствам така, помислих и за перфектното решение, но сега не можех да подредя разбърканите думи в една правилно изречение. Сигурно така се чувстваш, когато полудяваш.

- Надявам се, да е така. - каза той.

Надява се на какво?

- Да се чувстваш по-добре. - той отговори на мислите ми.

Мразех начина, по който той е толкова свързан с мен, начина, по който той знае какво чувствам и какво мисля, дори когато не е така.

- Да, отчасти. - повдигнах рамене и отново забих погледа си в стената.

По-лесно се съсредоточавах върху стената, отколкото върху перфектния зелен цвят на очите му, зеленото, което винаги се страхувах да не загубя. Докато лежах в леглото ни, с него, си спомням как се надявах да получа още един час, седмица, може би дори още месец с тези очи. Молех се да се осъзнае и да ме пожелае завинаги, по начина, по който аз го желаех. Но вече не исках да чувствам това, не исках това отчаяние да бъде излъчване от мен, когато говорим за него. Искам да си седя тук с моето нищо, да бъда сдържана и тиха и може би някой ден, ще стана друг човек, някой, който мислех, че ще бъда преди да се преместя в Pullman. Ако имам късмет, може поне да бъда момичето, което бях, когато напуснах дома.

Но онова момиче го няма отдавна, тя си взе билет към ада и ето къде седи тя, изгаряйки мълчаливо.

- Искам да знаеш, че съжалявам за всичко, Теса, трябваше да се върна тук с теб. Не трябваше да слагам край на нещата с теб, заради моите собствени проблеми. Трябваше да ти позволя да бъдеш до мен така, както аз искам да бъда до теб. Сега знам как трябва да се чувстваш, когато те отблъсквах и отблъсквах.
- Хари. - прошепнах, несигурна какво ще кажа след това.
- Не, Теса, позволи ми да го кажа. Този път ти обещавам, че ще бъде различно. Никога няма да направя това отново. Съжалявам, че се наложи баща ти да умре, за да разбера колко много се нуждая от теб, но няма да го направя отново, кълна се. - отчаянието в гласа му беше прекалено познато, чувала съм този същия тон и тези същите думи прекалено много пъти от него.
- Не мога. - спокойно го прекъснах - Съжалявам, Хари, но наистина не мога.

Той се приближи към мен в паника и падна на колене пред мен, съсипвайки килима там.

- Не можеш какво? Знам, че ще отнеме време, но съм готов да те чакам да излезеш от това... това състояние на скръб, в което си. Склонен съм да направя всичко, наистина всичко.
- Не може, никога не можахме. - гласът ми отново беше монотонен.

Предполагам, че роботичната Теса ще поостане малко. Нямах достатъчно енергия да влагам каквито и да са емоции в гласа си.

- Може да се оженим. - той говореше несвързано.

Изглеждаше изненадан от собствените си думи, но не ги върна обратно. Дългите му пръсти се увиха около двете ми китки и той продължи.

- Теса, може да се оженим. Ще се оженя за теб още утре, ако се съгласиш. Ще облека смокинг и ще се приготвя.

Думите, които аз истерично желаех и чаках да чуя, най-накрая излязоха от устните му, но не можех да ги почувствам. Чух ги ясно като бял ден, но не можех да ги почувствам.

- Не можем. - поклатих глава и гледах как той ставаше все по-отчаян.
- Имам пари, предостатъчно пари, за да платя за сватба, Теса, и може да се оженим, когато си пожелаеш. Може да си вземеш най-скъпата рокля и цветя, а аз няма няма да се оплаквам! - гласът му беше силен, ехтеше в стаята.
- Не става въпрос за това, не е правилно.

Искаше ми се да мога да повярвам да думите му и начина, по който звучеше гласът му, с такова желание, развълнуван дори, и да ги взема със себе си в миналото. Миналото, където не можех да видя всъщност колко разрушителна е нашата връзка и бях готова на всичко, за да чуя тези думи от него.

- Тогава какво? Знам, че искаш това, Теса, казвала си ми го толкова много пъти. - можех да видя битката в очите му и ми се искаше да мога да направя нещо, за да облекча болката му, но не можех.
- Не ми остана нищо, Хари. Нямам какво повече да ти дам. Ти вече ми отне всичко и съжалявам, но просто няма нищо повече. - празнотата в мен нарасна, превземайки цялото ми съществуване и аз никога не съм била толкова благодарна да не чувствам нищо.

Ако можех да чувствам това, което и да е от това, то би ме убило.

Със сигурност би ме убило, а аз преди малко реших, че искам да живея. Не съм горда с мрачните мисли, които минаха през ума ми, но бях горда, че бяха кратки, че ги забравих сама, докато седях на пода под студената вода.

- Не искам да вземам нищо от теб. Искам да ти дам това, което искаш! - той се задъха, звучеше толкова обезпокоен, че едва не се съгласих с всичко, което казваше, само за да не ми се налага да чувам този звук отново - Омъжи се за мен, Теса. Моля те, просто се омъжи за мен и ти обещавам, че никога няма да направя нещо подобно отново. Можем да бъдем заедно завинаги, може да бъдем съпруг и съпруга. Знам, че си прекалено добра за мен и знам, че заслужаваш нещо по-добро, но сега знам, че аз и ти, ние не сме като никои други. Ние не сме като твоите или моите родители, ние сме различни и можем да се справим с това, окей? Просто ме изслушай още веднъж...
- Погледни ни. - аз слабо размахах ръката си в разстоянието помежду ни - Погледни в какво се превърнах. Вече не искам този живот.
- Не, не, не. - той се изправи и закрачи напред-назад по пода - искаш го! Нека ти се реванширам. - той ме помоли, дърпайки косата си с една ръка.
- Хари, моля те, успокой се. Съжалявам за всичко, което съм ти сторила и най-много съжалявам, че усложних живота ти, съжалявам за всичките караници и спорове, но трябва да знаеш, че това няма да проработи. Мислех... - усмихнах се съжалително - Мислех, че ще се справим, мислех, че нашето беше любовта от романите, любов, която без значение колко е трудна, бърза и безпощадна, мислех, че ще оцелеем през всичко и ще живеем, за да разказваме историята си.
- Ние можем, можем да оцелеем. - той се задави.

Не можех да го погледна, защото знаех какво ще видя.

- Точно това е, Хари, не искам да оцелявам, искам да живея.

Думите ми уцелиха нещо в него и той спря да се движи, спря да дърпа косата си.

- Не мога просто да те пусна да си отидеш. Знаеш го. Винаги се връщам при теб, трябва да знаеш, че ще го направя. Евентуално щях да се върна от Лондон и ние...
- Не мога да прекарам живота си, чакайки те да се върнеш при мен, а и ще бъде егоистично от моя страна да те карам да живееш, бягайки. - казах му.

Отново бях объркана. Бях объркана, защото не си спомнях да съм мислила за това, всичките ми мисли винаги са били насочени към Хари и как да го накарам да стане по-добър, да го накарам да остане. Не знам откъде бяха дошли тези мисли, но не можех да игнорирам облекчението, когато ги изрекох.

- Не мога да живея без теб. - каза той.

Това беше още едно от нещата, които той беше казвал толкова много пъти и все пак правеше всичко по силите си да ме държи надалеч, да ме отблъсне.

- Можеш. Ще бъдеш по-щастлив и ще водиш по-малко вътрешни борби. Ще ти бъде по-лесно, ти сам го каза. - казах му, мислейки го наистина.

Той ще бъде по-щастлив без мен, без нашите постоянно спорове. Ще може да се съсредоточи върху себе си и гнева му към двамата му бащи и някой ден ще бъде щастлив. Обичам го достатъчно силно, за да му желая щастие, дори и то да не е с мен.

- Не! - той приближи ръцете си, свити в юмруци, до челото си и стисна зъби.

обичах го, винаги ще обичам този човек, но се свърших. Не мога да продължавам да поддържам огъня му, когато той постоянно се връща, кофа по кофа с вода, за да го изгаси.

- Карахме се толкова лошо и мисля, че е време да спрем.
- Не! Не! - очите му огледаха стаята и знаех какво ще направи, преди да го направи.

Ето защо не бях изненадана, когато малката лампа полетя през стаята и се разби в стената. Не помръднах, дори не мигнах. Беше прекалено познато и ето защо правех това, което правя.

Не можех да го успокоя, не можех. Не можех да успокоя себе си и не си вярвах достатъчно, за да увия ръцете си около раменете му и да прошепна обещания в ухото му.

- Това искаше ти, не помниш ли? Да се върнеш към онова, Хари. Просто си спомни защо не ме искаше. Спомни си защо ме изпрати в Америка сама.
- Не мога да живея без теб, нуждая се от теб в живота си. - той проплака.
- Все още мога да бъда в живота ти. - обещах му - Просто не така.
- Наистина ли предлагаш да бъдем приятели? - той изплю.

Зеленото в очите му беше почти изчезнало, заменено от черно, докато гневът му се натрупваше. преди да мога да му отговоря, той продължи.

- Не може да се върнем към това да бъдем приятели. Никога няма да мога да бъда в една и съща стая с теб и да не бъда с теб. Ти си всичко за мен и ще ме обидиш, предлагайки да бъдем приятели? Не го мислиш наистина. Ти ме обичаш, Теса. - той ме погледна в очите - Трябва да ме обичаш. Не ме ли обичаш?

Нищото започна да се отцепва и аз отчаяно се борех да го задържа. Ако започна да чувствам това, то ще ме събори.

- Да. - издишах и той отново застана на колене пред мен - Обичам те, но не може да продължаваме да си причиняваме това един на друг.

Не исках да се карам с него и не исках да го наранявам, но тежестта от това беше на гърба му. Щях да му дам всичко, мамка му, дадох му всичко, но той не го искаше. В края на деня, когато играта загрубя, той не ме обичаше достатъчно силно, за да пребори демоните си за мен. Той се предаваше, всеки един път.

- Как ще оцелея без теб? - вече плачеше, точно пред лицето ми, а аз преглътнах собствените си сълзи и бучката вина в гърлото си - Не мога. няма да мога. Не може да захвърлиш това, защото преживяваш нещо. Позволи ми да бъда до теб, не ме отблъсквай.

Отново, умът ми се отдели от тялото ми и се засмях. Не беше развеселен смях, а тъжен и разбит смях, заради идеята в думите му. Молеше ме това, което аз го молех, а дори не го осъзнаваше.

- Моля те за същото, още откакто съм те срещнала. - нежно му припомних.

Обичах го и не исках да го наранявам, но трябва да сложа край на този цикъл веднъж завинаги. Ако не го направя, няма да се измъкна жива.

- Знам. - главата му падна на коленете ми и тялото му затрепери срещу мен - Съжалявам. - той се държеше истерично и нищото се изплъзваше прекалено бързо, за да мога да го спра.

Не исках да чувствам това, не исках да усещам как плаче срещу мен, след като ми е предложил и обещал нещата, които сякаш от вечност чаках да чуя.

- Ние ще бъдем добре. Когато се осъзнаеш, ще бъдем добре. - мисля, че каза той.

Не бях сигурно, но не можех да го помоля да повтори, защото нямаше да мога да понеса да го чуя отново. Мразех това в нас, мразех това, че без значение какво ми причинява той, аз винаги някак обвинявам себе си за болката му.

Движение до вратата привлече погледа ми и аз кимнах на Ноа, показвайки му, че съм добре. Не бях добре, не бях добре от няколко дни, но този път не се чувствах сякаш трябва да съм добре. Очите му се преместиха към счупената лампа и той изглеждаше притеснен, но аз кимнах отново, молейки го тихо да си тръгне, да ме остави да се насладя на момента. За последен път да почувствам ялото на Хари срещу моето, да почувствам главата му в скута ми, да запомня черното мастило по ръцете му.

- Съжалявам, че не можах да те поправя. - казах му, докато нежно галех мократа му коса.
- Аз също. - той изплака срещу краката ми.