After 3 (Bulgarian Translation) - Harry Styles

Chapter 269

  Гледна точка на Теса.

- Теса? Теса, добре ли си? - извика Кимбърли от другата страна на вратата на банята.
- Добре съм. - успях да кажа.

Думите прозвучаха пречупени, както се чувствах в момента. Не, не бях пречупена, бях победена. Това, което чувствам в момента е една чиста загуба. Борех се в продължение на месеци с неизбежното, нещо, което беше прекалено голямо, за да се справя сама и сега просто бях погълната от него.

Водата вече беше студена, беше така от няколко минути... може би дори и час. Нямам си никаква идея колко време бях прекарала тук, свита на пода с опрени колене в гърдите си, позволявайки на студената вода да тече над мен. Беше крайно болезнено преди малко, но тялото ми стана безчувствено преди няколко проверки от Кимбърли.

- Трябва да излезеш от тази баня. Не си мисли, че не мога да разбия вратата. - тя ме предупреди.

И за секунда не се усъмних, че тя би го направила. Пресегнах се и спрях водата, но не напуснах мястото си на пода.

- Излизам. - казах й.

Когато се изправих, краката ми бяха нестабилни, а косата ми беше почти суха. Разрових се в чантата си и започнах да обувам дънките си, единия крак, след това другия, вдигнах ръцете си над главата си и облякох блузата си. Чувствах се като робот и когато избърсах огледалото видях, че изглеждах като такъв.

Колко пъти ще го прави? Попитах отражението си.

Не, колко пъти аз ще му позволявам да го прави? Това е истинският въпрос.

- От сега нататък николко. - казах на глас на непознатата, която се взираше в мен.


Гледна точка на Хари.

- Мамка му, Стайлс! Погледни се, ти си един шибан мамут! - Джеймс стана от дивана и се приближи към мен.

Вярно е, в сравнение с него и Марк, аз бях един шибан мамут.

- Колко си, два метра? - попита ме Джеймс.

Очите му бяха мокри и зачервени. Беше едва един след обяд.

- Метър и деветдесет. - поправих го и той направи същото приятелско посрещане като Марк, една здрава ръка върху рамото ми.
- Това е шибано страхотно, трябва да разгласим, че си се върнал. Всички са все още тук, приятел. - Джеймс потърка ръцете си една в друга, сякаш планираше нещо голямо, а аз дори не исках да знам какво може да бъде това.

Дали Теса вече е намерила чантата до вратата? Какво ли си е помислила? Дали е плакала? Или вече е преминала през това. Не искам да си представям какво е било изражението й, когато е отворила вратата, дори не искам да мисля за начина, по който се е почувствала, когато е видяла, че там има само един билет в предния джоб на куфара. Всичките ми дрехи бяха извадени от него и хвърлени на задната седалка на колата ми. Познавам я достатъчно добре, за да знам, че ще очаква сбогуване от мен. Ще се опита да ме намери, преди да се откаже, но след последния си опит, тя ще се откаже. Няма да има избор, защото няма да успее да ме намери преди полета, а утре тя ще се намира на другия край на земята.

- Пич! - гласът на Марк беше силен, а ръката му махаше пред лицето ми - Отнесе ли се, по дяволите? - попита ме.
- съжалявам. - повдигнах рамене.

Ако Теса се изгуби в Лондон, не знам какво бих направил. Марк и Джеймс започнаха да обсъждат кого ще поканят на партито, казаха няколко познати имена и няколко, които никога не бях чувал. Те вече бяха започнали да канят гостите по телефона за парти посред бял ден, казваха времето и поръчките си за алкохол.

Започнах да оглеждам апартамента за пръв път, откакто бях влязъл в него. Беше голяма шибана бъркотия. Изглеждаше като къщата на братството всяка събота и неделя сутрин. Апартаментът ни никога не е изглеждал така, или поне, докато Теса беше в него. Плотовете никога не са били затрупани със стари кутии от пица и по масите нямаше бутилки и бонгове. Връщам се назад и го знам, по дяволите.

Като говорим за бонгове, дори нямаше нужда да поглеждам към Марк и Джеймс, за да знам какво правеха. Можех да чуя бълбукащия звук и миризмата на марихуана, изпълваща стаята.

Като един мазохист, какъвто съм си, аз извадих телефона от джоба си и го включих. Снимката, която бях сложил като тапет, беше новата ми любима нейна снимка, поне за сега, сменя се всяка шибана седмица, но тази снимка е шибано перфектна. Русата й коса е спусната по раменете й и блясъкът й я караше да блести под светлината. Усмивка заемаше цялото й лице. очите й бяха затворени, а носът й беше сбърчен по най-шибано очарователния начин. Тя ми се смееше, всъщност ми се караше, че съм я ощипал по задника пред Кимбърли и аз я снимах в момента, в който тя започна да се смееш, когато аз се наведох и прошепнах в ухото й другите, много по-мръсни неща, които бих направил пред приятелката й.

- Дай ми малко от това, на което си! - Джеймс грабна телефона ми от ръцете ми, но аз бързо си го върнах, преди да може да види снимката - Раздразнителен си. - той ми се присмя, когато смених настройките.

Няма нужда да знаят.

- Поканих Жанин. - каза Марк, споделяйки смях с Джеймс.
- Не знам защо се смеете. Тя е твоя сестра. - посочих Марк - А ти си я чукал. - посочих Джеймс.

Сестрата на Марк е известна с това, че се е чукала с всеки един от приятелите на по-малкия си брат.

- Майната ти, пич! - Джеймс си дръпна от бонга и ми го подаде.

Теса ще ме убие. Ще бъде толкова разочарована, не одобрява това, че пие, а да не говорим за пушенето на марихуана.

- Дръпни си или предай нататък. - настоя Марк.
- Ако Жанин дойде, ще се нуждаеш от това. Тя все още е толкова шибано секси. - каза ми Джеймс, получавайки гневен поглед от Марк и засмиване от мен.

Часовете отминаха по тези начин, пушене, мислене, пиене, мислене, пушене и преди да се усетя, мястото беше пълно с хора, включително и Жанин.


Гледна точка на Теса.

- Мога да отида и сама. Ако го намеря и ти си с мен, той ще се разтревожи и това ще влоши нещата. - казах на Кимбърли за втори път.

Тя настояваше да дойде с мен да намерим Хари, но знаех, че трябва да направя това сама. Може да нямам много, но все още имах малко останала гордост и бих предпочела да се видим, за да поговорим лице в лице. Знам точно какво ще направи той. Ще ми каже, че съм прекалено добра за него, а той не е добър за мен. Ще каже нещо болезнено и аз ще се опитам да го убедя в противното.

Знам, че Кимбърли сигурно ме мисли за глупачка, за да тръгна след него след студеното му отхвърляне, но го обичам и това прави човек, когато обича някого, бориш се за тях и ги преследваш, когато знаеш, че те се нуждаят от теб. Помагаш им в битката срещу себе си и никога не се отказваш от тях, дори когато те сами се откажат от себе си.

- Бъди внимателна, моля те. Не искам да ми се налага да убивам Хари, но в тази ситуация нищо не е сигурно. - тя наполовина ми се усмихна - Чакай, още нещо. - Кимбърли вдигна пръста си и изтича до масата за кафе в средата на стаята.

Тя разрови чантата си и ме повика да се приближа. Кимбърли си е Кимбърли и тя прокара четката с гланц по устните ми, а след това ми подаде спирала.

- Искаш да изглеждаш много добре, нали? - тя се усмихна широко.

Въпреки болката в гърдите ми, аз се усмихнах, заради усилията й и накарах себе си да изглеждам нормално. Десет минути по-късно, бузите ми вече не бяха червени от плач. Подутината около очите ми вече беше по-малко забележима, заради коректора и леките сенки. Косата ми беше сресана и овладяна на големи вълни. Кимбърли се предаде след няколко минути, казвайки, че "морските вълни" са на мода сега. Не помня да ме е преобличала в потник и жилетка, но тя успя да ме превърне от зомби в нещо нормално за забележително кратко време.

- Обещай ми, че ще ми се обадиш, ако се нуждаеш от мен. Не си мисли, че няма да тръгна да те търся. - Кимбърли ме заплаши.

Кимнах в съгласие, знаейки, че тя няма да се двоуми. Тя ме прегърна два пъти, преди да ми даде ключовете за колата на Крисчън, която Хари остави на паркинга. Когато влязох в колата, аз сложих телефона си да се зарежда и смъкнах прозореца си до долу. Колата все още миришеше като Хари и празните чашки от кафе от тази сутрин все още се намираха на поставките, напомняйки ми как се любихме само преди няколко часа. Това беше неговото сбогуване, знаех го и тогава, просто не бях готова да го приема. Не исках да призная, че загубата изплуваше на повърхността, чакайки да ме покрие. Не изглеждаше възможно да е пет часа. Имах по-малко от два часа да намеря Хари и да го убедя да се върне у дома с мен. Полетът беше за осем и половина, но трябваше да бъда там в седем, за да мина през охраната, за да се подсигуря.

Сама ли ще бъда на този полет? Имам гадното чувство, че ще е така.

Но кого залъгвам, знам само едно място, на което мога да го потърся и ако той не е там, наистина нямам никаква идея какво ще правя. Не мога да карам безцелно из Лондон без пари и без място, на което да отида. Отчаяна и разтревожена, опитах да му се обадя и едва не заплаках от щастие, когато той вдигна.

- Алооо, кой е това? - непознат мъжки глас каза в другия край на линията.

Дръпнах телефона от ухото си, за да се уверя, че се обадих на правилния номер. Името на Хари ясно беше изписано на екрана.

- Алоо. - мъжът отново провлачи думата.
- Ъм, здравей? Хари там ли е? - попитах и стомахът ми се сви.

Имам лошо чувство за този човек и си нямам никаква идея кой е. Смях и много гласове се чуваха при него, повечето от тях бяха женски гласове.

- Стайлс е... разположен в момента. - каза ми човекът.

Разположен?

- Неразположен, идиот такъв. - жена се засмя зад него.

О, боже.

- Къде е той? - попитах и ми беше ясно, че бях на високоговорител.
- Зает е. Кой е това? Ще дойдеш ли на партито? Затова ли се обади? - попита ме друг мъж.

Парти? В пет вечерта? Опитах да се съсредоточа върху безполезния факт, вместо върху многото женски гласове и това, че Хари е "зает".

- Да. - устата ми отговори, преди мозъка ми да се съгласи - Трябва ми адреса отново. - гласът ми треперещ и несигурен, но изглежда, че те не забелязаха.

Мъжът, който отговори на обаждането, ми даде адреса и аз бързо го вкарах в навигацията на телефона си. Крашна два пъти и трябваше да го помоля да повтори. Той се съгласи, казвайки ми, че там има повече алкохол, отколкото съм виждала през целия си живот.

Двадесет минути по-късно, аз спрях пред една малка, стара, тухлена сграда. Прозорците бяха огромни и три от тях бяха покрити с нещо като бяла лента или торби за боклук. Паркингът беше пълен с коли, BMW - то, което аз докарах до тук, се отличаваше от другите като подут палец. Единствената позната кола в близост беше колата на Хари. Беше паркирана отпред, което значеше, че е била паркирана тук по-дълго от другите коли.

Когато стигнах до вратата на сградата, си поех въздух дълбоко, за да събера сили. Непознатият от разговора каза, че е втората врата на третия етаж. Старата сграда не изглеждаше достатъчно голяма за три етажа, но когато се качих на най-горния етаж, ми беше доказано противното. Звукът от силни гласове и силната миризма на марихуана достигна до мен още преди да изкача стълбите на втория етаж.

Защо Хари ще е тук? Защо ще идва тук, за да се справи с проблемите си? Сърцето ми биеше като лудо, а стомахът ми беше завързан на възли, докато умът ми минаваше през всички възможно неща, които могат да се случват зад тази врата.

Дали Хари е проверил телефона си и е видял, че съм му звъняла? Ако е бил предупреден за пристигането ми, това може да намали шансовете да видя нещо, което не искам да виждам, когато вратата се отвори.

Поклатих глава, гонейки всички съмнения. Защо съм толкова параноична и нервна? Тук става въпрос за Хари, моят Хари. Дори ядосан и дистанциран, зад грубите думи, той никога не би направил нещо, с което да ме нарани нарочно. Той просто преживява трудно всички тези семейни проблеми и се нуждае от мен да вляза там и да го отведа у дома. Знам, че психясвам и се притеснявам за нищо.

Вратата се отвори, преди да успея да почукам, и млад мъж, облечен изцяло в черно, мина покрай мен без да се спре, нито да затвори вратата след себе си. Вълни от дим се разпростряха в коридора и аз трябваше да се боря с желанието си да закрия устата и носа си. Пристъпих прага, кашляйки и замръзнах на мястото си, заради гледката пред мен.

Първо бях шокирана, заради полуголото момиче, което седеше на пода, но след като огледах стаята, забелязах, че почти всички бяха полуголи.

- Съблечи ризата. - млад мъж с брада каза на едно русокосо момиче.

Тя извъртя очи, но бързо се отърва от ризата си, оставайки само по сутиен и бикини. Отне ми няколко секунди, за да осъзная, че играят някаква игра с карти, която включва събличане на дрехите. Това беше много по-добре от заключението, което направи умът ми. Бях леко облечена, че Хари не е в групата от голи играчи на карти и когато огледах стаята, не го видях.

- Идваш ли, или какво? - някой ме попита, а аз се огледах, търсейки източника - Затвори вратата след себе си и влез. - каза той отново и бях сигурна, че той е човекът, който вдигна телефона на Хари - Виждал ли съм те преди, Бамби? - попита ме той.

Поклатих глава, всички думите бяха изчезнали от езика ми. Той се изкикоти и аз се раздвижих некомфортно, когато зачервените му очи минаха по тялото ми, задържайки се прекалено дълго върху гърдите ми. Не харесвах прякора му за мен, но изглежда, че нямаше как да му кажа истинското си име.

- Марк. - той се представи, пресягайки се за ръката ми, но аз рязко се отдръпнах.

Марк... Незабавно разпознах името от писмото на Хари. Той беше приятелски настроен, но аз знаех какъв е наистина. Знам какво е сторил на всички тези момичета.

- Това е моят апартамент. Кой те покани? - попита ме.

Акцентът му беше твърд и забелязах, че е атрактивен. Отчасти плашещ, но атрактивен. Кафявата му коса стърчеше отпред, а брадата му беше едновременно рошава и спретната, "глупав хипстърски вид" както Хари го наричаше, но на мен ми изглеждаше нормално. По ръцете му нямаше татуировки, но под долната му устна имаше два пиърсинга.

- Аз... ъм... - борех се с нервите си.

Той се засмя отново и хвана ръката ми.

- Е, Бамби, нека ти вземем питие, за да те успокоим. Караш ме да откача. - той се усмихна и ме поведе към кухнята.

Започвах да се чудя дали Хари изобщо е тук. Може да е оставил колата и телефона си тук, преди да е отишъл някъде другаде, може би е в колата. Защо не проверих колата?! Огледах тълпата в кухнята и въздухът беше изкаран от гърдите ми, когато най-накрая го видях.

Ако някой ме попита как точно се чувствам в момента, не съм сигурна какво ще му отговоря. Не мисля, че имах точен отговор на този въпрос. Чувствах болка, сърцето ме болеше, паника и отхвърляне, но в същото време бях безчувствена. Не усещах нищо и всичко на веднъж. Това беше най-лошото, което някога съм чувствала.

Хари беше облегнат на плота с джойнт между устните си и бутилка алкохол в едната си ръка. Но не това накара сърцето ми да спре да бие. Това, което открадна дъха ми беше жената, която седеше на плота зад него, голите й крака бяха увити около кръста му. Той не направи нищо, за да ги махне, дори когато се приближих към него заедно с този Марк.

- Стайлс! Дай ми шибаната водка, трябва да направя едно питие на новата си приятелка Бамби. - извика Марк.

Зачервените очи на Хари се насочиха към Марк и той се усмихна мръснишки. Усмивка, която никога не бях виждала от него. Наблюдавах го, докато той гледаше ту към Марк, ту към мен, за да разбере коя е "Бамби".

Бях достатъчно близо, за да видя разширените му зеници и онази непозната усмивка незабавно изчезна.

- Какво... Ти какво... - той опитваше да проговори.

Очите му минаха надолу по ръката ми и някак успяха да се разширят още повече, когато той видя, че ръката на Марк се намираше върху моята. Чиста ярост изпълни очите му и аз отдръпнах ръката си.

- Вие двамата се познавате? - попита Марк.

Не отговорих, вместо това забих очите си в жената, чиито крака все още бяха увити около кръста на Хари. Той все още не беше направил някакво движение, за да я махне от себе си. Той беше облечена само с бикини и тениска. Чисто черна тениска.

Хари беше облечен с черния си суичър, но не видях познатата избледняла черна яка под големия суичър. Тя не забеляза случващото се, беше фокусирана само върху джойнта, който взе от устата на Хари. Тя дори ми се усмихна, невежа, очевидно безобидна усмивка.

Бях останала без думи. Потресена, че познавах човека пред мен. Не мисля, че можеш да проговоря дори и да исках. Знам, че Хари се намира на мрачно място в момента, но да го видя така, надрусан и пиян с друга жена беше прекалено много за мен. Беше прекалено шибано много и всичко, за което можех да мисля, е да отида колкото се може по-далеч от него.

- Ще приема това за да. - Марк се засмя и взе бутилката с алкохол от ръката на Хари.

Хари също мълчеше. Той просто се взираше в мен, сякаш бях призрак, сякаш вече бях забравен спомен, който той никога не е очаквал да преразгледа.

Обърнах се на петите си и бутах всички, които се изпречеха на пътя ми към изхода на ада. Когато слязох един етаж надолу по стълбите, се подпрях на стената и се спуснах надолу по нея. Ушите ми бучаха и тежестта от последните пет минути се разбиваше върху мен. Честно казано не знам как ще изляза от тази сграда.

Ослушвах се за звука от ботуши, блъскайки се в металните стълби, но всяка една следваща минута тишина режеше по-дълбоко от предходната. Той дори не ме последва, позволи ми да го видя такъв и дори не си направи труда да ме последва и да ми обясни.

Нямам повече сълзи, които да му дам, не и днес, но изглежда, че плача без сълзи е много по-болезнен и невъзможен за контролиране.

След всичко това, всичките караници, всичкия смях, цялото време прекарано заедно, това е края, който той избора? Така ще ме захвърли настрана? Той ме уважава толкова малко, че да се друса и да позволява на друга жена да го докосва и да облича дрехите му след каквото и да е правил с нея? Дори не мога да си позволя да го осмисля тази вечер, то ще ме парализира. Знам какво видях, но да знам и да приема са две различни неща.

бях добра в правенето на извинение за държанието му, това е талант, който съм усвоила през дългите месеци в нашата връзка. Вярвах в тези извинение, но тук няма извинение. Дори болката, която той изпитва от предателството на майка си и Крисчън, не му дава право да ме наранява така. Не съм му сторила нищо, с което да предизвикам това, което той прави в момента. Единствената ми грешка беше, че опитвах да бъда до него и да се справям с гнева му за прекалено дълго време.

Унижението и болката се превръщаха в гняв колкото по-дълго седях на това празно стълбище. Беше тежък, силен и едва поносим шибан гняв и ми писна да си измислям извинение за него, писна ми да му позволявам да прави това и забравям за това с едно малко извинение и обещание да се промени.

Не. Няма начин.

Няма да се предам без бой. Отказвам да си тръгна и да го оставя да си мисли, че всичко е наред, когато се държи така с хората. Той очевидно не уважава себе си, нито мен в момента, и когато гневните мисли изпълниха главата ми, аз не можах да спра краката си да се качат нагоре по тези шибани стълби и обратно в онази дупка за апартамент.

Не си губих времето да почукам, отворих вратата и се върнах в кухнята. Гневът ми се разбушува, когато намерих Хари на същото място, кучката все още беше прикрепена към гърба му.

- Никоя, приятел. Тя е просто една случайна... - казваше той на Марк.

Едва виждах ясно, бях толкова ядосана. Прекъснах го и грабнах бутилката с водка от ръката му, хвърляйки я към стената. Тя се разби и настъпи тишина. Имам чувството, че бях откъсната от тялото си, сякаш гледах ядосана, жестока версия на себе си, докато полудява.

- Какво по дяволите, Бамби? - извика Марк и аз се обърнах към него.
- Името ми е Теса! - извиках.

Хари затвори очите си и аз го погледнах, чакайки да проговори, да каже нещо.

- Нямаше нужда да чупиш водката! - Марк отвърна саркастично.

Той беше прекалено надрусан, за да го е грижа за бъркотията, която създадох. очевидно единственият му проблем беше разлетия алкохол.

- Научих се как да чупя бутилки в стената от най-добрия. - погледнах гневно към Хари.
- Не ми каза, че сега имаш гадже. - жената, прикрепена към Хари, каза.

Гледах ту към Марк, ту към жената. Имаше очевидна прилика и съм чела онова писмо прекалено много пъти, за да не знам коя е тя.

- Оставете Стайлс да доведе откачена мацка от Америка в апартамента ми, хвърляйки бутилки и разни неща. - каза Марк, очевидно развеселен.
- Недей. - Хари пристъпи към нас и аз му дадох най-доброто си "покер" изражение.

Гърдите ми се повдигаха и спускаха с тежки, паникьосани, вдишвания и издишвания, но лицето ми беше маска, празна от емоции маска. Точно като неговото.

- Коя е тази мацка? - Марк попита Хари, сякаш не стоях тук.
- Вече ти казах. - Хари отново ме игнорира, нямаше смелостта да ме погледне, докато ме унижаваше пред стая пълна с хора.

Стига ми толкова.

- Какво по дяволите не ти е наред? Мислиш си, че можеш да разпуснеш тук и да пушиш марихуана по цял ден, за да забравиш за проблемите си? Много добре знаеш как ще свърши това! Не можеш да съществуваш без мен, ще бъдеш нещастен, както и аз. Не ми правиш услуга като ме нараняваш, но като гледам това ти харесва?
- Не знаеш дори за какво говориш. - каза Хари с нисък и плашещ глас.
- Не знам ли? - размахах ръцете си във въздуха - Тя е облечена с твоята шибана тениска! - изкрещях и момичето скочи от плота, дърпайки ръба на тениската на Хари, за да покрие бедрата си.

Картината ще гори в ума ми до последния ми ден, знам, че ще е така. Мога да почувствам как гори и сега, цялото ми тяло гори, запалено с ярост и в този момент на чист, суров, шибан гняв, всичко щракна.

Вече всичко има смисъл. Мислите ми от по-рано за любовта и да не предаваме тази, които обичаме, бяха далеч от истината. Грешала съм през цялото това време. Когато обичаш някого, ти не му позволяваш да те разруши заедно с тях, не му позволяваш да те завлече в калта. Ти опитваш да му помогнеш, да го спасиш, но момента, в който любовта е само с една страна или егоистична, ти си идиот, за да продължаваш да опитваш. Ако го обичах, нямаше да му позволя да ме съсипе.

Опитвах и опитвах с Хари. Давах му шанс след шанс и този път мислех, че всичко ще бъде наред. Всъщност мислех, че това ще проработи. Мислех, че ако го обичам достатъчно силно, само ако опитам малко по-силно, ще проработи и ще бъдем щастливи.

- Защо изобщо си тук? - попита ме той, прекъсвайки откритието ми.
- Какво, да не си мислеше, че ще ти позволя да избягаш като страхливец?

Зад болката, гневът ми започна да пращи, без ужасена за отделянето му, но почти посрещнах решението, което измислих. През последните седем месеца, аз бях бях отслабвана от думите на Хари и този цикъл на отхвърляно, но сега наистина го виждам.

Неизбежно.

Винаги е било неизбежно и не мога да повярвам, че ми отне всичкото това време, за да го видя, да го приема.

- Ще ти дам един последен шанс да си тръгнеш с мен сега и да се върнем у дома, но ако си тръгна от тук без теб, това ще е краят. - казах му.

Самодоволното му изражение ме избута по-близо до ръба.

- И аз така си мислех. - вече не виках.

Нямаше смисъл. Той не ме слушаше. Никога не ме е слушал.

- Знаеш ли, можеш да имаш всичко това, можеш да пиеш и да пушиш през останалата част от живота си. - приближих се, спирайки на няколко крачки от него - Но това е всичко, което някога ще имаш, затова му се наслади, докато трае.
- Ще му се насладя. - отговори той, прорязвайки ме.

Отново.

- Е, ако тя не ти е гадже... - Марк каза на Хари, припомняйки ми, че не сме сами в стаята.
- Не съм ничие гадже. - изсъсках.

Държанието ми изглежда го стимулира, усмивката му нарасна.

- Хубаво. Решено е тогава. - ръката на Марк се премести на гърба ми, опитвайки се да ме поведе обратно към хола.
- Разкарай се от нея! - ръцете на Хари избутаха Марк.

Не достатъчно силно, за да го събори на земята, но достатъчно силно, за да го избута от мен.

- Навън, веднага. - Хари изсъска, когато мина покрай мен, през хола и излезе навън.

Последвах го в коридора, блъскайки вратата след себе си.

- Какво по дяволите беше това? - той дръпна косата си, ядосвайки се.
- Кое? Да ти се скарам за глупостите ти? Мислиш си, че можеш просто така да пъхнеш самолетен билет в куфара ми и аз ще си отида? - блъснах по гърдите му, бутайки го срещу стената.

Почти му се извиних, почти се почувствах виновна, че го блъснах, но когато погледнах в разширените му очи, всяка следа от вина изчезна. Той смърди на марихуана и алкохол, нямаше и следа от Хари, който аз обичах.

- В момента съм толкова шибано загубен в собствената си глава, че не мога да мисля нормално, а да не говорим за даване на обяснение за хиляден шибан път! - изкрещя той, забивайки юмрука си в евтиния гипсокартон, пропуквайки го.

Това е сцена, на която съм била свидетел прекалено много пъти, но този е последният.

- Ти дори не опита! Не съм направила нищо грешно!
- Какво повече искаш Теса? Искаш ли да ти го кажа по букви? Махай се от тук, върни се там, където принадлежиш! Нямаш работа тук, не се вписваш тук. - когато стигна до последната дума, гласът му беше неутрален, дори нежен.
- Щастлив ли си сега? Ти спечели, Хари. Ти отново спечели. Но винаги е така, нали?

Нямах повече сили да се карам с него.

Той се обърна, гледайки ме право в очите и каза:

- Ти знаеш това по-добре от всеки друг, не мислиш ли?

...

Не знам как успях да стигна до Heathrow и да се кача на самолета навреме, но ето ме, седях до едно празно място, с празен ум и празно сърце. Грешала съм за Хари и това наистина показва, че хората могат само себе си да променят, без значение колко силно опитваш. Те трябва да го желаят толкова силно, колкото и ти, иначе няма никаква надежда.

Невъзможно е да промениш някой, който вече е решил кой ще бъде, не можеш да ги подкрепяш достатъчно, за да компенсираш ниските им очаквания и не можеш да ги обичаш достатъчно силно, за да компенсираш омразата, която изпитват към себе си.

Това е загубена битка и най-накрая, след всичкото това време, аз съм готова да се предам.