After 3 (Bulgarian Translation) - Harry Styles

Chapter 237

Гледна точка на Хари.

- Стани от пода ми. - казах на Ричард и бутнах крака му с ботуша си.

Бях крайно ядосан и цялата тази бъркотия беше по негова вина.

- Съжалявам. - той простена, опитвайки се да стане от пода, но след секунди трепна и се свлече на цимента.

Последното нещо, което исках да правя е да вдигна жалкия му задник от пода, но в този случай не знаех какво друго да направя с него.

- Ще те сложа на стола и няма да сядаш на дивана ми, докато не се изкъпеш.
- Добре. - той промърмори и затвори очи, когато аз се наведох, за да го вдигна.

Не беше тежък, колкото очаквах, особено като се има в предвид височината му. Сложих го на стола и той сложи ръцете си на кръста си.

- Сега какво? Какво трябва да правя с теб? - попитах го тихо.

Какво щеше да направи Теса, ако беше тук? Познавах я и знаех, че ще му приготви гореща вана и нещо за ядене. Няма да направя нито едното от тези.

- Да ме върнеш обратно? - предложи той.

Треперещите му пръсти повдигнаха яката на разкъсаната му тениска, моята стара тениска, която Теса му позволи да задържи. Дали я е събличал, откакто си тръгна от тук? Той изчисти кръвта от устата си, мързеливо размазвайки я по брадата си.

- Къде?

Може би трябваше да повикам полицията още когато влязох в апартамента, може би не трябваше да давам часовника на Чад... Не мислех както трябва, всичко, за което можех да мисля беше да държа Теса далеч от това.

- Защо го доведе тук? Ако Теса беше тук... - замълчах.
- Тя се изнесе, знаех, че няма да е тук. - каза той, трудно изговаряше думите.

Знаех, че му е трудно да говори, но исках отговори и търпението ми се изчерпваше.

- Ти ли беше влязъл тук преди няколко дни?
- Да, но само за да се нахраня и да се изкъпя.
- Измина целия път до тук, за да се нахраниш и изкъпеш?
- Да, първия път взех автобуса, но Чад... - той си пое въздух и изохка, преди да се размърда - Той предложи да ме докара, но когато пристигнахме, ме нападна.
- Как по дяволите влезе?
- Взех ключа й.

Ключа й? Защо не е забелязала? Винаги забелязва глупости като това.

- От чекмеджето. - той посочи кухнята.

Резервния ключ, така вече имаше смисъл.

- Нека да видим дали съм разбрал правилно, откраднал си ключ за апартамента ми и си мислел, че можех да идваш тук, когато по дяволите си пожелаеш, за да се изкъпеш, а след това водиш някакъв шибан наркоман в къщата ми и той те пребива в хола ми, защото му дължиш пари?

Как по дяволите се оказах в епизод на Intervention?

- Нямаше никой тук. Не мислех, че ще има проблем.
- Не си мислил, това е проблемът.

Наистина не знаех какво да правя. Първичният ми инстинкт ми казваше да го хвана за ръцете, да го завлека вън от апартамента ни... ми и да го оставя да кърви в коридора. Но не можех да направя това, защото съм отчаяно влюбен в дъщеря му и ако го направя, ще я нараня още повече.

- Е, какво ще правим сега? Трябва ли да те заведа в болница? - почесах брадичката си.
- Не се нуждая от болница, просто превръзка или две. Ще се обадиш ли на Теса, за да й кажеш, че съжалявам.
- Не, няма. Тя няма да разбере за това. Не искам да се тревожи за това.
- Добре. - той се съгласи и отново се размърда в стола.
- От колко време се дрогираш? - попитах го, а той преглътна.
- Аз не...
- Не ме лъжи. Не съм шибан идиот. Просто ми кажи.
- От около година, но наистина се опитвам да спра от деня, в който срещнах Теси. - изглеждаше замислен, разсеян.
- Ще разбиеш сърцето й, нали знаеш? - надявах се да знае.

Нямах проблем да му напомням това, ако забрави.

- Знам, ставам по-добър за нея. - каза той.

Не правят ли това всички...

- Е, може да побързаш, защото ако тя те беше видяла сега... - не довърших изречението.

Чудех се дали да не й се обадя и да я попитам какво по дяволите трябва да правя с баща й, но знаех, че това не беше решението. Тя не трябва да се безпокои за това, не и сега.

- Отивам в стаята си. Можеш да се изкъпеш, да ядеш или да правиш каквото беше решил да правиш, преди да се прибера и да те прекъсна.

Бавно тръгнах към спалнята. Затворих вратата след себе си и се облегнах на нея. Това бяха най-дългите двадесет и четири часа в живота ми.


Гледна точка на Теса.

- Това е невероятно, много ти благодаря. - не можех да скрия широката си усмивка, когато Кимбърли и Крисчън ми показаха новия ми офис.

Стените бяха чисто бели, перваза и вратата бяха сиви, а бюрото и секцията за книги бяха черни. Беше голям почти колкото първия ми офис, но гледката от този беше невероятна, буквално вземаща дъха. Новият офис на Издателска къща Ванс се намираше в центъра на Сиатъл. Градът отдолу беше оживен, постоянно имаше движение, постоянно се разрастваше и аз бях на средата на всичко това.

- Всичко, от което се нуждаеш се намира наблизо, кафе, всякаква храна, всичко е тук. - Крисчън гордо гледаше надолу към града и уви ръката си около кръста на годеницата си.
- Може ли да спреш да се хвалиш? - пошегува се Кимбърли и той нежно целуна челото й.
- Ще те оставим, хващай се за работа. - скара ми се игриво господин Ванс.

Кимбърли го хвана за ярко синята му вратовръзка и буквално го издърпа от офиса ми.

По време на обедната почивка пратих поне десет снимки на новия си офис на Лиам и на Хари. Знаех, че Хари няма да ми отговори, но не се сдържах. Исках да види гледката, може би това щеше да го накара да дойде тук. Само си търсех извинения за моментната ми липса на преценка. Липсва ми, ето, казах го. Ужасно много ми липсва и се надявах да получа отговор от него, дори само едно кратко съобщение, каквото и да е. Но не получих нищо.

Лиам ми отговаряше развълнувано всеки път, дори когато му пратих снимка на себе си, държейки чаша за кафе, на която отстрани беше принтирано "Издателска къща Ванс".

Колкото повече мислех, толкова повече съжалявах, че пратих снимките на Хари. Ами ако ги схване по грешния начин? Има навика да го прави. Може да го помисли като напомняне, че съм продължила напред, може дори да си помисли, че се опитвам да му натрия носа. Нямах такива намерения и се надявах той да не го приеме по този начин.

Може би трябваше да му пратя още едно съобщение и да му обясня? Или да му кажа, че съм изпратила снимките без да искам. Не знам на кое е по-възможно да повярва. Сигурна съм, че нито едното. Прекалено много мисля, това са просто снимки.

Когато влязох в стаята за почивка на моя етаж, Тревър седеше на една от квадратните маси и пред себе си имаше таблет.

- Добре дошла в Сиатъл. - зарадва се той, сините му очи бяха ярки.
- Хей. - отвърнах и прокарах дебитната си карта през слота на вендинг машината.

Натиснах малките бутони с цифри и получих пакет с кракери с фъстъчено масло. Щях да изляза на обяд утре, след като проуча околността.

- Харесва ли ти тук? - попита ме Тревър.

Погледнах го за позволение да седна на стола срещу него и той кимна.

- Все още не съм разглеждала, вчера пристигнах, но обожавам тази нова сграда.

Две жени влязоха в стаята и се усмихнаха на Тревър. Едната от тях ми се усмихна и аз й помахах леко с ръка. Те започнаха да си говорят. По-ниската жена отвори хладилника и изкара храна за микровълнова, докато другата оглеждаше ноктите си.

- Тогава трябва да разгледаш, има много неща за правене тук. Градът е много красив. - обясни Тревър, докато аз разсеяно дъвчех кракерите си - The Space Needle, Pacific Science Center, музеи на изкуството, само кажи къде ти се ходи.
- Искам да отида до The Space Needle и The Pike Place Market. - отговорих.

Започвах да се чувствам некомфортно, защото всеки път, когато погледна към двете жени, те се взираха в мен, докато си говореха тихо. Малко съм параноична днес.

- Трябва, реши ли къде ще останеш? - попита ме той, минавайки с пръст по екрана, за да затвори програмата на таблета си, показвайки ми, че цялото му внимание е насочено към мен.
- Всъщност ще остана в къщата на Кимбърли и Крисчън засега. Само за седмица или две, докато не си намеря апартамент. - настойчивостта в гласа ми беше унизителна.

Мразех това, че трябваше да остана при тях, защото Хари провали единствения апартамент, който успях да си намеря. Исках да живея сама и да не се тревожа, че може да досаждам на някой.

- Мога да разпитам наоколо и да видя дали има свободни в моята сграда? - предложи той мило.

Той намести вратовръзката си и дръпна сивата материя надолу, преди да прокара ръце по реверите на костюма си.

- Благодаря, но не мисля, че твоята сграда е в обхвата на цена, която мога да си позволя. - напомних му меко.

Той беше началникът на отдел финанси, а аз бях стажантка, добре платена стажантка, но бях сигурна, че не мога да си позволя да живея дори в кофите за боклук зад сградата, в която той живееше.

- Добре. - той се изчерви, сещайки се за разликата в доходите ни - Все пак мога да разпитам наоколо и да видя дали някой знае някое място.
- Благодаря, сигурна съм, че Сиатъл ще ми бъде като дом, след като наистина си намеря такъв. - усмихнах се убедително.
- Съгласен съм, ще ти отнеме малко време, но знам, че ще ти хареса тук. - широката му усмивка беше топла и посрещаща.
- Имаш ли някакви планове след работа? - попитах го преди да мога да се спра.
- Да, но мога да ги отменя. - промърмори с нежен глас.
- Не, не. Всичко е наред. Просто си мислех, че след като познаваш града, може да ме разведеш наоколо, но след като имаш планове, не се тревожи. - надявах се да си намеря приятели тук в Сиатъл.
- С удоволствие бих те развел наоколо, не се тревожи за плановете ми. Мислех само да бягам, това е всичко.
- Да бягаш? Защо? - сбърчих нос.
- За забавление.
- Това не звучи много забавно. - засмях се и той поклати глава в развеселено недоволство.
- Обикновено бягам всеки ден след работа. Аз също все още опознавам града и това е добър начин да огледаш наоколо. Може да дойдеш с мен някой ден.
- Не знам... - идеята не ми харесваше много.
- Може вместо това само да се разходим. Живея в Ballard, наистина модерен квартал. - той се изкикоти.
- Всъщност съм чувала за Ballard. - казах му, спомняйки си как разглеждах всеки един квартал в Сиатъл в интернет - Добре, тогава да се разходим около Balard. - сложих ръцете си една в друга и ги отпуснах в скута си.

Не можех да не се замисля как ще се почувства Хари за това. Той не харесва Тревър, а и без това има проблем с уговорката ни за "лично пространство". Не, че го е казвал, но си мисля, че е така. Без значение колко голямо е разстоянието между мен и Хари, буквално или преносно, виждам Тревър само като приятел. Последното нещо в ума ми е да бъда романтична с някой друг, освен не е Хари.

- Добре тогава. - той се усмихна, очевидно изненадан, че се съгласих да отида с него - Обедната ми почивка свърши, затова трябва да се връщам на етажа си, но ще ти пратя адреса си или може да отидем след работа, ако искаш.
- Може направо да отидем там, когато свършим работа. Обула съм нормални обувки. - посочих равните си обувки, умествено потупвайки се по рамото, че не обух токчета днес.
- Звучи добре, да се срещнем в офиса ти в пет?
- Да, става. - станах от стола си и хвърлих опаковката от малкия си обяд в кофата.
- Всички знаем защо е получила работата. - чух една от жените да казва зад мен.

Погледнах към масата им от любопитство и те двете бързо сведоха глава, взирайки се в масата. Не можех да не си помисля, че говорят за мен. Толкова със сприятеляването в Сиатъл.

- Всичко, което правят е да клюкарстват. Игнорирай ги. - Тревър сложи ръката си на гърба ми между раменете ми и ме изведе от стаята за почивка.

Когато се върнах в офиса си, бръкнах в чекмеджето на бюрото си и изкарах телефона си. Имах две пропуснати обаждания и двете бяха от Хари. Трябваше ли да му се обадя? Звъннал ми е два пъти, затова може би е нещо важно и трябва да му се обадя, пазарях се със себе си. Той отговори на първото обаждане.

- Защо не ми отговори? - той говореше бързо.
- Случило ли се е нещо? - станах от стола си, леко паникьосана.
- Не, нищо. - той издиша.

Можех да си представя точно как се движеха розовите му устни, когато говореше.

- Защо изпрати тези снимки?
- Съжалявам, че ги пратих. Просто бях развълнувана и исках да видиш офиса ми. Надявам се да не си си помислил, че се опитвам да бъда груба и да се хваля.
- Не, бях просто объркан. - отговори той хладнокръвно след няколко секунди тишина.
- Няма да пращам повече, не трябваше да изпращам тези. - подпрях челото си на прозореца и се загледах в просторната гледка.
- Всичко е наред... Как е там? Харесва ли ти? - гласът на Хари беше сериозен и исках да изгладя намръщеното изражение, което знаех, че се намира на лицето му.
- Тук е невероятно.
- Не отговори на въпроса ми - скара ми се той.

Знаех, че ще го направи.

- Харесва ми.
- Звучиш напълно развълнувана. - отвърна сухо той, без хумор в гласа си.
- Наистина ми харесва, просто все още се... приспособявам. Това е всичко. Какво става там? - попитах го, за да продължа разговора ни.

Не бях готова разговора ни да приключи.

- Нищо. - той бързо отговори.
- Това неловко ли е за теб? Знам, че каза, че не искаш да говорим по телефона, но ми се обади и аз просто...
- Не, не е неловко. - прекъсна ме той - Между нас никога не е неловко. Това, което исках да кажа е, че не трябва да говорим с часове всеки ден, ако няма да сме заедно, защото това няма никакъв смисъл и само ще ме измъчва.
- Значи искаш да говориш с мен? - попитах го, защото съм жалка и имам нужда да чуя думите.
- Да, разбира се, че искам. - чу се клаксона на кола зад него, вероятно караше - Е, какво ще правим тогава? Ще говорим по телефона, като приятели? - попита ме той без капка гняв в гласа си, само любопитство.
- Не знам, може да опитаме?

Тази раздяла беше много по-различна от предната. Не бях готова да реша дали почивка от Хари е това, от което наистина се нуждая, затова избутах мисълта назад, запазих я и си обещах да се върна на нея по-късно.

- Няма да проработи.
- Не искам да се игнорираме и да не си говорим отново, но не съм променила решението си за това с личното пространство. - казах.
- Хубаво, тогава ми разкажи за Сиатъл. - най-накрая каза той.