After 3 (Bulgarian Translation) - Harry Styles

Chapter 221

  Гледна точка на Хари.

- Не се отказах от Сиатъл, заради теб и сега се обръщаш срещу мен? - тя премигна - Ти се появи с нея и каза всички тези болезнени неща, а мислех, че вече сме минали през това. Нали каза, че не можеш да живееш без мен? Какво се случи с обещанието ти да даваш най - доброто от себе си, за да се отнасяш с мен така, както трябва?

Исках да я нараня, да я накарам да се чувства гадно, да се почуства като мен, когато я видях да се смее отвън. Тя се смееше, а трябваше да се опитва да ми привлече вниманието. Сякаш не й пукаше, че се сближавах с Лилиан. Тя беше твърде заета с шибания сервитьор и всичко, което той й казваше.

Умът ми преглеждаше омразните варианти, с които бих я пречупил. Сетих се за това, което Лилиан беше казала тази сутрин и й го казах, преди да мога да се спра.

"Има голяма разлика между това да не можеш да живееш без някого и да го обичаш."

Тя направи крачка назад, когато думите ми се забиха в нея. Почти исках да ги върна, почти. Тя си ги заслужаваше, наистина. Не трябваше да ми казва, че не ме иска с нея в Сиатъл.

Обърнах се и я оставих сама. Тя си мислеше, че съм се обърнал срещу нея, но не беше така. Бях тук заради нея, бях на нейна страна. Тя все едно се опитваше да ме напусне при всеки шанс, който получи. Лилиан ме посъветва да изляза и да и разкажа за сексуалната й ориентция, но тя не знаеше, че Теса беше навън и флиртуваше с шибания сервитьор.

- Аз тръгвам! - казах, когато стигнах до масата.

Шест чифта очи се насочиха към мен, а Лиам извъртя неговите, преди да погледне към вратата.

- Тя е отвън!- казах му саркастично.

Можеше да отиде при нея и да я успокоява колкото си поиска. Сигурен бях, че ще го направи.

- Какво направи сега? - той имаше наглостта да ме пита пред всички.
- Гледай си шибаната работа. - изгледах го гневно.
- Хари. - баща ми ме предупреди.

Той също. Очевидно всички бяха срещу мен. Ако баща ми иска да започне това, предизвиквам го.

- И аз ще дойда. - каза Лилиан и стана от масата.
- Не. - изсъсках, но тя ме игнорира и ме последва към вратата на ресторанта.
- Какво стана, по дяволите? - тя ме попита, когато излязохме навън.
- Тя беше там с онзи шибан човек, това се случи.
- После какво? Какво каза тя, когато разбра, че не съм заплаха?

Тя се въртеше на петите си, докато се опитваше да разбере какво се е случило. Знаех, че трябваше да взема собствената си кола, но не, трябваше да стане както Теса иска. Голяма изненада...

- Не й казах.
- Защо не? Знаеш ли какво може да си мисли сега?
- Не ми пука какво си мисли. Надявам се да си мисли, че ще те чукам. - тя спря да върви.
- Защо? Ако я обичаш, защо ще искаш да мисли така?

О, прекрасно сега и Лилиан се обърна срещу мен.

- Защото тя трябва да разбере, че...
- Спри, просто спри, защото тя няма какво да разбира. Мисля, че ти трябва да разбереш нещо. Какво й каза след това?
- Казах й това, което ми каза тази сутрин за разликата между това да не можеш да живееш без някой и да го обичаш. - отговорих и тръгнах.
- Казал си й, че не можеш да живееш без нея, но не я обичаш?
- Да, нали и аз това казах.

Лилиан трябва да се разкара, защото опъва последния ми нерв, точно като Теса.

- Уау. - тя се засмя.

На мен ли се смееше?

- Какво? Какво е толкова смешно? - почти изкрещях.
- Ти си толкова глупав. - тя продължи да ми се подиграва – Когато казах това сутринта, то не се отнасяше за теб. Аз говорех за нея. Исках да кажа че само, защото си мислиш, че тя не може да живее без теб не означава, че тя е влюбена в теб.
- Какво?
- Ти си решил, че можеш да я въртиш на малкия си пръст и че тя няма да те остави, защото не може да живее без теб. В действителност изглежда, че ти си я хванал в капан и мислиш, че тя няма да те остави, не защото тя те обича, а защото ти си я накарал да си мисли, че не може да живее без теб.
- Не, тя ме обича.

Бях сигурен в това, защото все момент щеше да се появи, търсейки ме.

- Така ли? Защо би те обичала, ако нарочно я нараняваш?

Писна ми от това. Обърнах се към Лилиан.

- Не си в позиция да даваш на когото и да е шибана лекция. Гаджето ти сигурно се чука с някой друг в момента, докато ти се правиш на сватовница. - изръмжах, размахвайки ръцете си из въздуха.

Тя се ококори и отстъпи назад. Точно както Теса направи само преди няколко минути. Сините й очи се насълзиха и заблестяха в тъмнината. Лилиан поклати глава и тръгна обратно към ресторанта.

- Къде отиваш? - надвиках вятъра.
- Вътре. Теса може да е достатъчно глупава, за да търпи глупостите ти, но аз не съм.

За момент бях готов да последвам момичето, с което бяхме... Приятели? Не бях сигурен, но се чувствах сякаш мога да й се доверя, въпреки че я познавах само от два дни.

Майната му, няма да следвам никого. Нито Теса, нито Теса номер две. Може и двете да вървят по дяволите, не се нуждаех от нито една от тях.


Гледна точка на Теса.

Гледах го как минава през претъпкания ресторант и се спира до масата ни. Всеки един нерв беше на косъм да експлодира, докато вниманието на всички на масата беше насочено към Хари. Притаих дъха си, надявайки се Хари да не седне отново до Лилиан и да я целуне, за да ме дразни.

Сърцето ме болеше, устата ми беше пресъхнала и ми се виеше свят. Хари буквално ми каза, че не ме обича и ме преследва само, заради секса. Това беше най - лошото нещо, което някой някога ми бе казвал, но знаех, че той не го мислеше наистина. Знаех, че ме обичаше. По неговия странен начин ме обичаше повече от всичко, показвал ми го е много пъти през последните шест месеца. Не също ми е показвал, че нищо няма да го спре, ако пожелае да ме нарани, правейки ме слаба, защото егото му егото му е накърнено. Ако ме обичаше така, както трябва, нямаше да ме нарани нарочно.

Невъзможно е да е имал предвид, че е с мен, само заради секса. Не ме вижда като играчка, нали? Разбира се, че не. Но го каза толкова убедително, дори не мигна. Вече не бях сигурна. През всичките ни караници, сълзи и дупки в стените винаги съм се надявала, че той наистина ме обича. Без любовта му, нямахме нищо. Аз нямах нищо, без него.

"Има голяма разлика между това да не можеш да живееш без някого и да го обичаш."

Думите още веднъж минаха през мен. Лилиан се нацупи и погледна към Хари, докато той говореше с Кен или Лиам, не бях сигурна. Ноктите ми се забиха в дланта ми и аз посрещнах болката. Нямаше да се пречупя и да го последвам. Думите му бяха болезнени и ги каза, за да предизвика някаква реакция от моя страна.

Не забелязах, че вратата се беше отворила, докато не усетих Робърт до себе си.

- Донесох ти нещо.

Той вдигна бутилка вино, поклащайки я игриво. Той се наведе на една страна и се усмихна широко. Изненадах се, когато се усмихнах. Истинска усмивка, въпреки че вътрешно крещях, свита в ъгъла, плачейки.

- Вино от съжаление? - попитах го.

Пресегнах се към бутилката с бял етикет. Беше същата като тази, която Макс поръча. Сигурно струва много.

- Какъв друг вид вино има? - той се усмихна и ми я подаде.

Бутилката беше студена, но ръцете ми бяха безчувствени, заради студеното февруарски време.

- Чаши. - той се усмихна, бъркайки в джобовете на престилката си - Не можах да побера истински чаши за вино, затова взех тези. - той ми подаде стеропорена чашка и отвори бутилката.
- Благодаря. - виното напълни малката чашка и аз веднага я доближих към устните си, когато той се отдръпна.
- Можем да влезем вътре. Има няколко секции, които са затворени, затова може да седнем там. - Робърт отпи от чашата си.
- Не знам. - въздишах, поглеждайки към масата.
- Той си тръгна. - можех да усетя съчувствието в гласа му - Както и тя. - добави.

О.

- О. - тръгнал си е с нея - Разбира се.
- Искаш ли да поговорим?
- Не, не съвсем. - повдигнах рамене - Да поговорим за виното. - хванах се за неутрална и не - стресираща тема.
- Виното? Добре. То е старо, отлежало до съвършенство. - той се засмя, както и аз.
- Добре, тогава да не е виното. - надигнах чашката си, довършвайки виното възможно най - бързо.
- Ъм.. - каза той, поглеждайки зад мен.

Стомахът ми се сви, заради нервното му изражение. Надявах се Хари да не се е върнал, зада ме трови още повече. Когато се обърнах. Лилиан стоеше до вратата, несигурна дали да дойде при нас или не.

- Какво искаш? - попитах я.

Опитвах да контролирам ревността си, но виното не беше на моя страна. Робърт взе празната ми чашка, когато вятърът я събори, и я напълни отново. Имах чувството, че опитваше да се прави на зает с нещо, за да избегне драматичната или неловка ситуация, която предстоеше.

- Може ли да поговорим? - попитам ме момичето.
- За какво има да говорим? Всичко ми е ясно. - студеното вино напълни устата ми и тя въздиша, приближавайки се към нас.
- Аз съм хомосексуална.

Какво? Ако очите на Робърт не се намираха върху мен, щях да изплюя виното в чашата си.

- Наистина, имам си приятелка. Хари и аз сме само приятелите, ако изобщо можем да се наречем такива. - тя се намръщи.

Познавах тази физиономия. Сигурно и нея е напсувал.

- Тогава защо... - дали казваше истината - но вие двамата бяхте толкова заети един с друг.

Бях много объркана.

- Не той беше малко... раздразнителен, предполагам. Но когато сложи ръката си на стола ми, го направи, за да те накара да ревнуваш.
- Защо ще го прави? Нарочно? - попитах.

Знаех, че би го направил, но каква беше причината? Освен да ме нарани, разбира се.

- Казах му да ти каже. Съжалявам, ако си си помислила, че се случва нещо между нас. Не е така, обвързана съм и не съм заплаха за вашата връзка.
- Изглеждаше много комфортно, докато се преструваше. - отвърнах грубо.
- Не бяха такива намеренията ми. Наистина съжалявам, ако се чувстваш наранена, заради всичко това. - каза тя.

Търсех си причини да я наругая, но нищо не измислях. Това, че Лилиан е хомусексуална беше голямо облекчение за мен, но ми се иска да бях разбрала по - рано, въпреки че нямаше да промени ситуацията с Хари. Можеше само да го вбеси повече, защото нарочно ме караше да ревнувам и най - лошото беше, че ми каза най - омразните неща. Да го гледам как флиртува с нея не болеше толкова, колкото да го чуя как казва, че не ме обича.

- Е, какво те накара да размислиш и да ми кажеш? Избухнал е и пред теб, нали? - повдигнах едната си вежда и Робърт отново напълни чашата ми.
- Да, точно така. - тя се усмихна наполовина.
- Добър е в това. - казах и тя кимна.

можех да забележа, че е леко нервна и продължавах да си повтарям, че Хари е проблема тук, а не Лилиан.

- Имаш ли още чаши? - попитах Робърт и той кимна, усмихвайки ми се гордо.

Пеперудите полетяха в стомаха ми, заради виното. Бях сигурна.

- В себе си нямам, но ще отида да взема една от вътре. - предложи той учтиво - И без това трябва да влезе вътре, устните ти станаха сини.

Вдигнах погледа си към него и се загледах в устните му. Бяха плътни и розови, изглеждаха толкова меки. Защо се взирах в устните му? Ето какво правеше виното с мен. Исках да се взирам в устните на Хари, но напоследък той ги използваше само, за да ми крещи.

- Той вътре ли е? - попитах я и тя поклати глава - Добре, тогава да влизаме. Трябва да спася Лиам и без това, особено от онзи Макс. - казах без да мисля - Мамка му, съжалявам.

Тя ме изненада, като се засмя.

- Няма нищо, знам, че баща ми е задник.

Не отговорих. Може и да не е заплаха за връзката ми с Хари, но това не значеше, че я харесвах. Изглеждаше мила, но все пак.

- Ще влезем ли вътре или... - Робърт се размърда леко в официалните си обувки.
- Да. - изпих останалата част от виното си и тръгнах - Ще извикам Лиам. Сигурен ли си, че можеш да пиеш тук? В униформата си? - попитах новия си приятел.

Не исках да си навлече неприятности. Виеше ми се свят и мисълта да бъде арестуван от баща му, ме караше да се изкикотя.

- Какво? - попита ме, очите му сканираха лицето ми.
- Нищо. - излъгах.

Лилиан и аз се приближихме към масата. Аз поставих ръцете си на облегалката на стола на Лиам и той се обърна, за да ме погледне.

- Добре ли си? - попита ме тихо, докато Лилиан говореше с родителите си.
- Да, нещо такова. - повдигнах рамене.

Нямаше да се чувствам така, ако не бях почти пияна, заради чашите с вино, които бях изпила.

- Искаш ли да дойдеш с нас? Ще се помотаем тук и ще пием вино... още вино. - усмихнах се.
- С вас? С нея също ли? - той погледна към Лилиан.
- Да, тя е... става. - не исках да се изпусна пред всички за връзката й.
- Казах на Кен, че ще гледам играта с тях в кабината на Макс, но ако искаш, ще остана.
- Не.

Исках да остане, но не исках да провалям плановете ми.

- Всичко е наред. Просто мислех, че може да искаш да се отървеш от тях. - прошепнах и той се усмихна.
- Искам, но Кен се вълнува, че ще съм там, защото Макс харесва противниковия отбор. Сигурна ли си, че искаш да излезеш с онзи човек? Изглежда мил, но Хари вероятно ще го убие. - каза Лиам така, че само аз да го чуя.
- Мисля, че може да се грижи сам за себе си. - уверих го - Забавлявай се на играта.

Наведох се и притиснах устните си към бузата на Лиам. Бързо се отдръпнах и покрих устата си.

- Съжалявам, не знам защо..
- Всичко е наред. - Лиам се засмя.

Огледах се наоколо и бях облекчена, че всички бяха заети с разговорите си. За мое щастие, унизителните ми действия останаха незабелязани.

- Внимавай, окей? И ми се обади, ако имаш нужда.
- Добре, ако ти стане скучно, върни се тук.
- Добре. - той се усмихна.

Бях сигурна, че няма да му е скучно да гледа игра с Кен. Той обича да прекарва време с единствения пример за баща в живота си.

- Тате, аз съм възрастна. - чух Лилиан да пуфти от другия край на масата.
- Няма нужда да се разхождаш по улиците тук. Ще се върнеш в кабината с нас. Точка по въпроса. - каза Макс.

Беше очевидно, че той беше един от мъжете, който обичаха да контролират всички в живота си. Самодоволната усмивка на лицето му го потвърди.

- Хубаво. - разочарованата му дъщеря отговори.

Тя погледна към майка си, но жената си замълча. Ако бях изпила още една чаша вино, щях да го наругая, но не исках да излагам Кен и Карън.

- Теса, ще се върнеш ли с нас? - попита ме Карън.
- Не, ще остана тук още малко, ако няма проблем?

Надявах се да няма нищо против. Видях как тя погледна зад мен към Робърт, а след това към Лилиан. Имах чувството, че не знаеше за сексуалната ориентация на Лилиан и не я харесваше, заради начина, по който Хари се държеше с нея. Обичам Карън.

- Няма проблем, забавлявай се. - тя се усмихна одобрително.
- Добре. - отвърнах с усмивка и и се отдалечих от масата без да се сбогувам с Макс и съпругата му - Можем да тръгваме, на нея не й е позволено да остане. - казах на Робърт, когато се приближих към него.
- Не й е позволено?
- Баща й е задник. Отчасти се радвам, че няма да остане, защото не съм сигурна какво мисля за нея. Напомня ми на някой, но не мога да се сетя на кого. - вървях след него, докато не стигнахме до празна секция в ресторанта.

Имаше няколко маси наоколо. Бяха празни и върху тях имаше само сол и пипер.

- Сигурен ли си, че нямаш нищо против да се мотаеш с мен? Той може да се върне и има склонността да напада хората. - казах и лицето на Зейн изникна в ума ми.

Робърт издърпа един стол за мен и се засмя.

- Сигурен съм. - отговори и седна срещу мен, пълнейки стиропорените ни чашки с вино.


Гледна точка на Хари.

Обадих се на всяка една шибана такси компания между това място и Pullman, опитвайки да се прибера у дома. Но никой не прие, разбира се, защото било много далеч. Можех да взема автобуса, но градския транспорт не ми допада. Спомних си как се мръщех, когато Стеф споменаваше, че Теса взема автобуса до мола или до Target, дори когато не я харесвах... Е, поне си мислех, че не я харесвам. Все още бих се паникьосал, ако тя седи на спирката заедно със странни хора.

Всичко се беше променило оттогава. От дните, когато я дразнех, за да я ядосам. Изражението й, когато я оставих на терасата... може би нищо не се беше променило. Аз не се бях променил.

Това ли правех? Измъчвах момичето, което обичах. Точно това правех и не можех да спра. Но не всичко беше по моя вина, тя също беше виновна. Продължаваше да ме притиска да отида с нея в Сиатъл, а аз ясно й казах, че няма да променя решението си. Вместо да се бунтува срещу мен, можеше да опакова нещата си и да дойде с мен в Англия. Нямаше да остана тук, без значение дали бях изключен или не. Тук ми беше скучно и през цялото време беше ужасно за мен. Писна ми да виждам баща си през цялото време, писна ми от всичко тук.

- Гледай къде вървиш, задник. - женски глас в тъмното ме стресна и аз я заобиколих, преди да се блъсна в нея.
- Ти гледай къде вървиш. - отвърнах.

Защо по дяволите е пред кабината на Макс? Тя се обърна към мен и можех да видя лицето й добре, заради уличната лампа. Тъмна кожа, къдрава коса, разкъсани дънки, кожени ботуши.

- Нека да позная, Райли, нали? - извъртях очи, заради иронията.
- Кой по дяволите си ти? - тя сложи ръка на кръста си.
- Дап, ти си Райли. Ако търсиш Лилиан, тя не е тук.
- Къде е тогава? И от къде знаеш? - предизвика ме борбеното момиче.
- Знам, защото току що я чуках.
- Какво каза? - тя се приближи към мен.
- Боже, шегувам се. Тя е в ресторанта надолу по улицата с родителите се.
- О, от къде я познаваш?
- Запознахме се вчера. Баща й е бил в колежа с моя, предполагам. Тя знае ли, че си тук?
- Не. Опитвах да се свържа с нея, но след като се намира на средата на нищото, не ми отговаря.
- Да, така е, но баща й ще ти позволи ли да я видиш?
- Ти си шибано любопитен. - тя се намръщи - Но да, ще ми позволи. Той е задник, но се страхува от мен. - тя се усмихна самодоволно и гордо.

Фарове осветиха наоколо и аз се преместих на тревата.

- Това са те. - казах й, когато колата спря пред алеята.

Лилиан буквално изскочи от колата и се метна в ръцете на Райли.

- Как дойде до тук? - Лилиан буквално изпищя.
- Карах. - отвърна гаджето й сухо.
- Как ме намери? Нямах обхват цяла седмица.

Тя зарови лицето си във врата на Райли и видях как обвивката на лошото момиче започна да се пропуква. Ръката на Райли се движеше нагоре - надолу по гърба на Лилиан.

- Градът е малък, бебе, не беше толкова трудно. - отговори Райли - Баща ти пак ли ще ми мрънка?
- Не, всъщност може би, но знаеш, че няма да те накара да си тръгнеш.
- Е, аз ъм, ще тръгвам. - тръгнах по алеята.
- Чао. - каза Райли.

Лилиан не каза нищо, когато аз стигнах до вратата на кабината на баща ми. Теса щеше да пристигне всеки момент и аз исках да вляза вътре, преди колата да спре в алеята. Бях сигурен, че ще плаче и ще трябва да измисля извинение, за да я накарам да спре и да ме изслуша. Едва бях стигнал до верандата, когато Карън и майката на Лилиан излязоха от колата.

- Къде са останалите? - попитах я, а очите ми търсеха Теса.
- О, баща ти и Лиам се прибраха с Макс, за да гледат някаква игра по телевизията.
- Къде е Теса? - паникьосах се.
- Тя е в ресторанта.
- Какво?

Какво по дяволите? Не трябваше да става така.

- Тя е с него, нали? - попитах двете жени, въпреки че вече знаех отговора.

Тя беше с онзи русокос задник, чийто баща беше шериф.

- Да, с него е. - каза Карън.

Ако не бях заседнал на средата на нищото заедно с нея, щях да я напсувам, заради усмивката, която опитваше да прикрие.