After 3 (Bulgarian Translation) - Harry Styles

Chapter 273

  Гледна точка на Хари.

Писъците й изпълниха ушите ми, празните ми гърди и се спряха някъде, където не съм сигурен, че бих могъл да достигна. Само тя може и винаги ще може.

- Какво правиш тук? - Ноа скочи на крака и опита да застане между мен и малкото легло като някакъв шибан бял рицар, предназначен да я пази.

От мен? Тя все още пищеше. Защо пищи?

- Теса, моля те. - не съм сигурен за какво я молех.

Писъците й се превърнаха в кашляне, което се превърна в плач, който се превърне в звук от задавяне, който аз просто не можех да понеса. Направих една предпазлива крачка към нея и тя най-накрая си пое въздух.

- Тес, искаш ли го тук? - Ноа я попита.

Празните й очи все още се намираха върху мен, прогаряйки дупка в мен, която само тя може да запълни. Отнемаше ми всяка частица самоконтрол това, че той беше тук и наистина ме предизвикваше.

- Донеси й малко вода! - казах на майка й.

Тя ме игнорира. Аз няма да изляза от тази стая. Теса леко се движеше напред-назад, отпращайки ме, задействайки защитата си.

- Тя не знае какво иска! Погледни я! - размахах ръцете си във въздуха и игнорирах маникюра на Каръл, който се забиваше в ръката ми.

Трябва да е луда, ако си мисли, че ще си тръгна, все още ли не е разбрала, че не може да ме задържи далеч от Теса? Само аз мога да се задържа далеч от нея, една глупава, шибана идея, към която изглежда, че не мога да се придържам.

- Тя не иска да те вижда и ще бъде най-добре, ако си тръгнеш. - Ноа застана пред мен.

Не ми пукаше, че е натрупал мускулна маса и е пораснал, откакто за последно го видях, той не беше пречка. Скоро ще научи защо хората дори не се опитват да застанат между мен и Теса, те вече знаят и той също ще научи.

- Няма да си тръгна. - обърнах се към Теса.

Тя все още кашляше, но изглежда, че на никой не му пукаше.

- Някой да й донесе малко шибана вода! - изкрещях в малката стая и звукът проехтя от стена до стена.

Теса трепна и придърпа коленете до гърдите си. Знаех, че я боли и знаех, че не трябва да бъда тук, но също знаех, че майка й и Ноа никога няма да могат да я утешат наистина. Познавам Теса по-добре и от двамата взети заедно и никога не съм я виждал такава, затова никой от тях двамата няма да знае какво да прави, когато тя е в такова състояние.

- Ще се обадя на полицията, ако не си тръгнеш, Хари. Не знам какво си направил този път, но ми писна от теб и нямаш място тук. Никога не си имал и никога няма да имаш. - гласът на Каръл беше тих и заплашителен, но на мен не можеше да ми пука по-малко.

Игнорирах двамата досадници и седнах накрая на леглото на Теса. За мой ужас, тя отново се дръпна назад, този път използвайки ръцете си зад гърба й и падна на пода. Аз за секунди бях на крака, за да я взема в ръцете си. Звукът, който тя издаде, когато кожата ми докосна нейната, беше дори по-лош от ужасените й писъци, който прозвучаха от нея само преди минути.

- Махни се от мен! - пречупен писък излезе от сухите й устни и мина право през гърдите ми.

Малките й ръце блъскаха по гърдите ми и деряха ръцете ми, опитвайки се да премахнат хватката ми. Колкото и да ме убиваше да гледам как тя отчаяно иска да се махне от мен, честно казано бях толкова шибано щастлив да видя някаква реакция от нейна страна. Безмълвната Теса беше най-лошата за мен и майка й трябва да ми благодари, че я изкарах от тази фаза от скръбта й.

- Махни се! - Теса отново изпищя и Ноа започна да протестира зад мен.

Ръката й удари твърдия ми гипс и тя отново изплака.

- Мразя те! - думите й ме изгориха, но все още държах мятащото й се тяло в ръцете си.
- Влошаваш нещата! - дебелият глас на Ноа беше по-силен от писъците на Теса.

Тя спря да пищи, отново ставайки безмълвна и направи най-лошото нещо, което можеше да стори на сърцето ми. Ръцете й ме пуснаха, беше много трудно да я държа с една ръка, и се пресегна към Ноа. Теса се пресегна към Ноа, търсейки помощ, защото не може да понесе да ме гледа.

Незабавно я пуснах и тя бързо се хвърли в ръцете му. Едната от ръцете му се уви около кръста й, а другата се спря на врата й, придърпвайки главата й към гърдите му. Яростта ме превземаше и с всички сили се борех да запазя спокойствие, докато ръцете му се намираха върху нея. Ако го докосна, тя ще ме мрази дори още повече.

Мамка му, защо изобщо дойдох тук? Трябваше да стоя надалеч, точно както планирах. Сега, след като съм тук, изглежда, че не мога да накарам краката си да ме изведат от тази шибана стая и виковете й само задействаха нуждата да бъда близо до нея. Дори не мога да си върна загубеното и това ме подлудява.

- Накарай го да си върви. - Теса изплака срещу гърдите на Ноа.

Озовах се в кухнята на Каръл, пълнейки чаша с вода. Беше по-трудно, отколкото си мислих да правя всичко, използвайки само едната си ръка. Пуфтящата жена зад мен ми късаше нервите, затова се обърнах с лице към нея, чакайки да ми каже, че се е обадила на полицията.

- Не ми пука за несъществените ти глупости точно сега, давай, обади се на полицията или прави каквото искаш, но няма да си тръгна от този шибан град, докато тя не ми проговори. - отпих от чашата и пресякох малката, но безупречно чиста кухня.
- Как дойде тук, ти беше в Лондон. - гласът на Каръл беше твърд.
- Качих се на шибан самолет, ето как.
- Само защото си прелетял над половината кълбо, не означава, че я заслужаваш. Тя каза, каквото имаше да казва. Защо не я оставиш намира? Само я нараняваш, а аз няма да продължавам да стоя и да гледам как това се случва. - тя кипна.
- Знам, че не ме харесваш, но я обичам. Правя грешки, прекалено много грешки, но Каръл, ако мислиш, че ще я оставя с теб след като тя намери баща си мъртъв, си по-луда отколкото предполагах.
- Тя ще се оправи. - майка й хладнокръвно отвърна - Хората умират и тя ще го преживее! - гласът й се повиши и аз се надявах Теса да не е чула отговора на майка си.
- Сериозно ли? Тя е твоята шибана дъщеря, а той беше твой съпруг... - млъкнах, защото се сетих, че те не са били женени законно - Тя е наранена, а ти се държиш като безсърдечна кучка, точно затова няма да я оставя тук с теб. Лиам не е трябвало да ти позволява да вземеш! - беше мой ред да повиша тон.
- Да ми позволи? Тя е моя дъщеря.
- Може би трябва да се държиш като майка й да бъдеш до нея! - чашата в ръката ми се разтрепери и водата се разля по пода.
- Да бъда до нея? - нейният безстрастен глас се пречупи и аз се шокирах, когато жената, която бях убеден, че е корава като камък, се пречупи и се облегна на плота, за да не падне на пода - Не съм виждала този човек с години. - сълзи потекоха от гримираното й лице, въпреки факта, че беше почти пет сутринта - Той ни остави! Остави мен след толкова обещания за добър живот! - ръцете й се раздвижиха по плота, събаряйки буркани и прибори на пода - Той излъга, излъга ме, остави Теса и съсипа целия ми живот! Не можех да погледна друг мъж след Ричард Йанг, а той ни изостави! - извика тя.

В този момент, тя много приличаше на момичето, което обичам, че не можах да я отблъсна, когато тя хвана раменете ми и зарови лицето си в гърдите ми, плачейки и викайки. Не знаейки какво друго да направя, аз увих едната си ръка около нея и замълчах.

- Желаех това, пожелах си той да умре. - тя призна през сълзи, можех да чуя срама в гласа й - Чаках го, казвах си, че ще се върне за нас. С години го правех, но сега, след като той е мъртъв, дори не мога да се преструвам повече.

Останахме така за дълго време, тя, плачейки срещу гърдите ми, казвайки ми, че се мрази, защото се радва, че той е мъртъв. Не можех да намеря думи, с които да успокоя тази жена, но за пръв път, откакто я бях срещнал, можех да видя нараненото момиче зад маската.


Гледна точка на Теса.

- Ще ти взема нещо за пиене. Нуждаеш се и от храна. - Ноа ме постави на леглото и опита да тръгне.

Юмруците ми се увиха около тениската му и поклатих глава, молейки го да не ме оставя сама.

- Ще се разболееш, ако не изядеш нещо скоро. - той въздиша, но знаех, че съм спечелила битката.

Ноа никога не е можел да държи на своето. Последното нещо, което исках е да ям или да пия. Исках само едно нещо, той да си тръгне и никога повече да не се връща.

- Мисля, че майка ти му крещи. - Ноа опита да се усмихне, но се провали.

Чух викане и звука от чупене на нещо, но отказах да пусна Ноа да ме остави сама в стаята. Ако ме остави сама, той ще дойде тук. Точно това прави той, плячкосва хората, когато те са най-слаби. Особено мен, слаба съм от деня, в който го срещнах.

Отпуснах главата си на възглавницата ми и блокирах всичко навън, виковете на майка ми, дебелият, акцентиран глас, който отвръщаше на виковете, дори и успокояващия шепот на Ноа в ухото ми. Затворих очи и се понесох към границата между кошмарите и реалността, опитвайки да реша кое е по-лошо.

...

Когато се събудих отново, слънцето печеше през тънките завеси на прозорците ми. Главата ми пулсираше, устата ми беше пресъхнала и бях сама в стаята. Спортните обувки на Ноа бяха на пода и след един спокоен момент на объркване, тежестта от последните двадесет и четири часа изкара въздуха от мен и зарових лицето си в ръцете си.

Той беше тук.

- Теса. - гласът му ме изплаши и отказах да го погледна, когато той влезе в стаята.

Защо е тук? Защо си мисли, че може да ме захвърли настрани и тогава да си ме върне, когато му е удобно? Това няма да се случва повече. Аз вече загубих него и баща си, затова не ми трябва още една загуба, хвърлена в лицето.

- Махай се. - държах на своето и опитах да скрия тръпките, които ме побиха, когато усетих как леглото се размърда, заради тежестта му.
- Пийни малко вода. - студена чаша беше притисната в ръката ми и аз рязко се дръпнах.

Дори не трепнах, когато я чух как пада на пода.

- Тес, погледни ме. - ръцете му бяха леденостудени, докосването му беше почти непознато и аз рязко се отдръпнах.

Колкото и да исках да пропълзя до скута му и да му позволя да ме успокои, не го направих. Няма и да го направя повече, никога повече. Въпреки състоянието ми в момента, знам, че никога няма да позволя да се случи. Не мога и няма да го направя.

- Ето. - Хари ми подаде друга чаша с вода от нощното шкафче.

Името му проехтя в ума ми. Не исках да чувам името му, не и в моята собствена глава. Това беше единственото място, където бях в безопасност от него.

- Ти ще пиеш малко вода. - настоя той нежно.

Мълчаливо грабнах чашата от него и я приближих към устните си. Нямах достатъчно енергия, за да откажа от омраза и честно казано, нуждаех се от вода. Изпих цялата чаша за секунди, очите ми не напуснаха стената.

- Знам, че си ми бясна, но просто искам да бъда до теб. - излъга той.

Всичко, което казва той, е лъжа, винаги е било, винаги ще бъде. Мълчах, само изсумтях, заради думите му.

- Начинът, по който се държа снощи, когато ме видя... - можех да усетя очите му върху себе си, но отказах да го погледна - Начинът, по който пищя... Теса, никога не съм чувствал толкова силна болка...
- Спри. - изсъсках.

Гласът ми дори не звучеше като мен и започнах да се чудя дали изобщо съм будна в момента или това е още един кошмар.

- Просто искам да знам, че не се страхуваш от мен. Не се страхуваш, нали?
- Тук не става въпрос за теб. - успях да му отговоря.

Вярно е, тук говорим за смъртта на баща ми и факта, че не мога да понеса повече болка.

- По дяволите. - той въздиша и просто знаех, че прокарва пръсти през косата си - Знам, че не става въпрос за мен. Нямах предвид това. Тревожа се за теб.

Затворих очи и не му отговорих. Тревожи се за мен? Щом се тревожи толкова много, може би не трябваше да ме връща в Америка сама. Иска ми се да не бях успяла да стигна до тук, иска ми се да ми се беше случило нещо по пътя, за да му се наложи да понесе това, че ме е загубил. Но като се замисля, вероятно нямаше да го е грижа. Вероятно щеше да бъде прекалено зает да се дрогира.

- Не си на себе си, бебе. - той продължи, а аз започнах да клатя главата си, заради употребата на отвратителния прякор - Трябва да поговориш с някой за това, всичко за баща ти. Ще те накара да се почувстваш по-добре.

Гласът му беше прекалено силен и дъждът блъскаше по стария покрив. Искаше ми се дъжда да ме залее и отнесе надалеч.

Кой беше този човек, който седеше до мен? Със сигурност не го познавах и той не знаеше за какво говори. Трябва да поговоря с някой за баща ми? Кой по дяволите е той, за да седи тук и да се държи сякаш го е грижа за мен, сякаш може да ми помогне? Аз не се нуждая от помощ, нуждая се от тишина.

- Не те искам тук.
- Да, искаш ме. Просто си ми ядосана сега, защото се държах като задник и прецаках всичко. - той опита да ми обясни.

Болката, която трябваше да чувствам, я нямаше, нямаше нищо. Дори когато се сещах за моментите, в които ръката му се намира върху бедрото ми, докато сме в колата му, устните му, нежно докосвайки моите, пръстите ми, минавайки през гъстата му коса. Нищо.

Не почувствах нищо, когато хубавите моменти бяха заместени с онези на забиващи се юмруци в стени и жената, с която той спа само преди няколко дни. Нищо. Не чувствах нищо и беше хубаво най-накрая да не чувствам нищо, най-накрая да мога да контролирам собствените си емоции. Докато се взирах в стената осъзнах, че не трябва да чувствам нещо, което не искам. не трябва да си спомням нещо, което не искам. Мога да забравя всичко и никога да не позволявам на спомените да отслабят отново.

- Не съм. - не поясних думите си и той отново опита да ме докосне.

Аз не помръднах, захапах бузата си, искайки да изпищя отново, но не искайки да му дам това удоволствие. Успокоението, което мина през мен от пръстите му върху моите, доказа колко съм слаба, щом става въпрос за него.

- Съжалявам за Ричард, знам как... - той започна.
- Не. - прекъснах го и дръпнах ръката си - Не, не можеш да правиш това. Не можеш да идваш тук и да се преструваш, че си тук, за да ми помогнеш, след като ти си този, който най-много ме нарани. Няма да повтарям. - гласът ми беше монотонен, неубедителен и празен, както се чувствах отвътре - Махай се.

Гърлото ме болеше от толкова много говорене, не исках да говоря повече. Просто исках той да се махне и исках да бъда сама. Отново е фокусирах върху стената, не позволявайки не ума ми да ме измъчва с картини на мъртвото тяло на баща ми. Всичко ме тормози, измъчвайки ума ми и заплашвайки последния ми останал здрав разум. Скърбях, заради две загуби, и това ме разкъсваше на малки парченца.

Болката не е никак милостива, тя си иска обещаното парче плът, парченце по парченце. Няма да си отиде, докато не останеш само с една черупка от това, което си бил. Изгарянето от предателството и щипенето от отхвърлянето боляха, но нищо не можеше да се сравни с болката от това да си празен. Нищо не боли повече от това да не те боли изобщо. Това няма никакъв смисъл, но в същото време има точен смисъл и съм убедена, че полудявам, но нямам нищо против това.

- Искаш ли да ти донеса нещо за ядене? - попита ме той.

Той не ме ли чу? Не разбра ли, че не го искам тук? Невъзможно е той да не чува хаоса в главата ми.

- Теса. - той настоя, когато не ми отговорих.

Трябва да се махне от мен. Не искам да поглеждам в тези очи, не искам да чувам повече обещания, който ще бъдат нарушени, когато той отново позволи на омразата му към себе си да го превземе.

- Ноа! - гърлото ме болеше, когато извиках името му и за секунди той бягайки влезе в спалнята.
- Казах ти, че ако тя ме повика, е свършено. - Ноа застана пред мен и аз най-накрая погледнах към Хари.

Стреляше Ноа с куршуми в ума си и знаех, че даваше всичко от себе си, за да не позволи на гнева му да го превземе. Имаше нещо на ръката му, гипс? Погледнах го отново и се уверих, че черен гипс покриваше ръката и китката му.

- Да се изясним. - той се изправи и погледна надолу към Ноа - Опитвам се да не я разстройвам и това е единствената причина, поради която все още не съм ти счупил врата, затова не си насилвай късмета. - той го заплаши и в моя повреден, хаотичен ум се появи баща ми.

Можех да видя как врата му щраква и главата му се отпуска назад, ченето му увисва. Просто исках тишина. Исках тишина в ушите си и се нуждаех от тишина в ума си. Започнах да се давя, когато изображението си умножи, и техните гласове станаха по-силни, по-ядосани, а тялото ми ме молеше да изхвърля съдържанието на стомаха си. Проблемът е, че нямаше нищо в мен, само вода, затова киселината гореше, когато повърнах върху старите си завивки.

- Мамка му! Разкарай се, по дяволите! - Хари блъсна по гърдите на Ноа с една ръка и Ноа се препъна назад, подпирайки се на касата на вратата.
- Ти се разкарай! Дори не си желан тук! - отвърна Ноа и блъсна Хари.

Нито един от тях не забеляза, когато аз станах от леглото и избърсах повръщаното от устата си с ръкава си. Успях да изляза от стаята, да мина по коридора и да изляза от къщата без нито един от тях да забележи.


Гледна точка на Хари.

- Майната ти! - гипсът ми се свърза с ченето на Ноа и той се изправи, плюейки кръв.

Но не се спря, той ме блъсна и ме събори на пода.

- Кучи син! - той изкрещя и аз се претъркулих, заставайки върху него.

Ако не спра сега, Теса ще ме намрази дори повече, отколкото вече ме мрази. Не можех да понасям този задник, но на нея й пукаше за него и ако му нанеса сериозни щети, тя никога няма да ми прости. Изправих се, правейки достатъчно разстояние между шибания нападател и мен.

- Теса. - обърнах се към леглото и стомахът ми се сви, когато видях, че е празно.

Мокрото петно от повръщаното й беше единственото доказателство, че тя изобщо е била тук. Без да поглеждам Ноа, аз тръгнах по коридора, викайки името й. Как може да съм толкова глупав? Кога ще спра да бъда такъв идиот?

- Къде е тя? - попита Ноа зад мен.

Каръл все още спеше на дивана. Не беше помръднала от мястото си, откакто я оставих там миналата вечер, след като заспа в ръцете ми. Жената може да ме ме мрази, но не можех да й откажа, когато се нуждаеше от утеха.

За мой ужас, предната врата беше отворена, висейки на пантите, движейки се напред-назад, заради вятъра от бурята. две коли бяха паркирани в алеята, едната беше на Ноа, а другата на Каръл. Стодоларовият превоз от такси си струваше времето, което щях да загубя, ако бях отишъл при баща ми... Кен, за да взема колата си. Поне Теса не е опитала да тръгне с кола.

- Обувките й са тук. - Ноа вдигна едната от крехките обувки на Теса и я хвърли обратно на пода.

Той имаше размазана кръв по брадичката си, а сините му очи бяха диви, изпълнени с тревога. Теса се разхождаше сама, по време на масивна буря, защото позволих на шибаното си его да ме превземе. Ноа се върна от претърсването на стаята й, с чантичката й в ръка. Тя нямаше нито обувки, нито пари, нито телефон. Не може да е стигнала далеч, бях разсеян само за минута или две. Как можах да позволя на гнева ми да ме разсея от нея?

- Ще се кача в колата ми и ще огледам квартала. - той извади ключовете от джоба на дънките си и излезе навън.

Той имаше предимство тук, израснал е на тази улица, познава мястото, а аз - не. Огледах хола и след това влязох в кухнята. Погледнах през прозореца и осъзнах, че аз съм този с предимството, а не той. Той може да познава града, но аз познавам моята Теса и знам точно къде е тя.

Дъждът все още валеше като огромни, безмилостни игли, когато минах по задната веранда, по тревата и стигнах до малката беседка в ъгъла, криеща се между няколко люлеещи се дървета. Металната врата беше отворена, доказвайки инстинкта ми и намерих Теса, сгушена на пода. Дънките й бяха изцапани, а босите й крака бяха покрити с кал. Коленете й бяха придърпани към гърдите й, а треперещите й ръце покриваха ушите й. Беше сърцераздирателна гледка, да видя моето силно момиче, превърнато в една черупка пред мен. Саксия след саксия ограждаха жалкото подобие на беседка. Беше очевидно, че никой не е стъпвал тук, след като Теса е напуснала къщата. Имаше няколко пукнатини по тавана, от които се стичаше дъждът.

Не казах нищо, надявах се тя да чуе звука от ботушите ми по калта, покриваща пода. Когато отново погледнах надолу, видях, че всъщност нямаше под. Това обясняваше всичката кал. Премахвайки ръцете й от ушите й, аз се наведох, карайки я да ме погледне. Тя ме игнорира като приклещено животно и аз трепнах, заради реакцията й, но задържах хватката си около ръцете й.

Тя зарови ръцете си в калта и използва краката си, за да ме ритне. Момента, в който аз пуснах китките й, тя отново покри ушите си, ужасно скимтене излизаше от плътните й устни.

- Нуждая се от тишина. - помоли ме тя, клатейки се леко напред-назад.

Имах толкова много неща да кажа, толкова много думи да запратя към нея, надявайки се, че тя ще ме изслуша и ще излезе от скривалището си, но само веднъж погледнах в отчаяните й очи и ги изгубих всичките.

Ако тя се нуждае от тишина, ще й я дам. Мамка му, в този момент бих й дал всичко и всичко, което си пожелае, само да не ме кара да си тръгна.

Преместих се по-близо до нея и двамата седнахме на калния под на старата беседка. Беседката, в която тя се е крила от баща си, беседката, която тя сега използва, за да се скрие от света, за да се скрие от мен.

Седяхме там, докато дъждът блъскаше по тънкия покрив. Седяхме там, докато скимтенето й не се превърна в тих плач и тя заби погледа си в празното пространство пред нея. Седяхме в тишина с ръцете ми върху нейните малки пръсти, които покриваха ушите й, блокирайки шума около нас, давайки й тишината, от която тя се нуждае.