After 3 (Bulgarian Translation) - Harry Styles

Chapter 249

Гледна точка на Теса.

Англия? Защо Хари би отишъл в Англия? Там ли се мести след като завърши? Препрочетох съобщението.

"Знаеше ли, че твоят обожател ще ходи в Лондон следващия уикенд?"

Следващия уикенд!

Облегнах челото си на волана и затворих очите си. Мислех, че Хари и аз най-накрая се бяхме научили как да комуникираме един с друг, защо не ми е казал, че планира да ходи в Англия толкова скоро?

Първият ми инстинкт беше да му се обадя и да го питам защо криеше пътуването от мен. Отказах се, защото това е идеалния повод за мен да опитам да не навлизам в заключения без първо да го попитам. Има шанс, малък шанс, Кимбърли да греши и Хари да не ходи в Англия следващия уикенд. Гърдите ми се напрегнаха при мисълта той все още да иска да се премести там.

Все още се опитвам да се убедя, че съм му достатъчна, за да го задържа тук.


Гледна точка на Хари.

Имах чувството, че са минали години откакто спрях на този паркинг. Бях карал наоколо през последния час, преодолявайки резултатите от идването ми тук. След правенето на мислен списък с плюсовете и минусите, нещо което аз никога не правя, загасих колата си и пристъпих в студения следобеден въздух.

Огледах около сградата и намерих джипа му паркиран отвън. Предположих, че си е в къщи, ако не беше, аз просто си бях пропилял целия следобед и щях да съм дори по-раздразнен отколкото бях в момента. Кафявата сграда се намираше само на малко разстояние от улицата и ръждясало стълбище водеше до втория етаж, където се намираше неговия апартамент. С всяка стъпка с ботушите ми срещу металното стълбище си разяснявах защо съм тук преди всичко.

Точно когато стигнах до апартамента с надпис "С", телефона ми извибрира в задния ми джоб, или беше Теса, или майка ми, не исках да говоря с нито една от тях точно сега. Ако сега говорех с Теса, щях да се откажа от плана си и майка ми просто щеше да ме ядоса с нейното настояване да отида в Англия за сватбата й.

Игнорирайки вибрирането на телефона ми, почуках на вратата. След секунди той отвори, носеше само ежедневни панталони. Ходилата му бяха боси и се виждаше татуировката на корема му, която не съм виждал преди. Трябва да я е направил, след като се опита да тръгне с моята шибана Теса.

Зейн не ме поздрави. Вместо това той седеше на вратата с изразени шок и подозрение на лицето му.

- Трябва да поговорим. - казах най-накрая и го бутнах за да вляза в апартамента му.
- Трябва ли да се обадя на ченгетата? - попита той сухо.
- Това зависи, дали ще се съгласиш с мен или не. - седнах на захабения кожен диван на Зейн и го погледнах.

Тъмната му брада покриваше челюстта му и ограждаха устата му. Имах чувството, че са минали месеци откакто го видях пред къщата на майката на Теса, вместо само седмица и половина.

- Добре, карай направо тогава. - той въздъхна и се облегна на отсрещната стена на малката дневна.
- Знаеш, че имам в предвид Теса.
- Предположих. - той се намръщи и скръсти татуираните си ръце.
- Няма да ходиш в Сиатъл.

Той повдигна дебелата си вежда, преди да се усмихне.

- Ще ходя. Вече планирах всичко.

Той прави всичко това по-трудно, отколкото трябва да е и ми се иска да се сритам в задника, защото мислех, че това може да свърши по какъвто и да е начин с изключение да го оставя на носилка.

- Работата е там, че... - издишах дълбоко, за да се успокоя и да се придържам към плана - Ти няма да ходиш в Сиатъл.
- Ще посетя приятелите си там. - предизвика ме той.
- Глупости. Знам точно какво ще направиш. - изръмжах обратно.
- Ще остана в приятели в Сиатъл, но в случай, че се чудеше, да, тя ме покани да я посетя. - в момента в който думите напуснаха устата му, аз бях на краката си.
- Не ме предизвиквай, опитвам се да направя това по правилния начин. - заплаших го - Нямаш причина да я посещаваш, тя е моя.
- Осъзнаваш ли как звучи това? Казваш, че е твоя сякаш тя е твоя собственост.
- Не ми пука как звучи, истина е. - направих още една стъпка към него.

Въздухът между нас беше преминал от напрегнат към по-екстремен. И двамата се опитваме да заложим на своето и аз няма да се предам.

- Тогава защо не си в Сиатъл? - той настоя.
- Завършвам след този семестър, ето защо.

Защо изобщо му отговарям на въпросите? Дойдох тук за да говоря, не да слушам и да участвам в разговор. Аз ще бъда прецакан, ако той се опита да да прехвърли тази глупост на мен.

- Това, че аз не съм там е без значение. Ти няма да се срещнеш с нея докато си там.
- Това е нейно решение, не мислиш ли?
- Ако мислех това, нямаше да съм тук, нали? - юмруците ми се свиха отстрани на тялото ми и погледнах към купчината от тетрадки по наука на масичката му за кафе - Защо просто не я оставиш на мира, правиш го, заради това което ти напр..
- Не. - той ме прекъсна - Няма нищо общо с това. На мен ми пука за Теса, както и на теб. Но за разлика от теб, аз се държа с нея по начина, по който тя заслужава.
- Ти не знаеш нищо за това как се държа с нея. - изсъсках.
- Да, всъщност знам. Колко пъти тя е тичала при мен плачейки, защото ти си казал или направил нещо? Твърде много. Всичко, което правиш е да я нараняваш и ти го знаеш.
- Първо, ти дори не я познаваш и второ, не мислиш ли, че е малко жалко от твоя страна да копнееш за някой, който всъщност никога няма да имаш? Колко пъти ще трябва да водим този разговор?

Той ме огледа внимателно.

- Не. - езикът му се показа, за да навлажни изсъхналите си устни - Не е жалко. Всъщност е гениално. Ще чакам деня в който ще прецакаш всичко отново, което е неизбежно и когато го направиш, аз ще съм там.
- Ти си шибано .. - закрачих през стаята, за да оставя колкото се може повече място между нас, преди главата му да свърши минавайки през стената му. - Какво ще получиш тогава? Искаш ли тя сама да ти каже, че не те иска наоколо? Мислех, че вече го е направила и ето те тук...
- Ти си този, който е в апартамента ми.
- Мамка му Зейн! - изкрещях. - Не можеш ли просто да спреш? Знаеш какво значи тя за мен и винаги се опитваш да попречиш. Намери си някой друг с който да си играеш, има много кучки около кампуса.
- Кучки? - той ми се подигра.
- Знаеш, че нямах в предвид Теса. - изръмжах, борейки се да задържа юмруците си плътно до тялото си.
- Ако тя значеше толкова много за теб, защо би направил половината глупости които си й сторил. Тя знае ли, че се чукаше с Моли, докато я преследваше наоколо?
- Да, тя знае това. Аз й казах.
- И тя нямаше нищо против? - гласът му е в пълна противоположност на моя.

Той е толкова съсредоточен и спокоен, а аз се опитвам да задържа капака на кипящия си гняв.

- Тя знае, че не значеше нищо за мен и се беше случило преди всичко. Не съм дошъл тук за да обсъждам връзката си.
- За какво по-точно дойде тогава? - той е същинско самодоволно копеле.
- За да те информирам, че няма да я посетиш в Сиатъл. Мислех, че можем да обсъждаме това по по-.. - търсех точните думи. - цивилизован начин.
- Цивилизован? Извинявай, но ми е трудно да повярвам, че си дошъл тук с добри намерения. - той ми се присмя и посочи носа си, който имаше малка подутина.

Затворих очите си моментално и си представих носа му разбит и кървящ, щраквайки под металния корпус, срещу който удрям главата му. Споменът от звука повиши вече кипящия ми адреналин.

- Това е цивилизовано за мен! - повиших гласа си - Дойдох тук, за да говорим, а не за да се бием. Обаче, ако няма да стоиш далеч от нея, нямам друг избор.
- Тогава какво? - попита Зейн.
- Какво?
- Тогава какво? Вече сме минавали по този път преди, ще ме нападнеш само няколко пъти, преди да бъдеш арестуван и този път аз ще повдигна обвинение.

Той беше прав. Това ме ядоса дори още повече. Мразех факта, че буквално не можех да направя нищо, освен да го убия, което не е начинът.. поне в тази ситуация.

- Дойдох тук, мислейки си, че можем да стигнем до някакво споразумение. - предложих последната си опция.

Тази която не исках да ми се налага да използвам, но той не ми даваше много пространство тук.

- Какъв тип споразумение? Още един бас? - той наклони главата си по възможно най-досадния начин.
- Ти наистина ме предизвикваш. - казах през зъби. - Кажи ми какво ще те накара да я оставиш на мира. Какво мога да ти дам, за да се разкараш Назови го и е твое.

Зейн ме гледаше, мигайки бързо сякаш ми беше пораснала друга глава.

- Хайде де, всеки човек си има цена. - промърморих сухо.

Вбесяваше ме, че трябва да се разправям с него, но когато е прав, няма какво друго да направя, за да го накарам да се разкара.

- Позволи ми да я видя отново. - предложи той - Ще бъда в Сиатъл в четвъртък.
- Не. Абсолютно не.

Той да не е шибано глупав?

- Не те моля за разрешение тук, опитвам се да те накарам да се почувстваш по-комфортно, знаейки това.
- Няма да се случи. Вие двамата няма смисъл да прекарвате време заедно, тя не е на разположение за теб, нито пък за който й да е друг мъж и никога няма да бъде.
- Момента, в който ставаш властен. - той извъртя очи и се зачудих какво би казала Теса, ако види тази негова страна, единствената страна, която познавам аз.

Захапах езика си, докато той се взираше в тавана, сякаш обмисляше следващата си оферта. Това беше голяма глупост, истинска огромна глупост. Виеше ми се свят и се зачудих колко дълго ще запаза самообладание.

- Колата ти. - каза той най-накрая.

Устата ми се отвори, заради дързостта му и се засмях.

- Няма начин! - направих две крачки към него - Няма да ти дам шибаната си кола в замяна на това да я оставиш намира. Ти да не си откачил? - ръцете ми полетяха из въздуха.
- Тогава съжалявам, изглежда, че не можем да стигнем до съгласие. - очите му блестяха през гъстите му мигли и той потърка брадата си с ръка.

Картини от кошмара ми изплуваха в съзнанието ми, той, забивайки се в нея, карайки я да свърши... Поклатих глава, за да се отърва от тях.Извадих ключовете от джоба си и ги метнах на масата за кафе между нас.

- Ти си сериозен? - той ахна, навеждайки се, за да вдигне ключовете.

Той ги огледа, завъртайки ги в дланта си няколко пъти, преди отново да ме погледне.

- Шегувах се! - той ми хвърли ключовете, но не ги хванах навреме и те се приземиха точно на инч от обувката ми - Ще отстъпя, мамка му. не очаквах наистина да ми дадеш ключовете си. - той се засмя, подигравайки ми се.
- Не ми оставяше друг избор.
- Бяхме приятели преди, помниш ли? - каза Зейн.

Замълчах, докато и двамата си спомняхме как беше преди, преди всичко това, преди на мен да ми пука за нещо, преди нея. Беше трудно да си спомня тези дни.

- Знаеш, че не е вярно, ти спря да пиеш, след като...
- Не дойдох тук, за да говорим за спомените си. Ще я оставиш ли или не? - прекъснах го.
- Да, разбира се.
- Сериозен съм.
- както и аз.
- Това означава абсолютно никакъв контакт с нея. Никакъв. - напомних му отново.
- Тя ще се чуди защо. Писах й по-рано днес. - той ме информира.

Реших да игнорирам това.

- Кажи й, че не искаш да бъдете приятели повече.
- Не искам да нараня чувствата й... - каза той.
- Не ми пука дали ще нараниш чувствата й, трябва да й поясниш, че повече няма да я преследваш.

Моментното спокойствие, което бях почувствал, изчезна и гневът ми отново се надигаше. Възможността чувствата на Теса да бъдат наранени от Зейн и от това, че не иска да бъдат приятели, ме караше да полудея.

Тръгнах към вратата, защото се познавах добре и знаех, че няма да издържа още пет минути в този мухлясал апартамент. Бях толкова горд със себе си, че издържах толкова дълга в дена стая със Зейн след всичките неща, които той направи, занимавайки се с връзката ми.

Ръката ми хвана ръждясалата дръжка на вратата и той каза:

- Ще направя, каквото трябва да направя за сега, но това няма да промени края.
- Прав си. Няма. - съгласих се, знаейки, че той има предвид пълната противоположност на това, което е в ума ми.

Преди да може да каже още нещо, аз излязох от апартамента му и слязох надолу по стълбите възможно най-бързо.

...

Когато спрях в алеята на баща си, слънцето залязваше, а аз все още не можех да се свържа с Теса. Всеки път бях препращан към гласовата й поща. Дори се обадих два пъти на Крисчън, който също не беше отговорил на обажданията ми. Теса щеше да ми е бясна, че отидох до апартамента на Зейн, но тя чувстваше нещо към него, което никога нямаше да разбера, нито да толерирам.

След днес се молех да не ми се налага да се тревожа за него повече.

Освен, ако тя не се интересува от него...

Не. Не трябваше да се съмнявам в нея. Знам, че Стеф ме лъжеше и лъжите й се промъкнаха във всяка една пукнатина в увереността ми към каменната ми фасада. Ако Зейн наистина е чукал Теса, той щеше да го използва срещу мен този следобед, като перфектната възможност да ми го натяква.

Влязох в къщата на баща си без да почукам на вратата и потърсих Лима и Карън на долния етаж. Карън беше в кухнята, стоейки пред печката с тел за разбъркване на яйца в ръката си. Тя се обърна и ме поздрави с топла усмивка, но ужасно изморени очи. Непознатото чувство на вина се разпростря из мен, когато се сетих за счупения й комплект.

- Лиам ли търсиш? - попита ме.

Тя остави телта в една чиния и изчисти ръцете си в края на престилката си, на която бяха принтирани ягоди.

- Аз... всъщност не знам. - признах.

Какво правех тук? Колко жалък беше станал живота ми, след като идвах в тази къща, търсейки успокоение? Знам, че беше заради спомените, които с Теса създадохме тук.

- Той е горе, говори по телефона с Даниел. - нещо в тона на Карън ме учуди.
- Той... - не бях много добър във воденето на разговор с хора, освен с Теса и практически не ме биваше да се справям с емоциите на другите - Да не би да има лош ден или нещо такова? - попитах я и прозвучах като идиот.
- Така мисля. Трудно му е, предполагам, не е говорил с мен за каквото и да е, но изглежда разстроен напоследък.
- Да. - не бях забелязал нищо различно в държанието на доведения си брат.

Бях прекалено зает с това да го накара да се грижи за Ричард, за да забележа.

- Кога тръгва за Ню Йорк?
- След три седмици. - тя опита да скрия болката в гласа си, която дойде заедно с думите, но се провали ужасно.
- О. - чувствах се все по-некомфортно с всяка изминала минути - Е, аз ще тръгвам...
- Не искаш ли да останеш за вечеря? - попита ме нетърпеливо.
- Ъм, не. Добре съм.

Между разговора с баща ми тази сутрин, времето прекарано със Зейн и тази неловка ситуация с Карън, бях претоварен. Не можех да повярвам, че нещо наистина не е наред с Лиам. Няма да се справя с това да бъде емоционален и разни глупости, не и днес. И без това щях да се прибера у дома при възстановяващ се наркоман и празно шибано легло.


Гледна точка на Теса.

Кимбърли ме чакаше в кухнята, когато се прибрах от работа. Две чаши, една празна и една пълна, стояха пред нея, показвайки ми, че тя е приела мълчанието ми за потвърждение, че не съм знаела за пътуването на Хари до Англия.

- Хей, момиче. - тя ми се усмихна, съчувствайки ми, когато аз седнах на стола до нея на бара.
- Хей.
- Не знаеше ли?

Косата й беше перфектно накъдрена, почивайки си на раменете й. Черните й обици във форма на панделки, блестяха под ярките светлини над нас.

- Не, той не ми каза. - въздишах, посягайки към пълната чаша с вино.

Кимбърли се засмя и взе бутилката, за да напълни празната чаша, която всъщност беше предназначена за мен.

- Крисчън каза, че Хари все още не е дал точен отговор на Ан. Не трябваше да ти казвам нищо, докато не разбера, но имах чувството, че той няма да ти каже за сватбата.

Бързо преглътнах бялото вино в устата си, преди да го изплюя.

- Сватба? - побързах да отпия, преди да ми се наложи да говоря отново.
- Майка му ще се омъжи. Тя се е обадила на Крисчън тази сутрин, за да ни покани.
- Уф... - бързо погледнах към тъмния гранит - Това са новини за мен.

Майката на Хари ще омъжваше след две седмици, а той не ми го беше споменал изобщо. Държеше се странно, когато телефонът му звънеше многократно, преструвайки се, че я игнорираше без причина.

- Ето защо тя му звънеше толкова много. - най-накрая схванах - Какво трябва да направя? просто да се преструвам, че не знам? Напоследък си говорехме много по-добре... - промърморих.

Знам, че мина само седмица, но беше невероятна за мен. Чувствам се сякаш бяхме направили повече прогрес миналата седмица, отколкото през последните седем месеца. Хари и аз разговаряхме за малките си проблеми, които щяха да се превърнат в огромни проблеми, но пак бях върната в момента, в който той криеше от мен. Винаги разбирам, не го ли е разбрал до сега?

- Искаш ли да отидеш? - попита ме.
- Не мога да отида дори и да бях поканена. - подпрях се на ръката си.

Кимбърли завъртя стола си настрана и хвана края на моя, за да ме обърне с лице към нея.

- Попитах те дали искаш да отидеш. - тя ме поправи.
- Ще бъде невероятно, но аз...
- Тогава трябва да отидеш. Ще те взема като гост, ако трябва. Сигурна съм, че майката на Хари ще се радва да дойдеш. Крисчън казва, че тя те обожава. - думите й ме развълнуваха, аз също обожавах Ан.
- Не мога да отида, нямам паспорт.

А и никога няма да мога да си запазя билет за толкова малко време.

- Може да ускориш процеса.
- Не знам...

Пеперудите в стомаха ми при споменаването на Англия ме караха да хукна към коридора и да проверя как да си взема бърз паспорт за две седмици, но това, че Хари нарочно криеше сватбата от мен, ме караше да остана на мястото си.

Сигурна съм, че е имал причина, за да не ми каже. Ако ще ходи, вероятно не иска да ме размъква до Англия. Знам, че миналото му го измъчва и демоните му вероятно се разхождат по улиците на Лондон.

- Не се колебай. Ан ще се радва да дойдеш с нас и кой знае Хари какво ще измисли. - тя отпи от виното си, оставяйки червено червило по ръба на чашата.
- Хари не е такъв. Колкото повече натискам, толкова повече той дърпа.
- Тогава.. - тя приближи червеното си токче и леко побутна черните ми обувки - Трябва да забиеш пети в шибаната кал и да не му позволяваш да те дърпа повече.

Запомних думите й, за да ги анализирам по-късно, когато не съм под наблюдателния й поглед.

- Хари не харесва сватби.
- Всички харесват сватби.
- Не и Хари. Той буквално ги мрази, както и целия смисъл от брака. - казах й и гледах как очите й се разшириха хумористично, когато тя внимателно постави чашата си на плота.
- Е... тогава какво... Искам да кажа... - тя премигна - Дори нямам какво да кажа, а това наистина значи нещо! - Кимбърли се засмя.
- Да, на мен ли го казваш. - аз също се засмях.

Смехът й беше заразителен, въпреки настроението ми и много харесвах това нейно качество. Тя беше прекомерно любопитна и аз не винаги се чувствах комфортно, заради начина, по който тя говореше за Хари, но честността й беше нещото, което обичах най-много. Казва истината такава, каквато е и е много лесна за разбиране.

- Е, какво? Просто ще се обвързани завинаги?
- И аз казах това. - изкикотих се.

Може би беше, заради чашата вино, която изпих или факта, че отказа на Хари за брак беше изскочил от ума ми през изминалата седмица. не знам, но беше хубаво да се посмея с Ким.

- Ами децата ви? нямаш нищо против да имаш деца извън брак?
- Деца! - засмях се отново - Той не иска деца.
- Това става все по-добро и по-добро. - тя извъртя очи и надигна чашата си, изпивайки я.
- Той мисли така, но се надявам... - не довърших желанието си.

Беше прекалено отчаяно, когато го казвах на глас.

- А, схванах. - тя отвърна и бях благодарна, когато смени темата и започнахме да говорим за червенокоса жена в офиса, която си пада по Тревър.

Когато влязох в стаята си, беше минало девет часа. нарочно бях изключила телефона си, за да мога да прекарам няколко часа без прекъсване с Кимбърли. Казах й за плана на Хари да дойде в сряда, вместо в петък и тя се засмя, казвайки ми, че е знаела, че няма да стои далеч за дълго.

Косата ми все още беше леко мокра от душа и аз използвах времето си, за да си избера дрехи, които да облека утре на работа. Сривах се и го знаех. Знаех го, когато включих телефона си, когато трябваше да се изправя срещу Хари, или не, за сватбата. В перфектния свят, аз щях да го спомена, Хари щеше да ме покани, обяснявайки ми, че просто е чакал удобен момент, за да ми го спомене. Но това не беше перфектния свят и аз ставах все по нервна с всяка секунда. Боли ме да знам, че каквото и да му е казала Стеф, го е разстроило толкова много, че да го накара отново да започне да крие неща от мен. Мразех я. Обичах Хари толкова много и исках той да разбере, че нито тя, нито някой друг, ще промени това.

Колебливо, аз изкарах телефона от чантата си и го включих. Трябваше да се обадя на майка си и да пиша на Зейн, но първо исках да се обадя на Хари. Известията се показаха най-отгоре на екрана ми и плика премигна, съобщение след съобщение, всичките от Хари, Преди да прочета някое от тях, аз набрах номера му.

- Теса, какво по дяволите! - той отговори незабавно.
- Опита ли се да ми звъннеш? - попитах го плахо, опитвайки да запазя обстановката възможно най-спокойна.
- Дали съм се опитал? Шегуваш се, нали? Звънях ти постоянно през последните три часа. Обадих се и на Крисчън. - той изпуфтя.
- Съжалявам, бях с Ким. - започнах да сгъвам мръсните си дрехи и да ги слагам в коша за пране, за да ги изпера преди да си легна.
- Къде?
- Тук, в къщата.
- Е, следващия път наистина трябва... - той простена от разочарование и гласът му омекна - Може би следващия път може да ми пратиш съобщение или нещо, ако ще си изключваш телефона. - той изпуфтя и добави - Знаеш какъв ставам.

Оценявах промяната в гласа му и факта, че се сдържа и не каза това, което наистина беше планирал да каже. Предпочитам да не разбирам какво е било. Малкото замайване от виното почти беше изчезнало и новините за плановете на Хари да ходи в Англия тежаха на гърдите ми.

- Как мина денят ти? - попитах го, надявайки се, че ако му дам възможност да го спомене, той ще го направи.
- Беше.. ами, дълъг ден. - той въздиша.
- Моят също. - не знаех какво да му кажа, освен да го попитам - Зейн ми писа днес.
- Така ли/ - гласът на Хари беше спокоен, но имаше определена сила, която обикновено би ме изплашила.
- Да, този следобед. Каза, че ще дойде в Сиатъл в четвъртък.
- А ти какво му отговори?
- Нищо.
- Защо ми казваш това? - попита ме Хари.
- Защото искам да сме открити един с друг. Без повече тайни, без повече криене на разни неща. - наблегнах на последната част от изречението си, надявайки се да изкарам истината от него.
- Е... благодаря, че ми каза.

Сериозно ли?

- има ли нещо, което искаш да ми кажеш? - попитах, все още стискайки намаляващите шансове, че той ще спомене сватбата на Ан.
- Говорих с баща си днес.
- Наистина ли? За какво?

Благодаря ти, боже, знаех си, че ще го направи.

- Да се преместя в Сиатъл.
- Наистина ли! - думата прозвуча повече като писък, отколкото исках и чух смеха на Хари по линията.
- Да, но той каза, че това ще забави завършването ми, затова няма смисъл да се местя толкова късно през семестъра.
- О. - нацупих се и се замислих за момент, преди да го попитам - Ами след като завършиш?
- Да, разбира се.
- Да, разбира се? Само това? Толкова лесно? - усмихнах се, а сватбата беше забравена.

Иска ми се да бъде тук, щях да го хвана за яката и да го целуна, силно.

- Защо да отлагаме неизбежното?

Усмивката ми изчезна.

- Говориш сякаш е нещо лошо.

Той замълча.

- Хари?
- Не е така. Просто съм раздразнен от всичко това. Цялото това време беше пропиляно и ме вбесява.
- Знам. - все още ми се виеше свят от съгласието на Хари да се премести в Сиатъл при мен.

карахме се за това с месеци и той изведнъж се предаде без последна битка.

- Значи Сиатъл ще бъде? Сигурен ли си? - трябваше да го попитам отново.
- Да. - той отговори - Готов съм да започна някъде начисто. - прегърнах се сама от вълнение.
- Никаква Англия тогава? - дадох му последен шанс да спомене сватбата.
- Неп. Никаква Англия.

Вече бях спечелила великата битка, затова реших да не го притискам повече тази вечер.

...

Когато алармата ми прозвуча на следващата сутрин, аз бях изтощена. Едва спах. Цяла вечер се въртях в леглото, всеки път бях на косъм да заспя, но никога не успявах.

Не знам дали беше от вълнение, че Хри се съгласи да се премести в Сиатъл или беше, заради задаващия се разговор, който щяхме да проведем за Англия, но каквото и да беше не се наспах и изглеждах ужасно. Тъмните сенки под очите ми не бяха лесни за скриване с коректор, а рошавата ми коса изглеждаше сякаш бях бръкнала контакта.

Приех предложението на Кимбърли да ме закара, което ми даде няколко допълнителни минути, за да си сложа още един слой спирала, докато тя безразсъдно минаваше от едното платно в другото на магистралата. напомняше ми на Хари, псувайки всяка една кола и натискайки клаксона прекалено често.

Хари не каза нищо дали днес ще дойде в Сиатъл или не. Когато го попитах миналата вечер преди да приключим разговора, той каза, че ще ми каже на сутринта. Беше почти девет часа, а все още не ми беше казал. Не можех да се отърва от чувството, че нещо ще се случи, нещо с Хари и ако не се справим правилно с това нещо, то ще ни донесе още сътресения. Знаех, че Стеф му е влязла в главата, можех да го забележа, заради начина, по който той премисляше всичко, което му казвах. Криеше неща от мен отново и бях ужасена от това до къде може да доведе този път.

- Може би трябва да се върнеш в Pullman, вместо той да идва при теб. - Кимбърли прекъсна мислите ми.
- Толкова ли е очевидно? - попитах я, отлепвайки бузата си от студения прозорец.
- Да, много очевидно.
- Съжалявам, само развалям настроението. - въздишах.

Да се върна в Pullman този уикенд не е лоша идея. Лиам ми липсваше ужасно много и щеше да е хубаво отново да видя баща си.

- Така е. - тя ми се усмихна широко - Но това не е нещо, което кафето и червеното червило не могат да е оправят.
- Ще взема кафето, задръж червилото. - съгласих се и тя кимна, направи U-образен завой и намери най-близкото кафене.

...

По време на обяд, утринните ми мисли бяха изчезнали, но все още не се бях чула с Хари. писах му два пъти, но не му се обадих. Тревър ме чакаше на една празна маса в стаята за почивка с две чинии паста пред себе си.

- Пратиха поръчката ми два пъти, затова реших да те спася от храната за микровълнова днес. - той се усмихна, подавайки ми сребърни прибори.

Пастата ухаеше невероятно и беше също толкова добра на вкус. Вкусният алфредо сос ми напомни, че бях пропуснала закуска днес и се изчервих, когато тихо стенание напусна устата ми, като опитвах храната.

- Добро е, нали? - Тревър похвали храната, прокарвайки палеца си в края на устата си, за да изчисти соса.

Той облиза палеца си и аз се замислих колко странно изглежда това действие, докато е облечен с костюм.

- Мхм. - едва можех да му отговоря, защото бях прекалено заета да дъвча юфката.
- Радвам се... - тъмно сините очи на Тревър се отместиха от моите и той се размърда на мястото си.
- Всичко наред ли е? - попитах го.
- Да... Аз, ами... Исках да поговорим за нещо. - започнах да се чудя дали тази храна не е била нарочно поръчана.
- Добре... - отговорих, надявайки се той да не направи ситуацията неловка.
- Може да е малко неловко.

Страхотно.

- Давай. - окуражих го с усмивка.
- Добре.. ами... - той направи пауза, прокарвайки пръстите си по сребърните копчета на ръкава си - Карин ме покани да присъствам на сватбата на Кристъл с нея.

Възползвах се от възможността да пъхна вилица с паста в устата си, за да не ми се налага да отговарям. Кимнах, карайки го да продължи. Карин трябва да е червенокосата жена, за която Кимбърли ми разказа.

- И се чудех дали има някаква причина да й откажа.

Сигурна съм, че звукът от задавяне, който издадох го е уплашил, но бързо се съвзех и преглътнах храната си, преди да му отговоря.

- Не виждам причина, за да й откажеш.
- Това, което намеквам е, че... - знаех точно какво намеква и се молех да не обяснява - Знам, че с Хари се карате често и също знам, че в момента сте скарани и просто искам да съм сигурен преди да приема предложението й, че мога й дам пълното си внимание, без да се разсейвам.
- Аз разсейвам ли те? - тихо го попитах.

Чувствах се толкова неловко, но Тревър беше толкова сладък и бузите му бяха толкова ярко червени, че имах чувството, че трябва да го успокоя.

- Да, разсейваш ме, откакто дойде във Ванс. - той каза набързо - Нямам предвид в лош смисъл. Просто бях във фона, чакайки и искам намеренията ми да бъдат ясни, преди да се отдам на възможността за връзка с някой друг.

Собственият ми господин Колинс седеше пред мен, много по-красива версия разбира се, и се чувствах точно толкова неловко и засрамена, колкото и Елизабет Бенет.

- Тревър, съжалявам, аз...
- Всичко е наред, наистина. - честността в очите му беше почти главозамайваща - Разбрах. Просто исках да бъда сигурен. Предполагам последните няколко пъти не ме убедиха. - той се засмя тихо, нервно и аз го последвах.
- Голяма е късметлийка да й бъдеш кавалер на сватбата. - казах му, надявайки се да намаля срама, който знаех, че изпитва.

Не трябваше да го сравнявам с господин Колинс, той очевидно не е толкова настоятелен или противен.

- Благодаря. - каза той и аз отпих от водата си - Сега може би Хари ще спре да ме нарича шибания Тревър. - той се усмихна.

Аз повдигнах ръката си, за да спра водата, която щеше да изригне от устата ми.

- Не знаех, че знаеш за това! - ужасеният ми смях изпълни малката стая.
- Да, забелязах. - очите на Тревър светеха от хумор, а аз облекчена, че можехме да се смеем като приятели без объркване.

Моментното ми щастие беше прекъснато, когато усмивката на Тревър изчезна и аз се обърнах, за да проследя погледа му към вратата.

- Мирише толкова хубаво тук! - каза една от жените.

Наистина не харесвах тези клюкарки и не можех да го крия.

- Трябва да вървим. - Тревър прошепна, поглеждайки към по-ниската жена.

Гледах го, объркана, но се изправих и хвърлих стиропорената кутия в кофата.

- Изглеждаш невероятно днес, Теса. - брюнетката ми направи комплимент.

Не можех да разчета изражението й, но бях сигурна, че ми се подиграва. Знам, че изглеждах ужасно днес.

- Ъм, благодаря.
- Светът е малък, знаеш ли? Хари все още ли работи в Bolthouse? - чантичката ми се изплъзна от рамото ми и аз бързо дръпнах кожената презрамка, преди да падне на пода.

Тя познава Хари?

- Да. - изпънах гърба си, опитвайки се да изглеждах по-уверена, когато споменаха името му.
- Прати му поздрави от мен, става ли? - тя се усмихна самодоволно и след това се обърна на петите си, изчезвайки заедно със злата си помощничка.
- Какво по дяволите беше това? - попитах Тревър, след като проверих коридора, за да се уверя, че не подслушват - Ти знаеше ли, че ще ме заговорят?
- Не бях сигурен, но го очаквах. Чух ги да си говорят за теб.
- Какво за мен? Те дори не ме познават?
- Не беше точно за теб... - той отново се чувстваше некомфортно.

Тревър беше най-лесният човек за разчитане, когото някога съм срещала.

- Говорели са си за Хари, нали? - попитах и той кимна, потвърждавайки подозренията ми - Точно какво казаха?
- Аз... Не искам да го повтарям. Трябва да го попиташ. - той пъхна края на ярко червената си вратовръзка в костюма си, а мен ме побиха тръпки при мисълта, че Хари може да е спал с някоя от тях двете, или с двете.

Не бяха много по-възрастни от мен, най-много на двадесет и пет, но трябваше да си призная, че и двете бяха красиви. Прекалено много тен спрей, но бяха атрактивни в същото време.

Пътят обратно до офиса ми беше дълъг и ревността ме ядеше отвътре. Ако не разпитам Хари за тези жени, ще полудея. Реших да му се обадя, веднага когато стигна до офиса си. Трябваше да разбера дали тази вечер ще дойде, както и да се отърва от зеленоокото чудовище на гърба си.

Името на Зейн се появи на екрана на телефона ми, преди да мога да звънна на Хари.

Поне ще свърша и това.

- Хей. - звучах странно, прекалено развълнувана, прекалено фалшиво.
- Хей, Теса, как върви? - попита ме той.

Имам чувството, че мина много време, откакто за последно чух гладкия му глас по телефона, въпреки че не беше така.

- Просто... върви. - облегнах челото си на хладната повърхност на бюрото си.
- Звучи грубо.
- Всичко е наред, просто много неща се случват наведнъж.
- Е, затова ти се обадих всъщност. Знам, че казах, че ще бъда в Сиатъл в четвъртък, но има промяна в плана.
- О. - почувствах вълна от облекчение - Няма проблем.
- Всъщност съм в Сиатъл в момента. Пристигнах снощи, пътувах ужасно. Всъщност само на няколко пресечки съм от работното ти място. Няма да се отбивам сега, но може да вечеряме заедно или нещо такова, когато си свободна?
- Ъм. - погледнах към часовника.

Беше два и петнадесет, а Хари все още не ми беше отговорил.

- Всъщност не знам дали това ме устройва. Мисля, че Хари ще дойде тази вечер. - признах.

Първо Тревър, сега и Зейн.

- Сигурна ли си? Вчера го видях навън... беше много късно.

Хари и аз приключихме разговора си около единадесет миналата вечер. Дали е излязъл след това? Дали е прекарвал време с приятелите си отново?

- Не знам. - драматично ударих главата си в бюрото си.

Прекалено нежно, за да не ме заболи, но достатъчно силно, за да го чуе Зейн.

- Само една вечеря, след това ще те оставя да правиш това, което си планирала. - той ме убеждаваше - Хубаво ще е, да видиш някой познат, нали? - можех да си представя усмивката му, тази, която обожавам толкова много.
- Докараха ме на работа, може ли да ме вземеш в пет? - попитах го и той щастливо се съгласи.