After 3 (Bulgarian Translation) - Harry Styles

Chapter 222

  Гледна точка на Теса.

- Е, това е моят живот. - Робърт се усмихна широко.

Усмивката му беше топла и искрена, почти като на дете, но по най - очарователния начин.

- Това беше... интересно. - взех виното и опитах да напълня чашата си отново, но нищо не потече.
- Лъжеш. - той се пошегува и аз започнах да се кикотя, заради виното.

Историята на живота му беше кратка и сладка. Не беше обикновена, нито вълнуваща, просто нормална. Израснал е с двамата си родители, майка ми е учителка, а баща му - шериф. След като е завършил колеж, е решил да отиде в медицинско училище. Работи в ресторанта, защото все още не знае дали е приет в медицинската програма на Вашингтонския университет и защото изкарва добри пари, след като е най - скъпия ресторант наоколо.

- Трябваше вместо това да отидеш във WSU. - казах му и той поклати глава.

Робърт стана и вдигна показалеца си, задържайки разговора ни. Облегнах се на стола си, докато го чаках да се върне. Облегнах главата си на дървената облегалка и погледнах към тавана. В тази малка секция, таванът беше украсен с облаци, замъци и ангелчета. Това над мен беше спящо, с розови бузи и руса косичка момиченце. Белите й крила си почиваха. До нея имаше момченце или поне така си мисля. То се взираше в момиченцето. Гледаше я, а черните му криле бяха разперени зад гърба му.

Хари.

- Няма начин, дори и да исках, те не предлагат програмата, от която се нуждая. Плюс това медицинската програма е главна част от кампуса в Сиатъл и е по - малък от този на WSU. - Робърт се върна с нова бутилка вино в ръцете си.
- Ти бил ли си там? В кампуса? - попитах го, нетърпелива да науча повече за новото си място.

Бях дори по - нетърпелива да спра да се взирам в ангелчетата на тавана.

- Да, само веднъж. Малък е, но е хубав.
- Трябва да отида там в понеделник, а нямам къде да живея. - засмях се.

Знаех, че лошото ми плануване не беше смешно, но точно в този момент ми изглеждаше смешно.

- Този понеделник? Днес е четвъртък, а понеделник е след няколко дни?
- Дап. - кимнах.
- Ами общежитията? - предложи той.

Да живея в общежитията никога не ми беше минавало през ума. Мислех, всъщност се надявах Хари да дойде с мен, затова общежитията не бяха вариант.

- Не искам да живея в кампуса. Особена сега, след като знам какво е да живея сама.
- Вярно. Веднъж опиташ ли от свободата, няма връщане назад.
- Толкова е вярно, ако Хари беше съгласен да дойде... - започнах, но млъкнах - Няма значение.
- Е, мислите ли да пробвате връзка от разстояние?
- Не, никога не би проработило. Връзката ни дори на късо разстояние не работи.

Сърцето отново започна да ме боли. Трябваше да сменя темата, преди да се превърна в хленчеща бъркотия. Хленчеща, каква странна дума.

- Хленчеща. - повторих, докато щипех устните си с палеца и показалеца си.
- Сама ли си говориш? - Робърт се усмихна и аз кимнах, все още смеейки се - Трябва да призная, че това е най - забавната ми вечер, докато съм на работа.
- Както и моята. - съгласих се - Е, ако работех тук. - нищо от това, което казвах нямаше смисъл - Не пия много често. Всъщност сега пия повече, отколкото някога съм пила, но не съм свикнала и затова се напивам мно - го бързо. - изпях, повдигайки чашата пред лицето си.
- Аз също. Не пия много често, но когато красиво момиче има лоша вечер, правя изключение. - той ми направи комплимент и след това се изчерви силно - Исках да кажа... Аах... - той покри лицето си с ръцете си - Изглежда покрай теб не знам какво говоря.

Пресегнах се над масата и махнах ръцете му от лицето му. Той трепна леко и когато ме погледна, сините му очи бяха толкова ясни.

- Сякаш мога да разбера какво си мислиш. - казах на глас без да мисля.
- Може би можеш. - прошепна Робърт и облиза устните си.

Знаех, че иска да ме целуне. Можех да го видя на лицето му. Можех да го видя в ясните му очи. Хари е толкова предпазлив през цялото време, трябва да се боря, за да го разчета и дори тогава, не мога да го разчета така, както искам, както се нуждая. Приближих се към него, навеждайки се над масата. Той направи същото.

- Ако не го обичах толкова много, щях да те целуна. - казах тихо без да се отдръпвам, но и без да се приближавам повече.

Без значение колко бях пияна и ядосана на Хари, не можех да го направя. Не можех да го целуна. Исках, но не можех. Левият ъгъл на устата му се изви нагоре в усмивка.

- Ако не знаех колко много го обичаш, щях да ти позволя да го направиш. - каза той.
- Добре. - казах, несигурна какво да му отговоря.

Бях пияна и се държах странно. Не знаех как да се държа около някой друг, освен Хари и Зейн, но по някакъв начин тези двамата си приличаха. Досега не бях срещала човек като Робърт. Освен Лиам. Лиам е сладък и мил. Виеше ми се свят, защото почти целунах някой, който не беше Хари.

- Съжалявам. - отпуснах се отново на стола си и той направи същото.
- Не съжалявай. Предпочитам да не ме целунеш, отколкото да ме целунеш и да съжалиш, че си го направила.
- Ти си странен. - казах му.

Иска ми се да бях избрала друга дума, но вече беше късно.

- В добрия смисъл. - поправих се.
- Както и ти. - той се изкикоти - Мислех, че си надуто и богато момиче с лош характер.
- Е, със сигурност не съм богата. - засмях се.
- Нито пък надута. - добави той.
- Характерът ми не е зле. - повдигнах рамене.
- Но ще стане. - той се пошегува, усмихвайки се.
- Ти си ужасно мил.
- И защо така?
- Не знам. - продължавахме да се закачаме - Съжалявам, знам, че звуча глупаво.

За момент Робърт изглеждаше объркан.

- Не звучиш глупаво. Няма нужда да продължаваш да се извиняваш.
- Какво искаш да кажеш? - попитах го.

Едва осъзнавах, че съм започнала да късам ръба на стиропорената си чашка. Малки бели парченца се намираха на масата пред мен.

- Продължаваш да се извиняваш за всяко едно нещо, което кажеш. През последния час се извини повече от десет пъти. Не си направила нищо грешно, затова няма за какво да се извиняваш.

Бях засрамена, заради думите му, но очите му бяха мили и не звучеше раздразнен, нито осъдителен.

- Съжалявам. - казах отново - Виждаш ли! Не знам защо го правя. - сложих един кичур коса зад ухото си.
- Мога да позная, но няма. Просто знай, че не трябва. - каза той просто.

Поех си дълбоко въздух и след това издишах. Беше успокояващо да разговаряш с някой, без да се тревожиш, че може да ги разстроиш през цялото време.

- Както и да е. Разкажи ми повече за стажантството си в Сиатъл. - каза той и аз бях благодарна за смяната на темата.


Гледна точка на Хари.

- Къде отиваш? - Карън извика след мен, когато слязох надолу по стълбите и минах покрай нея.
- Ти как мислиш? - попитах, мятайки ръце във въздуха, раздразнен.
- Не искам да се бъркам, Хари, но мисля, че трябва да я оставиш да прави каквото си иска... поне веднъж? Наистина не искам да те разстройвам, но не мисля, че ще излезе нещо хубаво от това да отидеш там и да направиш сцена с Теса. Знам, че искаш да я видиш, но...
- Не знаеш нищо. - изсъсках, карайки жената на баща ми да мълчи.
- Съжалявам, Хари, но мисля, че трябва да я оставиш намира тази вечер.
- Защо? За да може да ми изневери? Той вероятно вече е направил първата крачка. - отчаяно прокарах пръсти през косата си.

Теса вече беше изпила две чаши на вечерята. Две и половина, да бъдем точни. И всеки знае, че тя се напива много лесно.

- Щом я мислиш за такава... - Карън започна, но спря - Няма значение, върви тогава. - тя погледна към жената на Макс, преди да стигнат до верандата - Внимавай, миличък. - Карън се усмихна насила и оправи роклята си.
- Добре...

Продължих с първоначалния си план и тръгнах към ресторанта. Ще издърпам Теса от там. Не буквално, разбира се, но тя ще дойде с мен. Това цялото нещо започна, защото забравих да си сложа презерватив. От там започна цялата тази бъркотия. Можех да се обадя на Сандра и да се откажа от цялата тази глупост с апартамента. Можех да й намеря нов апартамент, но това също нямаше да проработи. Това няма да се случи. Отнема ми по - дълго, отколкото очаквах, за да убедя Теса и сега беше дори по - сложно.

Все още бях шокиран, че тя не излезе от колата, заедно с Карън и каквото и да беше името на майката на Лилиан. Бях сигурен, че Теса ще е разстроена и ще е готова да говори с мен. Но това се случва, само заради влиянието на сервитьора върху нея. Защо иначе би останала там, вместо да дойде с мен?

Трябваше да събера мислите си за минута, затова се спрях и седнах на един голям камък, който красеше предния двор. Може би да нахълтам в ресторанта не е най - добрата идея. Може би трябва да накарам Лиам да влезе вътре и да я изведе. Тя го слуша много повече, отколкото мен. Изпсувах, заради глупавата си идея, защото знаех, че Лиам няма да се съгласи. Ще заеме страната на майка си и ще ми каже да я оставя намира.

Но не можех. Седенето ми на този студен камък само влошаваше нещата. Всичко, за което можех да мисля беше как Теса се отдръпна от мен и как се смееше толкова безгрижно с него.

Какво щях да й кажа? Той изглеждаше точно като задника, който би опитал да ме спре, за да не я накарам да си тръгне. Но няма да ми се наложи да го удрям. Ако крещя достатъчно, тя ще дойде с мен без да се противи. Надявам се. Но все пак не беше направила едно нещо, както се надявах.

Това беше толкова детинско. Държанието ми, манипулирането на чувствата й. Знаех го, просто не знаех какво да направя. Обичах я. Мамка му, обичах това момиче, но ми свършваха идеите как да я задържа близо до себе си.

В действителност изглежда, че ти си я хванал в капан и мислиш, че тя няма да те остави, не защото тя те обича, а защото ти си я накарал да си мисли, че не може да живее без теб.

Думите на Лилиан отново минаха през ума ми, когато стигнах до края на алеята. Беше ужасно студено навън, а тази тъпа риза беше прекалено тънка. Теса не си беше взела яке за на вечерята, а и тази рокля... роклята й е малка и ще й бъде студено. Вероятно трябва да й взема яке, преди да се появя и да я накарам да си тръгне с мен. Ами ако той й предложи неговото яке? Ревността мина през мен и аз свих юмруците си при мисълта да го направи.

В действителност изглежда, че ти си я хванал в капан и мислиш, че тя няма да те остави, не защото тя те обича, а защото ти си я накарал да си мисли, че не може да живее без теб.

Шибана Теса номер две и шибаната й психотерапия. Тя дори не знае за какво говори. Теса ме обича. Мога да видя в сивите й очи всеки път, когато ме погледне. Усещам го в пръстите й, когато проследява татуиворките ми. Чувствам го в устните й, когато те докосват моите. Знаех много добре разликата между това да обичаш някого и да се чувстваш като в капан.

Преглътнах леката паника, която отново ме заплашваше. Тя ме обичаше. Обичаше ме. Теса ме обичаше. Ако не беше така, аз нямаше да го преживея. Не можех. Не можех да живея без нея, не защото не я обичам, а защото се нуждая от нея. Нуждаех се от любовта й и това да бъде до мен. Никога не съм допускал някого толкова близо до себе си, колкото нея. Тя е единственият човек, който знам, че ще винаги ще ме обича безусловно. Дори на майка ми понякога й писва от глупостите ми, но Теса винаги ми прощава. Без значение какво правя, тя винаги е до мен, когато се нуждая от нея. Това инатливо, грубо, безкомпромисно момиче е целият ми свят.

- Какво правиш, откачалко?
- Трябва да се шегуваш. - простенах и се обърнах.

Райли вървеше по алеята на кабината на Макс. Трябваше да обърна повече вниманието на това, дори не бях забелязал,ч е върви срещу мен.

- Ти си този, който се разхожда по шибаната алея. - отвърна тя.
- Къде е Лилиан?
- Не те интересува, къде е Теса? - тя се усмихна самодоволно.

Лилиан сигурно й е казала за караницата ни. Прекрасно.

- Не те интересува. Защо си навън? - Райли очевидно има проблем с държанието.
- Ами ти?
- Трябва ли да се държиш като кучка?
- Всъщност да, трябва. - тя кимна.

Мислех, че ще ми откъсне главата, защото я нарекох кучка, но изглежда нямаше нищо против. Сигурен съм, че тя си знае, че е такава.

- Навън съм, защото Лилиан заспа, а ако остана с баща й, твоя баща й брат ти, ще повърна.
- И какво? Ще се разхождаш наоколо по средата на февруари?
- Да, облякла съм си яке? - тя дръпна края на якето си, за да ми докаже - Ще потърся бара, който подминах, докато идвах насам.
- Защо не отидеш с колата си?
- Изглеждам ли ти като някой, който иска да прекара уикенда си в затвора? - тя се намръщи, минавайки покрай мен - А ти къде отиваш? - тя се обърна към мен, но не спря да върви.
- Да прибера Теса. Тя се размотава с... няма значение. - писна ми да разказвам на хората за проблемите си.
- Ти си задник, защото не си й казал, че Лил е хомосексуална.
- Разбира се, че ти е казала. - намръщих се.
- Тя ми казва всичко. Държал си се като голям задник.
- Дълга история е.
- Не искаш да отидеш с Теса в Сиатъл и тя в момента най - вероятно прави свирка на онзи русокос сервитьор в тоалетната на... - тя преметна косата си на едното си рамо.
- Мамка му, млъкни. Веднага. - приближих се към нея, кръвта кипеше във вените ми - Не смей да казваш глупости като това.

Трябваше да си спомня, че тя беше момиче, въпреки че говореше като мен и не можех да прекаля.

- Не ти харесва, нали? По - добре си спомни това следващия път, когато кажеш нещо подобно на това, че си чукал приятелката ми.

Дишането ми беше накъсано, неконтролируемо. Не можех да спра да си мисля как устните на Теса го докосваха. Дръпнах косата си и се завъртях в кръг.

- Кара те да откачаш, нали? Тя да е с него?
- Наистина трябва да спреш да ме тормозиш. - предупредих я и тя повдигна рамене.
- Знам, че е така. Виж, вероятно не трябваше да го казвам, но ти пръв се държа като задник, помниш ли? - не отговорих и тя продължи - Да го наречем примирие. Ще ти купя питие и можеш да плачеш за Теса, докато аз хваля Лилиан и колко е добра с езика си. - тя ме хвана за ръкава и ме задърпа по улицата.

От мястото си можех да видя шарените светлини на покрива на малкия бар.

- Трябва да взема Теса. - отдръпнах се от нея.
- Едно питие и ще дойда с теб, за да я издърпаме от там. - думите на Райли бяха същите като мислите ми преди няколко минути.
- Защо? Защо искаш да дойдеш с мен? - погледнах я и тя отново повдигна рамене.
- Не искам, но ми е скучно, а и ти си вече навън. Освен това Лил изглежда я е грижа за теб по някаква причина, която аз не разбирам. - тя прокара погледа си надолу и нагоре по тялото ми - Наистина не я разбирам, но те харесва като приятел. - момичето най - много наблегна на думата "приятел" - Затова да, с удоволствие бих я впечатлила, като се преструвам на загрижена за обречената ти връзка.
- Обречена? - тръгнах след нея.
- Толкова неща казах, а ти точно това ли се спря? - тя поклати глава - По - зле си от мен. - Райли се засмя, а аз замълчах.

Как може да си мисли, че сме обречени, след като не ме познава, не ни познава. Не може да сме обречени. Не сме. Знам, че не сме. Аз съм прокълнат, но Теса не е. Тя ще ме спаси, винаги ме спасява. Не може да сме обречени.

- Идваш ли? - Райли прекъсна мислите ми.
- Да, едно питие и отиваме за Теса.

Не трябваше да пия изобщо, но имах чувството, че ми предстои една ужасна вечер. Едно питие няма да ми навреди. Грубото момиче отново ме хвана за ризата и ме задърпа надолу по улицата. Бях прекалено зает с това да мисля какво да кажа на Теса, за да я отблъсна.