After 3 (Bulgarian Translation) - Harry Styles

Chapter 215

  Гледна точка на Теса.

Не можех да повярвам, че Хари имаше смелостта да ме обвини в това, че се опитвам да забременея от него, или дори мисълта, че бих му го причинила, както и на себе си. Всичко вървеше прекрасно, невероятно наистина, в онази гореща вана, докато той не спомена презерватива. Просто трябваше да излезе от водата и да вземе един. Знаех, че носи малка купчина от презервативи в багажа си. Видях го как ги слага най - отгоре, след като бях подредила багажа му перфектно. Вероятно просто е разочарован, заради цялата бъркотия със Сиатъл. Преигра и може би аз също.

Въпреки раздразнението ми от грубите коментари на Хари и провалянето на... момента ни в горещата вана, се нуждаех от душ. Момент, след като водата потече срещу напрегнатите ми мускули, аз се пресегнах за шампоана. Бързах да избягам от Хари и забравих чантичката си с тоалетни принадлежности. Страхотно.

- Хари? - провикнах се, но се съмнявах, че може да ме чуе, заради течащата вода.

Наместих флоралната завеса и го зачаках. След като той не се появи до няколко минути, аз взех кърпата, която висеше на закачалката и я увих около тялото си. Тъкмо когато стигнах до лежащите ни куфари на пода, чух гласа на Хари.

- Имате ли други свободни апартаменти? - каза той.

Опитва се да ми намери апартамент? Бях шокирана и развълнувана от мисълта. Най - накрая беше обмислил идеята за Сиатъл и се опитваше да ми помогне, вместо да действа срещу мен. За пръв път. Тръгнах по дървения под на пръсти, внимавайки да не бъда хваната, докато продължих да го подслушвам.

- Вие ме убедихте, че приятелката ви Теса не е някой, с който да си губя времето в даването на апартамент под наем. Ако не може да ми плаща, аз не мога да й дам място, където да живее. - каза някаква жена по телефона.

Какво? Е това? Той не би го направил.

- Вижте... тя не е толкова лоша, колкото я представих. Всъщност не е разхвърляла никакви апартаменти, нито е напускала без да плаща. - каза той и стомахът ми се преобърна.

Направил го е...

- Ти си болно, егоистично копеле. - това бяха първите думи, които се появиха в ума ми.

Той бързо се обърна към мен и пребледня, а устата му се отвори широко. Телефонът му падна на земята, докато Хари продължи да се взира в мен.

- Ало? - гласът на Сандра се разнесе от високоговорителя и той се наведе, за да вдигне телефона си и да я заглуши.
- Как можа? Как можа да го направиш? - гневът мина през мен.
- Аз... - той започна.
- Не! Дори не ми губи времето с... извинение! Какво по дяволите си мислеше? - бясно влязох в спалнята.
- Теса, изслушай ме. - каза той.

Да го изслушам?

- Не! Ти ме изслушай, Хари. - казах през зъби, опитвайки да държа гласа си тих - Писна ми от това, писна ми да саботираш всичко в живота ми, което не се върти около теб! - изкрещях, свивайки юмруците си.
- Аз не..
- Млъкни! Млъкни, по дяволите, ти си най - егоистичният, арогантен, ти си просто... уф! - не можех да мисля трезво.

Гневни думи излитаха през устата ми, ръцете ми се движеха във въздуха пред мен.

- Не знам какво си мислех, сега се опитвах да оправя нещата.

Всъщност не трябваше да съм толкова изненадана. Трябваше да знам, че Хари е виновен за изчезването на Сандра. Той не знае кога да спре да се меси в живота ми, кариерата ми и ми писна.

- Точно, точно за това говоря. Ти винаги правиш нещо, винаги криеш нещо, винаги намираш начини как да контролираш всяко едно нещо, което правя и не мога повече така! Това е прекалено много. - започнах да се разхождам напред - назад из стаята, а Хари ме наблюдаваше предпазливо - Свикнах с това, че си по - предпазлив от нормалното и с това, че се биеш често. Мамка му, дори свикнах с държанието ти на пълен задник през половината от времето и дълбоко в себе си винаги съм знаела, че правиш това, което мислиш, че е най - добро за мен. Но не и това. Опитваш се да провалиш бъдещето ми и няма да го търпя.
- Съжалявам.
- Винаги съжаляваш! Винаги едно и също, правиш нещо, криеш нещо, казваш нещо, аз плача, ти казваш, че съжаляваш и бам! Всичко ти е простено, но не и този път.

Огледах се наоколо, търсейки нещо, върху което да си изкарам гнева. Имах огромното желание да забия шамар на Хари, но вместо това взех една възглавница от леглото и я метнах на пода. Това не успокои гнева в мен, но щях да се почувствам дори по - зле, ако бях разрушила нещо, което принадлежеше на Кен и Карън. Това беше толкова изморително. Не знаех още колко ще мога да понеса преди да се пречупя.

Майната му, няма да се пречупя, писна ми от пречупвания. Винаги това правя. Трябва да си събера парчетата и да ги подредя добре, да ги скрия от Хари и да не допусна отново да станат купчина парчета в краката му.

- Писна ми от този безкраен цикъл. И преди ти го казах, но ти не ме послуша. Намираш си нови начини да продължиш този цикъл и аз съм до тук. Приключих! - хвърлих още една възглавница на пода.

Не мисля, че някога съм му била толкова ядосана. Да, правил е и по - лоши неща, но преминах през тях. Никога не сме били в ситуация като тази преди. Мислех, че вече и приключел с криенето на разни неща от мен и мислех, че е разбрал, че не може да се меси в кариерата ми.

- До тук с мен? - попита той с треперещ глас.
- Да съм казала такова нещо?

Той винаги си мисли за най - лошо и честно, това е дори по - разочароващо.

- Каза, че си до тук. - гласът му се пречупи.

Не знаех с какво съм приключила, трябваше да приключа с него, но се познавах много добре и знаех, че не мога да отговоря на това.

- Казах, че съм до тук с този цикъл. Толкова съм изморена и не мога да го понасям. Не мога да продължавам с това! Ти щеше да ме оставиш да се преместя в Сиатъл без да имам къде да живея, за да ме накараш да не ходя! - обикновено щях да плача и да му простя след една целувка, но не и тази вечер.

Той стоеше пред мен и мълчеше, а аз си поех въздух дълбоко, очаквайки гнева ми да намалее, но не. Нарастваше и нарастваше, докато буквално всичко не стана червено. Грабнах останалите възглавници и ги блъснах в пода. Представих си, че са стъклени вази, които се разбиваха в пода, оставяйки цялата тази бъркотия ба бъде почистена от някой друг. Проблемът е, че аз ще съм тази, която ще го почисти и той няма дори да ми помогне.

- Разкарай се! - изкрещях към него.
- Не, съжалявам, окей? Аз...
- Разкарай се. Веднага. - изплюх и той ме погледна сякаш си нямаше идея коя съм и може би беше така.

Той напусна стаята и аз блъснах вратата след него, преди да изляза на терасата. Седнах на стола и се загледах във водата, опитвайки да се успокоя, преди да съм казала нещо дори по - ужасно. Нито една сълза не дойде, само спомени. Спомени и съжаление.


Гледна точка на Хари.

Не знаех къде по дяволите трябва да отиде, но знаех, че няма да е добра идея да се върна там вътре и да я накарам да побеснее дори повече. Знаех, че е изморена. Можех да го видя на лицето й всеки път, когато прецаквах всичко. Боя със Зейн, лъжата за изключването, всяка една моя грешка я изцеждаше и тя си мислеше, че не забелязвах, но не беше така.

Защо трябваше да включа Сандра на високоговорител? Ако не бях направил това, щях да оправя нещата и тя кажа на Теса за това, което направих, след като съм го поправил и нямаше да е толкова ядосана.

Верен на природата си, аз забих юмрука си в стената до стълбището.

- По дяволите!

Не беше гипсокартон, а истинско шибано дърво и бях забравил колко много по - силно е. Хванах юмрука си с другата си ръка, спирайки се да повторя действието си. Късметлия съм, че не си разкъсах кожата. Щеше да е натъртена, нищо ново.

"Писна ми от този безкраен цикъл. И преди ти го казах, но ти не ме послуша."

Аз тромаво слязох по стълбите и се метнах на дивана като своенравно дете. Аз съм точно такъв, едно шибано дете. Тя го знае, аз го знам, мамка му, всички го знаят. Просто трябва да си го принтирам на шибаната тениска.

Трябваше просто да се кача горе при нея и отново да опитам да й обясня, но честно казано бях малко уплашен. Никога преди не я бях виждал толкова ядосана. През последните три минути ме прокле повече пъти, отколкото през цялото време, откакто се бяхме запознали. Подозирам, че ако възглавниците не бяха там, тя щеше да ми забие шамар. Иска ми се да го беше направила. Със сигурност си го заслужавам.

Трябва да се разкарам от тук. Ако Теса не ме беше накарала да дойдем с колата на семейството ми, сега можех да си тръгна и да приключа тази шибана почивка по - рано. Като се замисля, аз дори не исках да идвам. Лодката беше горе - долу добре... Но тази екскурзия главно е голяма глупост и сега Теса ми е бясна. Буквално няма смисъл да бъда тук. Освен да я накарам да види какво имах предвид. Тогава не го мислех, но сега го мисля. Знам, че прецаках всичко, като се намесих в това с апартамента й в Сиатъл, но се борех със зъби и нокти да я накарам да не ме напусне. Знаех какво ще се случи в Сиатъл и това нямаше да свърши добре.

Взирах се в тавана, несигурен какво да направя. Не можех просто да седя тук и знаех, че ако го направя, накрая ще се окажа на горния етаж, ядосвайки Теса дори повече. Ще се поразходя. Това правят нормалните хора, когато са бесни. Не удрят стени и не чупят разни неща.

Трябваше да си намеря дрехи, преди да направя каквото и да е. Ако не бях толкова объркан от поведението на Теса, щеше да ми пука повече какво правя.

Вратата на стаята на Лиам се отвори и аз извъртях очи. Дрехите му бяха сгънати и подредени на леглото. Сигурно е планирал да ги прибере някъде, но майка му и баща ми го завлякоха до кабината на съседите. Поразрових се през ужасните му дрехи, търсейки нещо без яка. Най - накрая открих обикновена синя тениска и черен анцуг. Шибано невероятно.

Сега прибягнах към споделяне на дрехи с Лиам. Надявам се яростта на Теса да не трае дълго и за пръв път не знам какво ще се случи след това. Не очаквах да реагира толкова лошо. Не, заради думите, които използва срещу мен. Беше, заради начина, по който ме гледаше, когато ме изгони от стаята. Този поглед казваше много повече, отколкото тя можеше и ме плашеше много повече, отколкото Теса можеше.

Взирах се във вратата на стаята ни, докато на слязох по стълбите и не излязох от кабината. Едва бях стигнал до улицата, когато моят прекрасен доведен брат се появи. Поне беше сам.

- Къде е баща ми? - попитах го.
- Моите дрехи ли си облякъл? - попита ме, очевидно объркан.
- Ъм, да. Нямах избор, не прави от мухата слон. - повдигнах рамене, знаейки, че щеше да направи точно това, заради усмивката на лицето си.
- Добре? Къде е Теса?
- Вътре.
- Какво си направил?

Какво по дяволите?

- Какво те кара да мислиш, че съм направил нещо? - попитах и той повдигна едната си вежда - Добре... може и да съм направил нещо. Нещо много глупаво, но не искам да слушам глупостите ти, затова не се тревожи за това. - изпуфтях.
- Хубаво. - той повдигна рамене и тръгна.

Надявах се да получа няколко думи от него, понякога е добър със съветите.

- Почакай! - извиках и той се обърна - няма да ме попиташ какво направих?
- Каза, че не искаш да говориш за това. - отговори той.
- Да, но аз... ами. - не знаех какво да кажа, защото Лиам ме гледаше сякаш имах две глави.
- Искаш да те попитам? - той изглеждаше доволен, но бях благодарен, че не се държа като задник.
- Аз съм причината. - започнах, когато Карън и баща ми се появиха, вървейки по улицата.
- Причината за? - попита ме Лиам, гледайки ги.
- Нищо, няма значение. - въздишах и прокарах ръка през мократа си коса от разочарование.
- Хей, Хари! Къде е Теса? - попита ме Карън.

Защо всички ме питат това? Сякаш не можех да стоя на пет крачки от нея. Нарастващата болка в гърдите ми ми напомни точно това, не можех.

- Тя е вътре и спи. - излъгах и се обърнах към Лиам - Ще се разходя. Може ли да се увериш, че е добре? - попитах го и той кимна.
- Къде отиваш? - чух гласа на баща ми, когато минах покрай тях.
- Навън. - изсъсках и закрачих по - бързо.

Когато стигнах до един знак стоп, осъзнах, че си нямах никаква идея къде отивам, нито как да се върна обратно. Официално мразех това шибано място.

Не изглеждаше толкова зле, докато гледах как косата на Теса се вее леко от вятъра, как очите й бяха фокусиране над водата и как се усмихваше доволно. Изглеждаше толкова спокойна, като малките вълни, които бяха далеч от брега. Спокойни, докато лодката ни не ги обезпокои.

- Изгубил ли си се? - момичешки глас прекъсна мисълта за целунатата от слънцето кожа на Теса.

Когато се обърнах, бях изненадан да видя момиче, на моята възраст, мисля. Кафявата й коса беше дълга, колкото на Теса и беше сама. Огледах се наоколо, нямаше нищо. Само чакъл и земя.

- Ами ти? - попитах я, забелязвайки дългата й пола.

Тя ми се усмихна и се приближи към мен. Сигурно имаше липса на мозъчни клетки, за да е сама на средата на нищото, питайки непознат човек, при това с татуировки, дали се е изгубил.

- Не, аз се спасявам. - каза тя, слагайки косата зад ухото си.
- Бягаш?

Тогава по - добре да раздвижи задника си и да вървим. Последното нещо, което исках беше да срещна ядосан баща, който търси наконтената си дъщеря тинейджърка.

- Не. - тя се засмя - Прибрах се от колежа, за да посетя родителите си и те ме отегчиха до смърт.
- О, добре за теб. - отговорих и започнах да се отдалечавам от нея.
- Вървиш в грешната посока.
- Не ми пука. - повдигнах рамене и простенах, когато чух стъпките й по чакъла, следвайки ме.


Гледна точка на Теса.

- Теса? - гласът на Лиам мина през стаята и стигна чак до терасата.
- Навън съм. - отговорих, благодарна, че си бях обула шорти и горнище.

Хари винаги ми се подиграваше, когато се обличах така, но във време като това беше комфортно. Не прекалено горещо, но не и прекалено студено.

- Хей. - каза той и седна на стола до мен.
- Хей. - погледнах го, преди да върна погледа си към водата.
- Добре ли си?

Отне ми момент да помисля над въпроса му. Добре ли съм? Не. Ще бъда ли? Да.

- Да, този път мисля, че съм. - сгънах краката в коленете си и ги притиснах към гърдите си, прегръщайки ги.
- Искаш ли да поговорим?
- Не, не искам да проваля почивката с драмата си. Добре съм, наистина.
- Добре, просто знай, че ако искаш да поговорим, ще те изслушам.
- Знам. - погледнах го и той ми се усмихна, уверявайки ме.

Не знам какво щях да правя без него.

- Тези да не би... - очите му се разшириха и аз погледнах към това, което сочеше пръста му.
- О, боже! - скочих от мястото си и грабнах плаващите червени бикини по повърхността на водата, пъхайки ги в джоба на горнището си.

Лиам захапа долната си устна, опитвайки се да сподави смеха си, но аз не успях да сдържа моя. Двамата се засмяхме силно, той наистина, а аз - от срам, но винаги бих предпочела този смях пред това да плача след караница с Хари.