After 3 (Bulgarian Translation) - Harry Styles

Chapter 277

  Гледна точка на Хари.

- Хари, моля те. Трябва да се приготвя. - Теса измрънка срещу гърдите ми.

Голото й тяло беше отпуснато върху моето, разсейвайки всяка една останала мозъчна клетка в мен.

- Няма да ме убедиш, жено. Ако наистина искаше да тръгнеш, досега щеше да си станала от леглото. - притиснах устните си към мидата на ухото й и тя се размърда срещу мен - Определено нямаше да се търкаш в пениса ми точно сега. - посочих.

Тя се изкикоти и се плъзна по мен, докосвайки нарочно вече твърдата ми ерекция.

- Сега си го изпроси. - простенах, увивайки пръстите си около извивките на бедрата й - Няма да стигнеш на време за първия час. - пръстите ми се плъзнаха по предната й част, влизайки в нея и тя ахна.

Мамка му, тя винаги беше толкова шибано тясна и топла около пръстите ми, дори повече около пениса ми. Без нито дума повече, тя се обърна на една страна и уви ръката си около мен, движейки я бавно. Палецът й мина по главичката, предавайки самодоволното ми изражение, когато тя изплака за още.

- Още какво? - подразних я, молейки се хване.

Така или иначе знаех какво ще последва, просто обичах да я чувам как го казва. Думите ставаха нещо по-реално, когато тя ги изричаше. Начина, по който тя скимтеше и мрънкаше за мен беше повече от удоволствие. Думите показваха това, че тя ми се доверяваше, движенията на тялото й показваха предаността й към мен, а обещанието за любовта й към мен ме изпълваше, тялото ми и душата ми.

Бях напълно погълнат от нея, напълно шибано изгубен в нея, всеки един път, когато сме правили любов още от началото, дори когато бях нечестен с нея. Този път не беше изключение.

- Кажи ми, Теса. - притиснах я, заради думите, които исках.

Думите, от които се нуждаех.

- Повече от всичко, просто... искам те целия. - изстена тя, прокарвайки устните си по гърдите ми и аз повдигнах едното й бедро, за да го увия около моето.

Така ще бъде по-дълбоко, по-трудно, но много по-дълбоко и ще мога да я гледам с лекота. Ще мога да гледам това, което само аз мога да й правя и ще се наслаждавам на начина, по който устата й се отваря и тя свършва, стенейки името ми.

"Ти вече ме притежаваш целия" - трябваше да кажа. Вместо това, аз се пресегнах през нея и извадих един презерватив от нощното шкафче. Сложих си го и се притиснах между краката й. Задоволеният й стон почти ме накара да свърша веднага, но се задържах достатъчно дълго, за да я доведа до края с мен. Тя прошепна колко много ме обича и колко добре я карам да се чувства. Трябваше да й кажа, че се чувствам по същия начин, дори повече, отколкото тя някога би могла да си представи, но вместо това, аз само повтарях името й, когато свърших в презерватива.

Определено имаше толкова много неща, които трябваше да кажа, които можех да кажа, които със сигурност щях да кажа, ако знаех, че дните ми в рая са били преброени. Ако знаех, че ще бъда изритан толкова скоро, щях да се държа с нея така, както заслужава.

- Сигурен ли си, че не искаш да останеш още една нощ? Чух Теса да казва на Каръл, че ще остане за още една вечер. - Ноа ме изкара от ума ми и ме върна в реалността, в която той беше толкова досаден - Добре ли си? - добави той.
- Да. - трябваше да му кажа какво се случва в главата ми, сладкокиселия спомен от Теса увита около мен, докато драска гърба ми, свършвайки.

Но като се замисля, не искам тази картина в ума му.

- Е? - той повдигна едната си руса вежда.
- Тръгвам си. Трябва да й дам малко пространство. - обясних, докато се чудех как по дяволите се озовах в тази ситуация.

Аз съм шибан идиот, ето как. Глупостта ми е несравнима, наистина. Освен с тази на бащите ми и на майка ми, предполагам. Сигурно съм я наследил от тях. Те тримата трябва да са били там, където аз реших да се саботирам, да разруша единственото хубаво нещо в живота си.

Мога да ги виня.

Мога, но това да виня всички други не ме докара до никъде. Може би е време да направя нещо различно.

- Пространство? Не знаех, че ти знаеш тази дума. - Ноа опита да се пошегува с мен.

Трябва да е забелязъл гневния ми поглед, защото бързо добави:

- Ако се нуждаеш от нещо, не знам какво, но каквото и да е, може да ми се обадиш. - той неловко огледа хола, а аз се взирах в стената зад него, за да избегна да го поглеждам.

След неловко сдърпване с Ноа и няколко нервни погледа от страна на госпожа Портър, аз взех малкия си сак и излязох от къщата. Нямах нищо със себе си, само този малък сак, съдържащ няколко мръсни дрехи и зарядно за телефон. Дори по-зле, само за да се раздразня повече, стоейки под ситния дъжд, си спомних къде е колата ми. По дяволите.

Можех да отида до къщата на Теса и да се кача в колата на Кен, ако той все още е там, но не мисля, че това беше добра идея. Ако се доближа до нея, дори само да дишам един и същ въздух с нея, никой няма да може да ме отдели от нея. Позволих на Каръл лесно да ме отпрати от беседката, но това няма да се случи отново. Бях толкова близо да достигна до Теса. Почувствах го и знам, че и тя го почувства. Видях усмивката й. Видях празното, тъжно момиче да се усмихва, заради мен.

Тя все още ме обичаше достатъчно силно, за да пропилее още една усмивка за мен и това значеше целия шибан свят за мен. Може би, просто може би, ако й дам пространството, от което тя се нуждае сега, тя ще продължи да ми дава парченце по парченце. Ще приема тези парченца с шибано удоволствие. Една малка усмивка, съобщение съдържащо една дума, мамка му, ако не си вземе ограничителна заповед срещу мен, тогава аз с удоволствие ще приема всичко, която тя ми даде, докато не й напомня какво имахме заедно.

Да й напомня? Всъщност не е напомняне, след като аз никога не й показах какъв мога да бъда. Държах се само егоистично и се страхувах, позволявах на страха си и самоомразата ми да управляват шоуто, винаги отвличайки вниманието ми от нея. Можех да се съсредоточа само върху себе си и отвратителния ми навик да вземам всяка частица от любовта и доверието й и да го хвърлям в лицето й.

Дъждът ставаше по-силен и нямах нищо против. Дъждът обикновено би ми помогнал със самоомразата ми, но не и днес, днес дъждът не е толкова лош.


Гледна точка на Теса.

Дъждът се върна, падайки тежко, самотно по алеята. бях се подпряла на прозореца, взирайки се навън, сякаш бях хипнотизирана. Обичах дъжда, беше успокоителен, когато бях дете, също и през тинейджърските ми години, но сега само ми напомняше на самотата вътре в мен.

Къщата вече беше празна, дори Лиам и семейството му се бяха върнали в Pullman. Не можех да реша дали се радвам, че си тръгнаха или бях тъжна, защото бях сама.

- Хей. - чух тихо почукване на вратата, напомняйки ми, че не съм сама все пак.

Зейн предложи да остане за през нощта тук, в къщата на майка ми и не можех да му откажа. Седнах близо до дъската на леглото и го зачаках да влезе. Минаха няколко секунди, но той не влезе в стаята ми.

- Можеш да влезеш. - извиках.

Бях свикнала някой да влиза, преди да му дам разрешение. Не, че имах нещо против, даже ми харесваше. Зейн влезе в малката стая, облечен със същите дрехи, които носеше и на погребението, но сега някои от копчетата на ризата му бяха разкопчани и гелосаната му коса беше спаднала, изглеждаше по-мека, по-удобна.

- Как се чувстваш? - той седна накрая на леглото и се обърна към мен.
- Е, добре съм. Не знам как трябва да се чувствам. - отговорих честно.

Не можех да му кажа, че скърбя за загубата на двама мъже тази вечер, а не само за един.

- Искаш ли да отидем някъде? Или да гледаме филм или нещо друго? Да разчистиш ума си?

За момент се замислих над въпроса му. Не исках да ходя никъде, нито да правя нещо, въпреки че може би трябваше. бях си добре да стоя до прозореца и да се обземам от пустия дъжд.

- Или може просто да поговорим? Никога не съм те виждал такава, не си на себе си. - Зейн постави ръката си на рамото ми, а аз не се сдържах и се облегнах на него.

Беше нечестно от моя страна да се държа така грубо с него по-рано днес. Той просто се опитваше да ме успокои, само каза обратното на това, което аз исках да чуя. Зейн не е виновен, че напоследък съм тръгнала към града на откачалките, бях си виновна аз и само аз. В този град бяхме двама, аз и моето подсъзнание. То получаваше гражданство, защото беше единственото останало нещо с мен след битката. Дори сега, то беше покрито с мръсотия и чакъл, размятайки бял флаг, надявайки се най-лошото да е минало.

- Теса? - пръстите на Зейн докоснаха бузата ми, за да привлекат вниманието ми.

Аз засрамено поклатих главата си.

- Съжалявам, казах ти, че се чувствам малко зле. - опитах да се усмихна и той направи същото.

Той се тревожеше за мен, можех да го видя в златнокафявите му очи. Можех да го видя в слабата му усмивка, която се появи върху устните му.

- Всичко е наред. Имаш много неща на главата си. Ела тук. - той потупа празното място до него и аз се приближих - Искам да те попитам нещо. - бузите му се зачервиха и аз кимнах, подканвайки го да продължи.

Нямах си никаква идея какъв ще бъде въпроса му, но той е толкова добър приятел, дойде чак до тук, за да ме утеши.

- Добре, ами... - той направи пауза, издишвайки бавно - Чудех се какво се случи между теб и Хари. - той захапа долната си устна и аз бързо погледнах настрани.
- Не знам дали трябва да обсъждаме мен и Хари...
- Не ми трябват подробности, просто искам да знам дали наистина това е краят?
- Да. - преглътнах трудната истина.
- Сигурна ли си?
- Да, но не виждам какво...

Бях прекъсната от устните на Зейн, които се притиснаха срещу моите. Ръцете му се преместиха в косата ми и езикът му мина през затворените ми устни. Ахнах от изненада и той прие това като покана да продължи, притискайки тялото си срещу моето, притискайки ме към леглото.

Объркана и хваната невероятно неподготвена, тялото ми реагира бързо и ръцете ми бутнаха гърдите му. Той се поколеба за момент, все още опитвайки да задържи устните ни слети.

- Какво правиш? - ахнах в момента, в който той най-накрая ме пусна.
- Какво? - очите му бяха широко отворени и устните му бяха подути от натиска срещу моите.
- Защо го направи? - изправих се, напълно изненадана от привързаността му и отчаяно се опитвах да не преигравам.
- Какво? Да те целуна?
- Да! - изкрещях, преди да закрия устата си.

Последното нещо, от което се нуждаех, беше майка ми да влезе в стаята ми.

- Каза, че ти и Хари сте приключили! Току що го каза! - гласът му прозвуча по-силно от моя, но той не направи никакво движение, за да го приглуши, както направих аз.

Защо си мисли, че това е наред? Защо ще ме целува?

- Това не беше покана да направиш първата стъпка! Мислех,ч е си тук,з а да ме утешиш, като приятел. - наблегнах на последната дума и той изпуфтя.
- Приятел? Знаеш какво чувствам към теб! Винаги си знаела!

бях озадачена, заради грубия му глас. Той винаги ме е разбирал, какво се промени?

- Съгласи се да бъдем приятели, знаеш какво чувствам към него. - сдържах гласа с възможно най-спокоен и неутрален, въпреки паниката в гърдите си.

Не исках да нараня чувствата на Зейн, но той излизаше извън границите.

- Не, не знам какво чувстваш към него, защото вие постоянно се карате и карате. Всяка седмица си с различно мнение и аз чакам, чакам и чакам. - той извъртя очи и аз се свих.

Едва разпознавах този Зейн, исках стария обратно. Онзи Зейн, на когото се доверявах и за когото ме беше грижа, който не беше тук.

- Знам това. Знам, че правим това, но мисля, че се изяснихме за... - започнах.
- Натискането не прави нещата ясни. - каза той монотонно, студено, а мен ме побиха тръпки, заради промяната, която настъпи в него през последните две минути.
- Не съм ти се натискала. - не може да си вярва - Ти сложи ръката си около мен, за да ме утешиш на погребението на баща ми. Мисля, че това беше невероятен жест, не исках да го приемеш по някакъв друг начин. Хари беше там, не е възможно да си си помислил, че ще покажа привързаност към теб пред него. - бях обидена и объркана от обвинението му.

Чу се затварянето на шкафове в малката къща и Зейн снижи гласа си.

- Защо не? И преди си ме използвала, за да го накараш да ревнува. - той грубо прошепна.

Исках да се защитя, но знаех, че е прав. Не за всичко, но тук беше права.

- Знам, че съм го правила в миналото и съжалявам за това. Наистина, казвала съм ти колко много съжалявам и отново ще го кажа. Винаги си бил до мен и го оценявам толкова много, но мисля, че поговорихме за това. Мислех, че си разбрал, че аз и ти можем да бъдем само приятели.
- Толкова си обсебена от него, че дори не виждаш колко дълбоко си потънала. - той размаха ръката си във въздуха.

Топлата светлина в очите му беше понижила температурата си, спирайки се на охладен кехлибарен цвят.

- Зейн. - въздишах победено.

Не исках да се карам с него, не и след седмицата, която имах.

- Съжалявам, окей? Наистина, но се държиш напълно неуместно точно сега. Мислех, че сме приятели.
- Не сме. - изплю той - Мислех, че просто се нуждаеш от малко повече време, мислех, че това ще бъде моят шанс да те имам най-накрая, а ти ме захвърли. Отново.
- Не мога да ти дам това, което искаш, знаеш, че не мога. За мен е невъзможно. Правилно или грешно, Хари ме маркира и се опасявам, че няма да мога да ти се отдам, нито на някой друг. - момента, в който думите напуснаха устата ми, съжалих.

Изражението на лицето на Зейн, когато приключих с жалката си реч, ме изплаши, карайки ме да търся някаква следа от господин Колинс, който мислех, че познавам. Вместо това, аз стоях в тази спалня, взирайки се в Уикхам, и пристъпих към вратата, за да я отворя.

- Теса, почакай! Съжалявам! - той извика зад мен, но аз вече отварях предната врата, излизайки на дъжда, когато гласът му стигна до коридора.

Босите ми крака стъпваха по асфалта и дрехите ми бяха мокри, когато стигнах до къщата на Портър. Не знаех колко е часът, дори не можех да позная, но се радвах, че светлините в фоайето бяха включени. Облекчението ме заля, когато майката на Ноа отвори вратата.

- Теса! Скъпа! Добре ли си? - тя бързо ме покани вътре и аз трепнах, заради звука от водата, която капеше от мен на техния чист дървен под.
- Съжалявам, аз просто.... - взирах се в огромния, буквално безупречно чист хол.

Веднага съжалих, че дойдох тук. Хари и без това не би искал да ме вижда, какво си мислех? Той не е мой, за да отида при него, той не е човека, за когото го мислех.

Хари изчезна в Англия и някакъв непознат зае мястото му, съсипвайки ни. Моят Хари никога не би се дрогирал и не би докоснал друга жена, да позволи на друга жена да облича дрехите му. Моят Хари не би ми се присмивал пред приятелите си и не би ме изпратил обратно в Америка, захвърляйки ме настрани сякаш съм нищо. Аз така или иначе съм нищо за него.

Колкото повече изброявах, толкова по-глупава звучах в ума си. истината беше, че единствения Хари, който аз познавам, беше правил всичко от споменатото, отново и отново, дори сега, когато аз съм единствения слушател, все още го защитавам. Колко жалка мога да бъда?

- Толкова съжалявам, госпожо Портър. Не трябваше да идвам тук. Съжалявам. Моля ви, не казвайте на никого, че съм била тук. - паникьосано се извиних и като един нестабилен човек, какъвто съм, хукнах обратно към дъжда, преди тя да може да ме спре.

Когато спрях да тичам, се намирах близо до пощата. Винаги съм мразела този ъгъл като дете. Малката, тухлена сграда на пощата се намираше в задния край на града. Нямаше нито една къща или магазин наблизо и в моменти като този, когато е тъмно и вали, очите ми си играят игрички с мен и малката сграда се смесваше с дърветата. Като дете винаги съм минавала покрай нея, бягайки.

Бях се изморила и краката ме боляха от многократното удряне на асфалта. Не знам какво си мислех, за да стигна толкова далеч. Не мислех, предполагам.

Моят вече съмнителен здрав разум реши да си поиграем отново, когато нечия сянка се появи от под навеса на пощата. Започнах да отстъпвам назад, бавно, в случай, че не си го въобразявам.

- Теса? Какво по дяволите правиш? - каза сянката с гласа на Хари.

С всяко намерение да бягам, аз се обърнах на петите си, но той беше по-бърз от мен. Ръката му се уви около кръста ми и той ме придърпа към гърдите си, преди да избягам. Голямата му ръка ме накара да го погледна и аз опитах да задържа очите си отворени и съсредоточени, въпреки тежките капки дъжд, които замъгляваха зрението ми.

- Защо по дяволите си тук в дъжда, сама? - Хари ме обвини, надвиквайки звука от дъжда.

Не знаех как да се чувствам. Исках да послушам съвета на Хари и да се чувствам както си искам, но не беше толкова просто. Не можех да предам това малко парче сила, останало в мен. Ако си позволя да почувствам облекчението от ръката на Хари на бузата ми, ще се предам.

- Отговори ми. Нещо случило ли се е?
- Не. - поклатих глава, лъжейки - Защо си тук толкова късно, навън на средата на нищото? Мислех, че си в къщата на семейство Портър? - предполагам госпожа Портър е споменала срамната ми и отчаяна липса на преценка.
- Не, тръгнах от там преди около час. Чакам такси. Задникът трябваше да бъде тук преди двадесет минути. - дрехите на Хари бяха подгизнали, косата му беше мокра, а ръката му все още трепереше срещу кожата ми - Кажи ми защо си тук навън, едва облечена и боса. - можех да видя, че той съзнателно се опитва да запази спокойствие, но маската му не го криеше така, както той си мислеше.

Беше ясно като ден, можех да видя паниката в зелените му очи. Дори в мрака, можех да видя вилнеещата буря в тях. Той знаеше, той изглежда, че винаги знае всичко.

- Нищо. Нищо важно. - направих крачка назад, но той не беше съгласен с това.

Той простъпи към мен, и застана дори по-близо от преди. Никога не е бил нещо по-различно от настоятелен.

Фарове преминаха през завесата от дъжда от сърцето ми започна да блъска в гърдите ми, когато формата на пикап се появи. Зейн излезе от пикапа си, без да го изгася, и хукна към мен. Хари застана помежду ни, предупреждавайки го да не се приближава. Това беше още една сцена, с която бях свикнала и бих предпочела да не я виждам отново. Всеки аспект в живота ми изглежда е един цикъл, порочен цикъл, такъв, който взема част от мен всеки път, когато историята се повтаря.

- Какво си направил? - гласът на Хари беше силен и ясен, дори през дъжда.
- Какво ти каза тя? - отвърна Зейн и Хари пристъпи към него.
- Всичко. - Хари го излъга.

Борех се да видя изражението на Зейн. Беше невъзможно да видя ясно, дори с помощта от включените му фарове.

- Значи ти е казала, че ме целуна? - Зейн го предизвика.

Гласът му беше ужасен микс от злоба и удовлетворение. Преди да мога да се защитя от лъжите на Зейн, още един чифт фарове се присъединиха към хаоса.

- Тя какво? - Хари извика.

Тялото му все още беше обърнато към Зейн, а фаровете на таксито осветяваха мястото, позволявайки ми да видя част от самодоволната усмивка на лицето на Зейн. Как можа да излъже Хари? Дали Хари ще му повярва? По-важното, има ли значение дали ще му повярва или не? Дали нещо от това има значение?

- Това е, заради Сам, нали? - Хари попита, преди Зейн да може да отговори.
- Не, не е. - Зейн избърса лицето си с ръка.
- Да, точно затова е! Знаех си! Знаех си, че преследваш Теса, заради тази кучка!
- Тя не беше кучка! И тук не става въпрос само за нея, мен ме е грижа за Теса! Така, както ме беше грижа и за Саманта, а ти трябваше да прецакаш всичко! Ти винаги трябва да се появиш и да прецакаш всичко за мен! - Зейн изкрещя и Хари се приближи към него.
- Качи се в таксито, Теса! - Хари ме инструктира.

Стоях на мястото си, игнорирайки го. Коя е Саманта? Името звучеше леко познато, но не можех да се сетя.

- Теса, качи се в таксито и ме изчакай. Моля те. - каза той през стиснати зъби.

Търпението на Хари се изчерпваше и заради изражението на Зейн, то вече се беше изпарило.

- Моля те, не се бий с него, Хари. Не отново. - помолих го.

Беше ми писнало от бой, не мисля, че щях да понеса още една насилствена сцена, след като намерих тялото на баща ми на пода в апартамента сами преди няколко дни.

- Теса... - той започна, но аз го прекъснах.
- Моля те, тази седмица беше толкова ужасна и не мога да гледам. Моля те, Хари. Просто се качи с мен в таксито. Отведи ме от тук, моля те. - последната частица здрав разум официално беше изчезнала, докато молех Хари да тръгне с мен.

Подскочих, заради контакта от пръстите му, които се увиха около китката ми. Знаех, че ще му омръзне да ме моли да се кача в таксито. Това, което не знаех, или очаквах, беше да се качи с мен в таксито и да инструктира шофьора да кара към къщата на майка ми, за да взема нещата си.