After 3 (Bulgarian Translation) - Harry Styles

Chapter 276

Гледна точка на Хари.

Не си спомням кога за последно присъствах на погребение. Като се замисля, никога не съм присъствал на такова. Когато баба ми почина, аз просто нямах желанието да отида. Имах алкохол и парти, което не исках да изпускам. Нямах желанието да се сбогувам за последно с жената, която едва познавах. Но едно знаех със сигурност, на старицата не й пукаше много за мен. Тя едва понасяше майка ми, затова защо да пилея времето си, седейки в църквата, преструвайки се на разстроен, заради смъртта й, когато всъщност това изобщо не ми повлия.

Но ето ме сега, години по-късно, седя в малка църква, оплаквайки смъртта на бащата на Теса. Теса, Каръл, Зейн и сякаш половината от хората църквата седяха на първия ред. Само аз и една стара жена, която съм сигурен, че не знаеше къде се намира, седяхме сами на най-задния ред. Зейн седеше от едната страна на Теса, а майка й от другата.

Не съжалявах, че му се обадих, всъщност съжалявах, но не можех да игнорирам пламъка живот, който беше съживен, откакто той пристигна днес. Тя все още не изглеждаше като моята Теса, но се беше запътила натам и ако този задник е ключът към тази светлина, тогава така да бъде.

Свърших прекалено много неща в прецакания си живот, много. Знам го, Теса го знае, мамка му, всички в тази църква най-вероятно го знаят, но ще поправя това. Не ми пука за останалите неща в миналото ми,грижа ме е само да поправя това, което съсипах в нея.

Съсипах нея, тя каза, че не може да ме поправи, че никога няма да може, но щетите не бяха нанесени от нея. Без излекуван от нея и докато тя ме лекуваше, аз разкъсвах красивата й душа на прекалено много парчета. С няколко думи - с една ръка я съсипах, пречупих нейния шибано брилянтен дух, докато егоистично се лекувах. Най-лошата част от всичко това е, че дори не разбрах колко много съм я наранявал, колко много от светлината й бях затъмнил. Знаех го, знаех го през цялото време, но нямаше значение. Имаше значение само, когато си го получих. Когато тя ме отблъсна, веднъж и завинаги, разбрах я. Удари ме като шибан камион и нямаше да мога да помръдна от пътя дори и да исках.

Смъртта на баща й ме накара да осъзная колко глупав беше плана ми да я спася от себе си. Ако бях помислил за това, ако наистина бях помислил за тази бъркотия, щях да знам колко е глупав всъщност. Тя ме желаеше, Теса винаги ме е обичала повече, отколкото заслужавам и как й се отплатих? Като я притисках и притисках, докато най-накрая на нея не й омръзна от глупостите ми. Сега тя не ме желае, не иска да ме желае и трябва да намеря начин, по който да й припомня колко много ме обичаше.

Седях тук, гледайки как Зейн повдига ръката си и я слага около раменете й, дърпайки я към себе си. Дори не можех да погледна настрани. Взирах се в тях. Може би се притисках, може би не, но просто не можех да спра да се взирам в нея и начина, по който се облегна на него и прошепна нещо в ухото му. Начина, по който замисленото му изражение по някакъв начин я успокои и тя въздиша, кимайки веднъж, а той й се усмихна.

Някой се промъкна до мен, временно прекъсвайки самоизмъчването ми.

- Почти закъсняхме, защо седиш тук отзад? - попита ме Лиам.

Баща ми... Кен, седна до него, докато Карън тръгна към предната част на църквата, за да стигне до Теса.

- Ти също можеш да отидеш там. Първият ред е само за хора, които Теса може да понася. - оплаках се, поглеждайки към първия ред с хора.

От Каръл до Ноа, не можех да търпя никой от тях, дори Теса. Обичах я, но не можех да понасям да бъда толкова близо до нея, докато Зейн я утешава. Той не я познава така, както аз, той не заслужава да седи до нея в този момент.

- Спри. Тя може да те понася. Това е погребението на баща й, опитай да запомниш това. - каза Лиам.

Хванах баща ми, мамка му. хванах Кен да се взира в мен. Той дори не ми беше баща. Знаех това, знаех го през изминалата седмица, но сега, когато той се намираше пред мен, сякаш чувах това за пръв път. Трябваше да му кажа веднага, трябваше да потвърдя подозренията му и да позволя на истината да излезе наяве за майка ми и Ванс.

Трябваше да му кажа точно тук, точно сега и да го оставя да се почувства толкова разочарован, колкото бях и аз. Аз разочарован ли бях? Не съм сигурен, бях бесен. Все още бях бесен, но само до тук бях стигнал.

- Как се чувстваш, сине? - ръката му се протегна през Лиам, за да докосне рамото ми.

Кажи му. Трябва да му кажа.

- Добре съм. - повдигнах рамене, чудейки се защо устата ми не искаше да сътрудничи на ма ми, когато изрекох думите.

Както винаги казвам, нещастието обича компанията, а аз съм възможно най-нещастният човек.

- Съжалявам за всичко това, трябваше да се обаждам по-често на съоръжението. Казах ти, че го наглеждам, Хари. Наистина и нямах никаква представа, че си е тръгнал, преди да стане прекалено късно. Съжалявам. - разочарованието в очите му ме накара да замълча и да не го насилвам да се присъедини към жалкото ми парти - Съжалявам, че винаги те провалям. - добави той.

Очите ми срещнаха неговите и аз кимнах, решавайки, че той няма нужда да разбира. Не точно сега.

- Не си виновен ти. - отвърнах тихо.

Можех да почувствам очите на Теса върху мен, привличайки вниманието ми от толкова метри. Главата й беше обърната към мен, ръката на Зейн вече не се намираше около раменете й. Тя се взираше в мен, така както аз се взирах в нея, и буквално трябваше да остана насила на мястото си, за да не побегна към нея, увивайки пръстите си около дървените пейки.

- Както и да е, съжалявам. - Кен се извини и премахна ръката си от рамото ми.

Кафявите му очи бяха насълзени, както и тези на Лиам.

- Всичко е наред. - промърморих, все още гледайки сивите очи, които гледаха мен.
- Просто върви, тя се нуждае от теб. - Лиам предложи с нежен глас.

Игнорирах го и я зачаках да ми даде някакъв знак, част от емоция, която да ми покаже, че се нуждае от мен. Ще бъда до нея за секунди.

Проповедникът се качи на подиума и тя погледна настрани, без да ме повика. Преди да започна да се самосъжалявам повече, Карън се усмихна на Зейн и той се измести, позволявайки й да седне до Теса.


Гледна точка на Теса.

- Благодаря, че присъствахте. - дадох още една фалшива усмивка на непознат човек и се преместих към следващия.

Погребението беше кратко, очевидно тази църква не празнува с удоволствие погребението на един наркоман. Няколко думи, няколко позвънявания на телефони и това беше всичко.

Само още няколко човека, само още няколко фалшиви "благодаря" и принудени емоции като съболезнования ще бъдат дадени. Ако чуя що за невероятен човек е бил баща ми, мисля, че ще се разпищя. Мисля, че ще се разпищя на средата на тези църква, пред всичките осъдителни приятелки на майка ми, повечето от които дори не са познавали Ричард Йанг. Защо са тук и какви лъжи им е наговорила майка ми, за да го хвалят?

Не, че не мисля, че баща ми не е бил добър човек. Не го познавах достатъчно добре, за да съдя личността му, но знаех фактите и само те бяха останали на мен и майка ми, когато бях дете. Той се върна в живота ми преди няколко месеца по случайност. Ако не бях в онзи салон за татуировки с Хари, нямаше да го срещна.

Той не искаше да бъде в моя живот. Той не искаше да бъде нито баща, нито съпруг. Той искаше да живее негов собствен живот и да взема решения, които засягат само и единствено него. Това е добре, наистина, но не го разбирам. Не мога да разбера защо ще бяха от отговорностите си, само за да живее живота на наркоман. Сега си спомням, че не можех да повярвам, когато Хари спомена, че баща ми се дрогира, просто не можех да го проумея. Бавно осъзнавах, както Хари казваше, че съм наивна. Наивна и глупава, за да продължавам да опитвам да намеря доброто в хората, когато всичко, което те правят е да ми доказват противното. Винаги ми доказват противното и ми писна.

- Момичетата искат да наминат, когато си тръгнем от тук, затова се нуждая от теб да ми помогнеш да се приготвя, веднага когато се приберем у дома. - каза майка ми, след последната прегръдка.
- Кои са тези момичета? Те дори познаваха ли го? - изсъсках.

Не можех да сдържа грубия си тон, затова се почувствах леко виновна, когато майка ми се намръщи. Вината изчезна, когато е огледа църквата, за да се увери, че нито една от "приятелките" й не е чула неуважителния ми тон.

- Да, Тереза. Някои от тях го познаваха.
- Е, аз бих се радвала да помогна. - Карън ни прекъсна, докато вървяхме към изхода - Ако нямате нищо против, разбра се. - тя се усмихна.

Бях толкова благодарна на присъствието на Карън. Тя винаги е толкова сладка и внимателна, дори майка ми изглежда, че я харесва.

- Това би било прекрасно. - майка ми се усмихна на Карън и се отдалечи, мятайки на непозната жена, която се намираше на моравата на църквата.
- Имаш ли нещо против, ако и аз дойда? Ако не искаш, разбирам. Знам, че Хари е тук, но след като той ми се обади... - попита ме Зейн.

Инстинктивно огледах паркинга, когато той изрече името му.

- Не, разбира се можеш да дойдеш. карал си чак до тук. - уверих го.

В другия край на паркинга забелязах Лиам и Кен да се качват в колата на Кен, но не видях Хари. Иска ми се да имах шанса да поговоря с Кен и Лиам, но те седяха до Хари, а аз не исках да ги отделям от него.

По време на погребението си тревожех, че Хари може да каже истината на Кен за Крисчън Ванс точно пред всички. Молех се Хари да бъде така любезен и да изчака, докато може да намери правилния момент да издаде болезнената истина. Знам, че Хари е свестен, дълбоко в себе си Хари не е лош човек. Просто е лош за мен.

- Искаш ли да се върнем пеша? Не е далеч, най-много двадесет минути. - обърнах се към Зейн.

Пръстите му си играеха с мъхчетата по червената му риза. Той се съгласи и тръгнахме, преди майка ми да ме тикне в малката й кола. Не можех да понасям мисълта да се намирам в такова малко пространство с нея. Едва я търпях. Не исках да бъда груба, но просто можех почувствам как раздразнението ми нараства всеки път, когато тя докосне перфектно накъдрената си коса.

- Искаш ли да поговорим за това? - Зейн прекъсна тишината след десет минути вървене из моят малък роден град.
- Не знам. Каквото и да кажа вероятно няма да има смисъл. - поклатих глава, не искайки Зейн да разбира колко съм полудяла през последната седмица.

Той не ме е питал за връзката ми с Хари и за това му бях благодарна. Нещо, което включва Хари и мен, не е отворена тема.

- Пробвай ме. - той ме предизвика с топла усмивка.
- Полудявам. - казах му.
- Полудяваш от тъга или просто полудяваш? - той се пошегува, игриво бутвайки рамото ми с неговото, докато чакахме една кола да премине, за да пресечем улицата.
- И двете. - опитах да се усмихна - Но повече полудявам от тъга. Има ли нещо лошо в това, че съм ядосана на баща ми,защото е умрял? - мразех как звучеше тази дума.

Знаех, че е грешно, но изглеждаше толкова правилно. Гневът беше по-хубав от нищото, гневът ме разсейваше. Разсейване, от което отчаяно се нуждаех.

- Не е лошо да се чувстваш така, но като се замисля отчасти е. Не мисля, че трябва да му се сърдиш. Сигурен съм, че не е знаел какво правел, когато е направил каквото е правил. - Зейн ме погледна и аз погледнах настрани.
- Знаел е какво прави, когато е донесъл дрогата в апартамента. Да, не е знаел, че ще умре, знаел е, че е възможно, но всичко, за което го е било грижа да се дрогира. Не е мислел за никого освен за себе си и рогата му. - преглътнах вината, която дойде заедно с думите.

Обичах баща си, но трябваше да бъда честна, трябваше да излея чувствата си.

- Не знам, Теса. - той се намръщи - Не мисля, че е било така. Не мисля, че мога да се сърдя на някого, защото е умрял, особено на родителите си.
- Той не ме е отгледал. Той си е тръгнал, когато съм била малко момиче. - казах му.

Той не го ли знаеше това? Не съм сигурна. Бях свикнала да говоря с Хари, който знаеше всичко за мен, че понякога забравях, че другите хора знаят само каквото аз им позволя да знаят.

- Може би си е тръгнал, защото е знаел, че така ти и майка ти ще бъде е по-добре? - той опита да ме успокои, но не проработи.

Само ме караше да пищя.

- Не знам. - въздишах - Нека не говорим за това повече.

И спряхме дотук. Мълчахме, докато не стигнахме до къщата на майка ми. Опитах да игнорирам раздразнението в гласа й, когато ми се скара, че ми е отнело прекалено много време, за да се прибера.

- За щастие, Карън беше тук, за да ми помогне. - каза тя, когато минах покрай нея и влязох в кухнята.

Зейн некомфортно стоеше до мен, несигурен дали да помогне или не, преди майка ми да му подаде кутия с кракери, отваряйки я и му показа един празен поднос. Кен и Лиам вече се бяха хванали на работа, режейки зеленчуци и подреждайки плодове върху най-хубавите подноси на майка ми. Тя ги използваше, само когато искаше да впечатли хората.

- Да, за щастие. - измрънках под носа си.

Мислех, че пролетния въздух ще охлади гнева ми, но не стана така. Кухнята на майка ми беше прекалено малка, прекалено претъпкана и се пълнеше с прекалено изискани жени с нещо за доказване.

- Нуждая се от въздух. Ще се върна, просто стой тук. - казах на Зейн, когато майка ми хукна към коридора.

Колкото и да бях благодарна, че е карал до тук, за да ме успокои, не можех да не държа разговора ни срещу него. Сигурна съм, че след като прочистя ума си, ще видя нещата по друг начин, но точно сега просто искам да бъда сама.

Задната врата се отвори със скърцане и аз изпсувах, надявайки се майка ми да не изхвърчи на задния двор, за да ме завлече обратно в къщата. Слънцето беше омагьосало дебелата покривка от кал върху пода на беседката. Тъмни, мокри петна все още покриваха половината от мястото, но за късмет, аз успях да си намеря сухо място, където да седна. Последното нещо, от което се нуждаех е да съсипя тези токчета, които майка ми не можеше да си позволи да ми купи.

Движение провлече погледа ми и аз започнах да си паникьосвам, докато Хари не се появи зад рафта. Очите му бяха ясни, а под тях имаше тъмни кръгове, които засенчваха бледото му лице. Обичайният блясък, топлината от тъмната кожа на Хари се беше изпарила и бе заменена с крехък, измъчен цвят на слонова кост.

- Съжалявам, не знаех, че си тук. - бързо се извиних и незабавно започнах да пристъпвам назад в малкото помещение - Ще си вървя.
- Не, няма проблем. Това е твоето скривалище, забрави ли? - той ми се усмихна леко.

Дори най-малката усмивка от него беше по-истинска от безбройните фалшиви усмивки, които получих днес.

- Вярно, но и без това трябва да се връщам вътре. - пресегнах се към дръжката на вратата, но той се пресегна, за да ме спре.

Рязко се отдръпнах в момента, в който пръстите му докоснаха ръката ми и той рязко си пое дъх от отблъскването ми. Той бързо се осъзна и ръката му мина покрай мен, за да задържи дръжката на вратата, уверявайки се, че аз не мога да си тръгна.

- Кажи ми защо дойде тук? - той нежно настоя.
- Аз просто... - борех се за думи.

След разговора ми със Зейн, загубих желанието да обсъждам ужасните си мисли за смъртта на баща ми.

- Нищо.
- Теса, кажи ми. - той ме познаваше достатъчно добре, за да знае, че лъжа и аз го познавах достатъчно добре, за да знам, че няма да ми позволи да изляза от тази беседка, докато не му кажа истината.

Очите ми се преместиха върху него и се загледах в новата официална риза, която беше облякъл. Сигурно я е купил, само заради погребението, защото знаех всяка една риза, която той притежава, а нямаше начин да се побере в дрехите на Ноа. Не, че някога би ги облякъл. Черният ръкав беше разкопчан около китката, правейки място за гипса му.

- Теса. - той настоя, изкарвайки ме от разсейването ми.

Най-горното копче беше разкопчано и яката беше извита.

- Не мисля, че трябва да правим това. - отстъпих назад.
- Да правим какво? Просто искам да знам от какво се криеш.

Колко просто, но в същото време сложно изискване. криех се от всичко. Криех се от прекалено много неща, за да бъдат назовани и той беше най-важното от тези неща. Исках да се отърва от чувствата, които изпитвах към Хари, но просто беше прекалено лесно да се върна в нашия безкраен цикъл, а аз не исках да играя тези игри повече. Но можех да понеса още един рунд. Той спечели и аз се учех да приемам това.

- И двамата знаем, че няма да си тръгнеш от тук, докато не ми кажеш, затова спаси времето и енергията и на двама ни и ми кажи. - той опита да се пошегува, но можех да видя отчаяното пламъче в очите му.
- Ядосана съм. - най-накрая признах.
- Разбира се, че си. - той кимна.
- Искам да кажа наистина ядосана, направо бясна.
- Така трябва да бъде. - каза той и аз го погледнах.
- Трябва да бъде?
- О, да, трябва да бъдеш. Аз също щях да бъда бесен. - каза той.

Не мисля, че разбираше какво искам да кажа,

- Аз съм бясна на баща си, Хари. Толкова съм му бясна. - поясних и зачаках отговора му да се промени.
- Както и аз. - той се съгласи.
- Така ли?
- О, да. Ти също трябва да бъдеш, имаш пълното право да си му бясна. Мъртъв или не.

Не можах да спра смеха, който излезе от устните ми, заради сериозното му изражение, докато говореше такива глупости.

- Не мислиш, че е грешно, че не мога да бъда тъжна, защото съм му толкова ядосана, че се е самоубил? - захапах долната си устна и продължих - Точно това направи той. Той се самоуби и дори не помисли как ще повлияе на другите. Знам, че това е егоистично от моя страна, но така се чувствам. - погледът ми се заби в мръсния под.

Срамувах се, че изрекох тези неща, че ги мислех, но се чувствам много по-добре, когато те се намираха във въздуха. надявах се да останат там, в тази беседка и се надявах, ако баща ми е някъде там горе, да не може да ме чуе.

- Хей. - пръстите на Хари се притиснаха под брадичката ми и той повдигна главата ми.

Не трепнах от докосването му, но бях благодарна, когато махна ръката си.

- Не се срамувай, че се чувстваш така. Той наистина се самоуби и никой освен него не е виновен за това. Видях колко шибано развълнувана беше, когато той се върна в живота ти и той е голям идиот да захвърли това и да се върне към дрогата. - тонът му беше груб, но думите му бяха точно това, което исках да чуя точно сега. - Иронично, а? - той се изкикоти леко - Аз съм разговорливият, нали? - той затвори очи и поклати главата си напред-назад.

Аз бързо насочих разговор в посока, далеч от връзката ни.

- Чувствам се зле, защото се чувствам така. не искам да изглежда сякаш не го уважавам.
- Майната му на това. - той размаха гипсованата си ръка във въздуха между нас - Имаш правото да се чувстваш както си искаш и никой не може да ти каже нищо за това.
- Иска ми се всички да го мислеха. - въздишах.

Знаех, че да се доверявам на Хари не е здравословно и трябваше да внимавам тук, но просто знаех, че той е единственият, който наистина ме разбира.

- Сериозен съм, Теса. Не позволявай на тези снобарски шибаняци да те карат да се чувстваш зле, заради начина, по който се чувстваш.

Иска ми се да беше толкова просто. Иска ми се да бях малко повече като Хари и да не ми пука за мнението на другите или как се чувстват те, но не можех. Не бях такава. Съчувствах на другите, дори когато не трябва и ми се иска да мисля, че тази черта ще спре да ме проваля.

След няколко кратки минути в беседката с Хари, почти всичкият ми гняв изчезна. Не бях сигурна какво го замени, но вече не чувствах изгарянето от гнева, просто стабилното горене на болката, която знаех, че ще ми бъде компания за дълго време от сега нататък.

- Тереза! - гласът на майка ми се чу на двора и аз и Хари трепнахме, заради прекъсването.
- Нямам никакъв проблем да им кажа, включително и на нея, да си го начукат. Знаеш го, нали? - очите му потърсиха моите и аз кимнах.

Знаех, че той няма никакъв проблем да го направи и част от мен искаше той да се разкрещи на тълпата от любопитни жени, които нямаха работа тук.

- Знам. - кимнах отново - Съжалявам, че излях всичко така. Аз просто... - вратата се отвори и майка ми влезе вътре.
- Тереза, моля те, влез вътре. - каза тя.

Опитваше да скрие гнева си към мен, но маската й се изплъзваше бързо.

- И без това тъкмо си тръгвах. - Хари погледна към гневното лице на майка ми, след това към мен, преди да мине покрай нас.

Спомена, когато майка ми го намери в общежитието ми преди всичките тези месеци, мина през ума ми. Тя беше толкова ядосана, а Хари изглеждаше толкова победен, когато си тръгнах с Ноа и майка ми. Тези дни изглеждаха толкова древни, толкова прости. Нямах си никаква идея какво предстоеше, никой от нас нямаше.

- Какво правиш тук? - попита ме тя, докато я следвах по стълбите и верандата.

Не й влизаше в работата какво правех. Тя не би разбрала егоистичните ми чувства и никога не бих й се доверила достатъчно, за да й ги разкрия. Тя не би разбрала защо говорих с Хари, след като го избягвах за три дни, тя не би разбрала каквото й да й кажа, защото тя не ме разбира.

Затова вместо да й отговарям, аз замълчах. Искаше ми се да имах шанса да попитам Хари от какво се криел той в беседката ми?