- voiceless -

стр. 30

"По-добре ли си сега?"

-... Да. Благодаря.

"За какво?"

- Че си тук. С мен. Не е нужно, но си тук.

Последва просто една прегрътка. Без думи. Така или иначе такива не бяха нужни.

На Хосок му трябваше лекарство. Нещо ново. Любов. Грижа. Приятелство и още много прегрътки.

Все неща, които можеше да се нямерят у Юнги. Той беше неговото лекарство. Неговото нещо ново. Неговата любов, макар и да не го осъзнаваше.

Отделиха се от прегрътката.

"Гладен ли си?"

-... Не.

"Не ме лъжи Чонг Хосок"

-Ама...

"С мен. В кухнята. Веднага."

Просто въздишка. Хоби се предаде и отиде в кухнята, където Юнги бе започнал да приготвя нудъли.

-Юнги майка ти не се ли притеснява? Не си се прибирал от два дни.

"Казах ѝ, че ще поостана малко. Първо трябва да съм сигурен, че няма да се съсипваш сам самичък."

-Ясно...

Ментовокоското отново се върна към приготвянето на храната.

Хоби се загледа в тавана. Спомни си първият му опит да приготви палачинки. Бе решил да се прави на майстор, подхвърляйки палачинка във въздуха. Бе залепнала на тавана. Баба му му се накара хубаво онзи ден.

Липсваше му. Искаше си я обратно. Сега кой щеше да го кара да ходи до магази на за ориз?

Неусетно сълзи бяха започнали да се стичат по лицето на Хосок.

Юнги се обърна, държейки две чинии с нудъли. Чинии, които веднага остави на плота, прегръщайки силно Хоби.

Болеше го да го гледа как плаче, а не можеше да направи нищо.