Четири часа. Толкова минаха откакто Хосок го нямаше. Юнги не бе спрял да плаче, макар че очите го боляха.
Сега вървеше към завоя, където се запознаха двамата. Честно липсваха му онези дни, когато той просто се усмихваше и помахваше на Хосок за довиждане. Струваше му се толкова красиво. Искаше този малък ритуал да продължи вечно.
Но нали всяко нещо си имаше край? Мълчанието на Юнги, самотата на Хосок.
Ментовокосият подритваше камъче по улиците на квартала, наблюдавайки как сълзите му мокрят мръсния асфалт.
Искаше му се всичко това да е лош сън. Искаше му се Хосок да му прави номер и всеки момент да изкочи от някой храст, за да го стресне.
Искаше му се да знае къде е.
--------
как нагло ви измъчвам само (͡° ͜ʖ ͡°)
YOU ARE READING
- voiceless -
Short Story・Юнги и Хосок се срещат случайно в един дъждовен ден, на един завой, където започва всичко.
