- Момче трябва да хапнеш нещо.
Медицинската сестра бе застанала до Хосок, който се взираше през прозореца на стаята на Юнги. Гледаше го с такава тъга в очите.
Гледката на спящото момче му причиняваше болка по-лоша от всяка друга.
Последното, за което мислеше бе храната. Не бе ял от близо седмица, но не усещаше глад.
- Не съм гладен.
- Напротив. Ще се разболееш. И да не искаш трябва да ядеш.
- Остави ме.
- Той не би искал да се измъчваш така.
Кимна към Юнги.
- ... Добре.
Макар и да не искаше. Сестрата беше права.
- Хайде.
Прегърна Хосок с една ръка и го поведе към столовата.
Горкото момче. Бе толкова отслабнал. Едва се движеше. Дори не си позволяваше да спи.
Искаше само и единствено да види тъмните очи на Юнги отново отворени.
-------
аз съм съдист.
:)
ŞİMDİ OKUDUĞUN
- voiceless -
Kısa Hikaye・Юнги и Хосок се срещат случайно в един дъждовен ден, на един завой, където започва всичко.
