- Е-то пристигнахме.. Може л-ли сега гуш?
В отговор Хосок получи просто прегрътка. Прегрътка, която макар и за кратко изпари всички мисли от главата му. Единствената, която остана бе, как можеше да остане така сгушен в Юнги завинаги.
Ментовокоското едва сдържаше сълзите си. Макар да се правеше на силен, не беше. Но щеше поне да опита.
- Благодаря...
Юнги се усмихна. Хлипанията на Хоби бяха утихнали, което означаваше, че бе спрял да плаче.
Постояха така още малко. Не искаха да се отделят, но кучето, което буквално се бе метнало върху тях, поваляйки ги на земята явно мислеше друго.
Животинчето започна да ближе двете момчета, които в този момент се бореха макар и ухилени като тикви.
Юнги бе прав. Парка щеше да отдели Хосок поне замалко от всичко, което бе преживял.
- Ира! Остави ги намира! Ела тук!
Възрастна жена на възраст горе долу колкото майката на Юнги повика кучето.
Ира обърна за миг глава към стопанката си, след това отново погледна двете момчета. Изскимтя някак тъжно.. Не искаше да тръгва, но трябваше. Близна за сбогом новите си приятели и се върна обратно при жената.
YOU ARE READING
- voiceless -
Short Story・Юнги и Хосок се срещат случайно в един дъждовен ден, на един завой, където започва всичко.
