- voiceless -

стр. 44

Няколко дни.

Времето, което Хосок смяташе да прекара с Юнги. Не искаше да го оставя сам. Беше го страх да не му се случи нещо.

В този момент седше до леглото на ментовокосия и благодареше мислено на медицинската сестра, която бе толкова мила и го пусна при Юнги въпреки препоръката на докторите той да остане сам.

Наблюдаваше красивата му коса. Имаше все още засъхнала кръв. Наблюдаваше и лицето му. Подпухналите устни, по които личаха рани. Нежните му меки бузки и бялата шия, които сега бяха изрисувани в драскотини, разпилени във всички посоки по красивата му бледа кожа.

Спомняше си първият път, когато го видя. Мокър до кости. От косата му капеше вода. Устните му бяха леко сини заради студа. Бузките му червени.

Толкова спокойно на вид момче. Бе преживял толкова много. Хосок му се възхищаваше.

Това беше Мин Юнги. Едно смело хлапе с шантава коса и една специфична усмивка, като никоя друга, която можеше да накара дори най-тъжният човек на земята да се усмихне.

Сега лежеше на скучното бяло легло. А Хосок седеше до него. Както, когато той бе на негово място.

Юнги дишаше леко и спокойно. Хосок обожаваше това. Обожаваше всичко в него.

Обожаваше как нослето му понякога потрепваше, докато спи. Както сега. Бе толкова сладко.

Обожаваше как косата му закрива съвсем леко очите му, правейки го да изглежда загадъчно.

Обожаваше онзи така заспал поглед, с който Юнги гледаше почти винаги.

Обожаваше факта, че заразлика от повечето момчета той бе наистина слабичко същество. Изглеждаше така крехък и невинен.

О и цинизма. Това момче не си поплюваше.

Всичко. Хосок обожаваше всичко.

Любов. Това означаваше леката едва доловима усмивка на лицето на Хосок.

------

:)