- voiceless -

стр. 33

- Татко! Пуснете го! - малкият Юнги крещеше и плачеше, докато двама маскирани мъже връзваха баща му за някакъв стол.

- Синко недей.. Ще стане по-лошо. Просто ми обещай.. Че няма да гледаш. - мъжът се опитваше да бъде силен. Макар да знаеше какво следва не искаше да рухва. Не и пред сина си.

Но въпреки заръката на баща си Юнги гледаше. Искаше да затвори очи, но не можеше.

Един от маскираните извади нещо от раницата си и подаде на приятеля си. След това извади още едно.

Когато Юнги фокусира, успя да види две искрящи остриета.. Не ги виждаше дълго. Не можеше. Бяха забити надълбоко в тялото на баща му.

Ножовете бяха безмилостно изваждани и отново забивани. Многократно в гърчещото се под тях тяло..

- Ю-юнги-а.. Обещ-ай... Д-а се гри-жиш за.. Мама... - бяха последните думи и ножа забит в гърлото на бащата. Фатален и последен удар.

- Татко! Не! Пуснете го!!

- Мълчи, малко копеле.. Или искаш и майка ти да изглежда така?

И Юнги млъкна.

Млъкна и не проговори. За последните седем години не каза дума. Дори най-добрите психолози не успяха да му помогнат.

Всички казваха едно и също: "Момчето ще проговори, когато е готово. Просто трябва търпение."

И майката на Юнги чакаше. А той.. Той се страхуваше. Страхуваше се, че ако каже дори думичка, онези хора ще дойдат и отново ще го накарат да гледа как убиват безмилостно близките му.

---

През 2010 Юнги е бил на тринадесет.

#20 in short story <3