- voiceless -

стр. 34

- Докторе, кога ще мога да си ходя?

На Хосок вече му бе писнало. Беше се нагледал на бели неща за цял живот. Разбира се бледото лице на Юнги не се броеше.

- Утре, най-късно в други ден ще те изпишем, успокой се.

Лекарят се усмихна и излезе от стаята. Хосок остана сам. Скуката надделяваше.

Юнги бе отишъл да види майка си и вероятно шеше да има много какво да обяснява на жената.

Хоби все още не можеше да повярва, че приятелят му говори. Какво оставаше за собствената му майка?

...

- О здравей синко! Прибрал си се.

- М-мамо...

Жената изведнъж пребледня. Дали не халюцинираше? Остаряваше ли вече, че да ѝ се причува? Не. Синът и наистина говореше.

- Не може да бъде... Кога?

- Вчера. Когато с Хосок отидохме до магазина.. Него го блъсна кола. Аз не можах да направя нищо друго.

Гласът на ментовокоското се пречупи, спомняйки си гледката на кървящото лице на Хоби.

- Боже господи... Добре ли си? Момчето добре ли е?

Майката на Юнги сякаш изпадна в паника. Прекалено много информация, която не можеше да приеме просто така.

- Добре сме. Ти добре ли си?

Жената не отговори просто прегърна сина си. Не можеше да повярва, че отново бе чула гласа на сина си, след толкова много време.

------

тази глава беше шит ;-;