Advance bravely - Давай смело

59. Аз ще те храня

Ся Яо отива на гости у Юен Дзун

Таксито спря пред сградата на школата, а пазачът махна приятелски на Ся Яо. Младият полицай тръгна по дългия коридор и заоглежда пустите тренировъчни зали. Листата на дърветата отвън сякаш раздираха и малкото светлина, която достигаше до стаите. Емоции, които смяташе за дълбоко погребани, изплуваха на повърхността готови за отмъщение.
Юен Дзун не си беше тръгнал още. Подсъзнателно чакаше Ся Яо, макар че и в най-смелите си мечти не беше предполагал, че това наистина ще се случи. Когато видя гипсираната ръка на Ся Яо всичко в него се сви от болка, а студеното му безизразно лице показа, макар и бегло, каква агония беше за него да го види в такова състояние. Дългите години прекарани в армията носеха със себе си и безбройни наранявания. Дотолкова беше свикнал с тях, че дори не им обръщаше внимание. Дори куршум да го уцелеше в костта той просто щеше да смръщи леко лице.
Но ето, че имаше нараняване, което имаше властта да го свлече на колене. Може би това беше причината, за да се забави с въпроса:
- Какво е станало с ръката ти?
Ся Яо вдигна рамене сякаш беше нещо незначително.
- Счупих я докато преследвахме едни престъпници. - Обясни със същия спокоен тон, с който разговаряше и с колегите си, но чувствата, които го обзеха докато ги изговаряше този път бяха съвсем различни.
Юен Дзун не каза нищо, само го хвана за врата и го придърпа вътре в стаята.
- Какво прави днес? - потита Ся Яо.
Но Юен Дзун сякаш не го чу и само изръмжа недоволно.
- Свърши храната.
- Какво имаш предвид с това "свърши"? Закъснях съвсем малко. Нима не си ми оставил поне нещо мъничко?
- Ти си този със счупената ръка, защо трябва аз да ти запазвам нещо?
- Не е като да съм го направил нарочно! - ядоса се Ся Яо. - Ситуацията беше изключително...
- Добре, добре. - сряза го Юен Дзун. - Бъди добро момче и мирувай, ще ти донеса ядене.
(добре, че този път поне съм хапнала)
Ся Яо беше зверски гладен. Всъщност можеше да потърси нещо за ядене около болницатаq както беше постъпил Сяо Хуей, но реши, че е твърде много разкарване. Затова си и остана гладен. Вече не можеше да търпи свиването на стомаха си, затова последва чинно Юен Дзун. Ако беше кученце сигурно щеше да маха с опашка като лудо докато вървеше зад бодигарда.
- Ама аз съм ранен. Не мога да се храня с клечки. - заоплаква се Ся Яо. - Сготви ми нещо, което да може да се яде с лъжица. Какво е днешното меню?
- Спагети.
Спагети... Ся Яо се намуси.
- Няма ли нещо друго?
- Нищичко.
Свинска кайма с невероятен сос, покрита с яйца... всяка спагетка беше шедьовър на изкуството.
( иии дотук с това, че съм яла. къде ми е порцията? келнер?! Бързо!)
Юен Дзун напълни цяла купа и за най-голяма изненада на Ся Яо, той взе клечките и повдигна няколко спагетки към устата му.
- Яж.
Ся Яо веднага се намръщи обидено.
- Няма нужда ти да ме храниш. Все още мога да използвам лявата си ръка.
- Ако не започнеш да ядеш, ще го изям аз. (а, може ли аз? таковата де - теб да изям заедно със спагетите? може, нали? нали?!) Юен Дзун дръпна ръка и понечи да лапне спагетите.
- Чакай, чакай. Добре, ще ям.
Ся Яо дотолкова беше изгладнял, че преглътна гордостта и ината си и позволи на Юен Дзун да го храни. Темпото на бодигарда беше добро, сякаш беше минал специално обучение затова как да храни някого. Ся Яо беше малко засрамен в началото, но свикна с обстановката и дори започна да бъбри.
- Нямаш си идея дори колко опасно беше днес положението. Колегата ми Чан Тиен е в болница, защото лицето му беше срязано от тук до тук...

В цялата сграда нямаше жива душа, всички лампи бяха изгасени. Само от едно помещение долиташе слаба светлина. Аромат на вкусна храна се носеше през прозорците, както и приглушените гласове на двамата. Ся Яо продължаваше да бъбри безцелно, а Юен Дзун не спираше ритмично да поднася храна към устата му.
- Защо не ядеш и ти?
- Аз вече ядох. - излъга Юен Дзун. Истината беше, че в момента дори вода не можеше да преглътне - гърлото му дотолкова беше свито като гледаше ръката на Ся Яо.
- И не си ме изчакал! - Ся Яо го срита по коляното. Но сам се стресна от значението на думите и откъде се бяха появили.
„Защо пък да ме чака? Защо искам да ме чака? Нали е просто ядене, какво толкова?"
- Искаш ли още? - попита го Юен Дзун.
Ся Яо кимна с глава.
- Да, още една порция, моля.
- Изяде две купи вече, - предупреди го Юен Дзун. - Не е добре за храносмилането ако ядеш твърде много на вечеря.
- Няма страшно. Днес изразходвах много сила, така че няма да ми стане нищо от още една
купа. ( ненаситен лакомник!)