Rumors

Глава 7

Както се разбрахме с момчетата и Валерия, щяхме да излизаме след часовете. И за наш голям късмет ни освободиха от последните два часа, защото щяло да се проведе съвет за предстоящите олимпиади, състезания, мачове и всякакви такива училищни неща.

В момента бяхме в двора на гимназията и се уговаряхме къде и кога да се чакаме. Реших да извикам Валерия вкъщи и най-накрая да я представя на майка ми, която гори от желание да се запознае с някой от приятелите ми. Баща ми все още го нямаше и не знаех къде е. Майка ми постоянно отбягва темата за него, което е много странно.

-Е, къде ще ходим?-попита Томас.

-Може да се разходим в парка, а след това господин Долан да ни направи по един коктейл?-предложи Валерия и погледна към Грейсън, който се усмихна срамежливо. Това момче има нужда от урок как да се държи с момичетата.

-Става. Да се чакаме след час и половина в нашия парк. Валерия ще ви обясни къде точно.-отвърна Ник и всички кимнахме.

Всеки тръгна по своя път, а ние с Вал се качихме в колата при Стюард. Поздравих шофьора си и му представих приятелката си. Въпреки, че Стюард ми е просто шофьор, аз го приемам като част от семейството. Познавам го много преди нашите да забогатеят.

***

Влязохме в голямата къща, а Валерия изглеждаше изненадана. Или къщата за нея е прекалено малка, или обзавеждането не ѝ харесва.

-Какво има? Защо гледаш като гръмнат заек?-попитах.

-Ам...просто... тази къща преди беше на Лола. Помниш блондинката от сутринта, нали?-погледна ме приятелката ми и аз кимнах.

-Трябва ли да се притеснявам, че преди тя е живяла тук?-попитах, а тя поклати колебливо глава отрицателно.

-Не...просто...-Валерия не можа да си довърши изречението от гръмогласната ми майка, която слезе по стълбите.

-Я, виж ти! Най-накрая да видя някоя от приятелките на Ребека. Толкова се радвам да се запознаем, хубавице. Аз съм Амбър, майката на това малко дяволче тук.-представи се майка ми, а аз ѝ хвърлих предупредителен поглед. Валерия само се засмя леко.

-На мен също ми е много приятно да се запознаем, госпожо Уотсън! Аз съм Валерия!-момичето до мен се усмихна топло и се здрависа с майка ми.

-Моля те, наричай ме Амбър.-отвърна жената пред нас, а аз извъртях очи.

-Мамо, с Валерия ще излизаме, така че...ще отидем да се оправим.-информирах я, а майка ми само кимна.

-Приятно прекарване!-пожела ни тя и с Валерия започнахме да изкачваме стълбите за втория етаж. Влязохме в стаята ми и веднага тръшнах раницата си на земята.

-Имаш ли дрехи, които да облечеш?-обърнах се към тъмнокоската.

-Не! Ако знаех, че ще излизаме щях да се подготвя.-засмя се леко и аз кимнах. Отворих дрешника си и започнах да избирам подходящи дрехи за испанката. Носим един размер, така че моите дрехи ще ѝ станат.

Извадих чифт накъсани дънки, бяла широка тениска и дънкено яке. Подадох ѝ ги и ѝ показах къде е банята, за да се преоблече. Аз направих същото докато я чаках и след няколко минути бяхме готови да тръгваме към парка.

След около може би 15 минути вървене  стигнахме и парка. Момчетата вече ни чакаха на една пейка под едно голямо дърво. Паркът си беше наистина доста хубав. Приближихме се към момчетата, които извиха ъгълчетата на устите си в лека усмивка.

-Как са най-сладките момчета на гимназията?-попита Валерия.

-Тук имаш грешка, млада госпожице!-Дилън се появи от нищото и се намести на пейката между Ник и Томас. Какво прави тук?-Сега вече може да попиташ как са най-сладките момчета.-заяви самодоволно, а аз извъртях очи.

-Кой те извика?-попитах и скръстих ръце. Тъмноокото момче се засмя и ме погледна.

-Какво? Не може ли и аз да изляза с приятелите си, Ребе?-отвърна той като се настани по-удобно на пейката. Странно ли е, че настръхнах, когато чух как ме нарече?

-Ъм...

-Ребека, как е дъщерята на шефовете ми?-чух гласът на Джеймс и веднага се обърнах към него, като му направих знак да мълчи. Не трябва да издава какво работи и за кого.

-Вашите са му шефове? Какво работиш?-попита го Ник любопитно.

-Той...шегуваше се. Не работи за нашите.-засмях се нервно и бутнах леко приятеля си с лакът.

-Тогава с какво се занимаваш?-обади се Томас, а на Джеймс му потекоха лигите щом го забеляза.

-С много неща.-отговори той, а Томас само кимна и се усмихна леко, почти незабележимо.

-Защо реагира така, когато той каза, че работи за вашите? Криеш ли нещо, Ребе?-попита Дилън, като натърти на името ми и се изправи бавно от пейката.

-Точно теб не те засяга дали крия нещо!-изсъсках, а той се усмихна.

-Дали?-повдигна вежди, а на мен ми идеше да му забия един в самодовлното лице.

-Защо не вървиш при досадната си приятелка и не ни оставиш намира, О'Брайън?-попитах изнервено.

-Вече на фамилии ли ще си говорим?-отвърна подигравателно.

-Я, виж тии! Моето бонбонче вече си е намерило приятели в големия град?-чух до болка познат глас. Обърнах се бавно към човека и щом зърнах ярко сините очи на момчето, цялата замръзнах.