More than just sex

2.37

- Ари... - Хари тръгна да ми казва нещо, но веднага го прекъснах.

- Не мога да повярвам, че го направи. - затръшнах вратата в лицето му и тръгнах към хола, но той побърза да влезне и да ме последва.

- Ари! - хвана ръката ми и ме обърна към себе си. - Стига, не плачи. - избърса сълзите ми с палците си.

- Нали искаше да съм добре? Да спра да мисля за това? Да не плача постоянно? - започнах. - Какво правиш, като ми го водиш вкъщи?!

- Ще ме изслушаш ли? - повиши леко тон. - Първо не говорим за човек хванат от улицата. Осъзнай се малко. Второ мислиш ли, че щях да го доведа, ако знаех, че ще бъде лошо за теб? Ари, говорих с него и мисля, че наистина имаш нужда от това.

- Оу, сега си на негова страна? - извъртях очи.

- Не. Но наистина мисля, че може би, ако чуеш това, което има да ти казва ще си промениш гледната точка. Нали искаше нещо да се промени? Просто излез и поговорете. Нищо няма да загубиш.

- Да. Накъде повече. - усмихнах се злобно, но все пак без да се усетя тръгнах към вратата.

Гледна точка на Браян

Седях пред вратата няколко минути и едвам се сдържах да не влезна. Благодарен съм, че Хари се съгласи да ми помогне и разбра какво наистина се случи. Наистина искам и Ария да разбере, ако изобщо излезне днес. Като говорим вратата се отвори леко и тя излезна отпред. Неуспях да кажа, каквото и да е. Само я гледах. Странно ли е, че сега, когато най- накрая я виждам и е пред мен ми липсва повече от всякога? Толкова е близо, но в същото време не се чувствам така.

- Обърках се. Аз ли трябваше да говоря или ти? - обади се тя. В гласът и се усети само лек сърказъм. Очите и обаче не можеха да прикрият емоциите и. Беше тъжна и ядосана. И беше заради мен.

- Аз... - не знаех от къде да започна. - Много съжалявам за това, което се случи.

- Радвам се. - тръгна да влиза, но аз хванах ръката и. Тя отново се обърна и погледна към мястото, за което я държах. - Пусни ме. - реших да не я дразня допълнително и пуснах ръката и.

- Просто ме изслушай. Моля те. - тя ме изгледа продължително, но въпреки това остана. - Наистина не знам от къде да започна.

- Като за начало... началото! - сърказмът беше нейна защитна реакция. Личеше си, че едвам се сдържа да не се разплаче, но не искаше да показва слабост пред мен в момента. Това ме дразнеше много. Исках да знам какво мисли и чувства, а тя толкова старателно го прикриваше от мен.