Was It Me (H.S)

Глава 15

ДЖОУЗИ

- Автобуса за Уочет ще потегли в тринадесет часа от сектор шест. - извести онзи досаден глас.

Влязох в автобуса и заех едно от последните места. Не знаех дали искам да се прибера или да остана тук в Лондон. Всичко беше толкова объркано!
Искаше ми се семейството ми наистина да е такова, каквото го представих на Хари. Толкова перфектно... Но не. Имах майка, която предпочиташе да пиянства от деня на раждането ми. Нямах баща, защото е решил, че не го заслужавам. Имах единствено брат. Как ли щяхме да прекараме Бъдни вечер? Ами Коледа?

Неусетно съм заспала, оплетена в мислите си. Събудих се чак, когато телефонът ми звънна, малко преди автобуса да спре на автогарата в Уочет. Изчаках търпеливо всички пътници пред мен да слязат, за да мога и аз да го направя, след което погледнах към телефона си. Беше Лиъм. Поколебах се малко преди да вдигна, но все пак го направих.

- Джоузи, къде си? Няма ли да идваш? - попита Лиъм.

- Не, в Уочет съм. - съобщих, а той въздъхна, след което отново заговори.

- Това, че си се скарала с Хари, не означава, че трябва да си грабнеш багажа и-

- Не всичко се върти около Хари! Аз също имам проблеми, Лиъм, и ми трябва малко време.

- Какво е станало? - попита загрижено.

- Лиъм има ли нещо? - чух гласа на Хари. О, чудесно! Водехме този разговор точно до Хари!

- Не ми се говори! Може ли да ми увеличиш отпуската с четири дена? Наистина се нуждая от това! - усещах как всеки момент щях да се разплача.

- Добре. Звънни, ако има нещо! - каза, преди връзката да прекъсне.

Седнах на една от пейките, за да изчакам Мич. Нямах търпение да го видя! Исках да разбера как е мама и защо не благоволи да ми се обади по-рано. Чаках го приблизително десет минути, през които подсмърчах тихо и се опитвах да не плача, но не ми се получаваше.

Когато влязох в колата, Мич не ми каза нищо, а просто караше към вкъщи.

- Как е тя? - успях да попитам, след дългата тишина, но Мич не ми отговори.

Дори не ме погледна, когато слязохме от колата му. Разбирах, че не се чувстваше добре, но и аз исках да разбера какво става. Знаех единствено, че беше в болница.

- Мич, ще ми отговориш ли?

- Носиш ли парите? - избегна въпроса ми.

- Наистина ли ме питаш това? - повиших тон. Не исках да му викам, но аз се опитвах да разбера какво става, а той просто мълчеше.

- Искам да знам какво е станало! Искам да знам как е!

- Все още не се е събудила. Лекарите казаха, че не знаят още колко ще продължи.

Стоях срещу него, опитвайки се да кажа нещо, но не намирах думи. Не знаех какво да кажа. Всичко ми дойде като гръм от ясно небе. Сякаш някой беше излял кофа с лед върху мен. Мич се насочи към мивката, видимо тъжен.

- Може би още два-три дена... Или месеца. Не знам!

- Всичко е толкова прецакано! - това бе единственото, което излезе от устата ми.

- Предозирала е с хероин. - продължи Мич, като говореше бавно, докато миеше една от чиниите в мивката. - Беше в стаята си и- Може ли да не говорим за това, Джоузи?

- Добре. - казах, след което се насочих към старата си стая. Бях толкова объркана и ядосана, че единственото, което успях да направя е да се строполя на детското си легло и да плача, докато не заспя.

Така премина и вторият ми ден в Уочет. Слязох долу само, за да закуся и да се навечерям. Почти не си говорехме с брат ми, тъй като и на него му беше тежко. От време на време го чувах да свири на китарата си или го виждах през прозореца да излиза някъде.

През третия ден реших да изляза, за да купя подарък на Мич, тъй като все още не го бях направила. В мола срещнах едно момиче, с което се познавахме от гимназията, но не разговаряхме дълго, тъй като не бях в настроение. През този ден не успях да намеря подходящ подарък на брат си, затова се върнах вкъщи изтощена физически и емоционално. 

През четвъртия ден стана дори по-зле, след като Мич ми предложи да ме заведе до болницата. Гледката беше потресаваща и ми се щеше да бях отказала. Чувствах се повече от ужасно. Крещях и плачех, докато Мич се опитваше да ме успокои. Повтарях, че я мразя, макар и да не го мислех наистина. Нищо не помогна. Дори и самосъжалението.

Ден пети прекарах в четене на книги, а когато и това ми омръзна просто лежах и се опитвах да не мисля колко ужасна щеше да бъде Коледа. Брат ми минаваше през около час, за да се увери, че все още съм жива, като на няколко пъти ме попита дали искам компания, но аз категорично отказах.

На шестия ден се опитах да бъда по-ведра, тъй като беше Бъдни вечер. Опитах се да си придам някакъв вид, но не се получи особено. Отидох до стаята на Мич, за да го попитам какво иска да сготвя за вечеря, но него го нямаше и поради тази причина реших да включа телефона си, за да му се обадя. Имах дузина пропуснати обаждания и то главно от Хари. Реших просто да ги пренебрегна, тъй като нямах желание да разговарям с когото и да е.