Was It Me (H.S)

Глава 42

Летището на Лондон беше доста по-пълно отколкото очаквах в шест и половина сутринта. Имаше хора навсякъде - по пейките, по столовете. Хора, чакащи за проверка или просто обикновени минувачи.

- Все още не мога да повярвам как си успяла да събереш всичките ни дрехи в тази кутийка! - каза Хари и се засмя шумно, карайки голяма част от хората край нас да се обърнат. Бяхме олицетворение на вампири. Лицата ни бяха по-бледи и от тъкмо навалял сняг, качулките, с които се опитвахме да скрием умърлушения си вид.

Бяхме като герои от комедиен сериал. Аз - едва ходеща на краката си и от дългата ни нощ, а Хари - почти подивял. Усещах как се свличам по стола, опряла глава на рамото му с отворена уста. Знаех, че със сигурност Хари щеше да има мокро петно на якето си след това, но в момента единственото, което можех да правя е да чакам монотонното му побутване, което ме държеше да не заспя като мечка през зимата.

- Джоо - прошепна Хари и се изкикоти. Със сигурност искаше да направи някоя глупост, а аз все още бях прекалено далеч от реалността, за да го спра.
Усетих как издърпва слънчевите ми очила, от което скочиx веднага. Очите ми бяха възможно най-яркия нюанс на червеното, а зениците ми големи колкото лимки. Не трябваше никой да ни вижда така, особено охраната.

- Хари! - скастрих го и отново си сложих очилата. Върнах старата си поза и затворих очи, припомняйки си вечерта. Беше хубаво. Всъщност това беше идеалната нощ. Възможно най-добрият вариант как да прекараш време с гаджето си, макар и да имаше последици.
Бяхме изпушили почти два грама в рамките на няколко часа, затова и главата ми все още беше замаяна, а тялото си дори не го чувствах. Не си спомням дори колко пъти се връщахме между чаршафите, след всеки път, в който пушихме. Но по болките в краката ми и измъчената ми походка бих казала много. Просто много.
Нямах търпение да се добера до легло и да заспя. Сигурно щях да прекарам цял един ден в спане, докато Дезмънт и Хари обикаляха из Колумбия.

- Готови ли сте за почивка? - чух веселия глас на Дезмънт и веднага се изправих. Той стоеше пред мен, заедно с онази жена от ресторанта. Беше облечен в обикновени сини джинси и тениска, която подчертаваше и без това големия му корем. Сега приличаше повече на дядо с пет внука, отколкото на страшен наркобос, на което не можех да не се разсмея.

- Днес си в много добро настроение, Джоан!

В този момент се радвах, че не можеше да види погледа ми през, очилата, защото беше безценен. Но пък по-интересното бе, че точно тогава, на летището, за първи път забелязвах колко надрусан е Дезмънт. Гледаше ме по същия начин, както аз гледах него.