Лежах на пода с поредната цигара в ръка, докато парещите сълзи, напоени с обилно количество грим и ядове, се спускаха по зачервените ми бузи. Не знаех колко време бе отминало. Не знаех колко часа стоях безпомощно на пода, изпаднала в адска депресия. Състояние, което дълго прикривах.
Прикривах го от всички и го пазех дълбоко в себе си, но до кога можех да пазя това? Нищо не беше вечно все пак, нали?
Осъзнах, че дори и приятното уединение имаше край, когато някой почука на вратата, или по-скоро се опита да я строши. Бавно и мъчително се изправих и едва едва стигнах до нея. Огледах стаята. Нищо особено. Няколко пресушени бутилки бира, които стояха от може би три или четири дена, една която тъкмо пресушавах и обърнат пепелник. С последни сили открехнах леко вратата. Пред мен стоеше висок мъж, някъде около метър и осемдесет, облечен в бяла риза и черни дънки. Почувствах се неудобно, когато очите му минаха по дължината на тялото. Искаше ми се да го ударя, защото мразех да ме оглеждат по този начин, но единственото, което направих е да се прокашля.
- Всички харесваме Бийтълс, но ще те помоля да спреш музиката, тъй като се опитваме да спим!
Той не изглеждаше ни най-малко засрамен от действията си, което ме изненада.
- Добре. Ще я спра. - казах примирено, сякаш съм изгубила битка.
Не исках точно сега да се карам с някакво момче, което вероятно ми беше съсед. Затворих вратата и взех една от книгите на рафта. Тъкмо бях готова да се изгубя в произведението, когато някой почука на вратата. Силно се надявах да не видя отново онзи мъж, който ме помоли да спра музиката. Уви, желанието ми не се изпълни.
- Аз съм Хари! - подаде ръката си, за да се здрависаме.
- Джоузи. - отвърнах кратко.
DU LIEST GERADE
Was It Me (H.S)
RomantikС навършването на пълнолетието си Джоузи Евънс иска единствено да се забавлява и това, както знаем, не е едно от най-умните решения като за начало, особено когато си обграден с проблеми. Не след дълго Джоузи решава да загърби нощния живот и проблем...
