Was It Me (H.S)

Глава 59

ДЖОУЗИ

Тениски. Чорапи. Къси панталони. Дълги панталони. Рокли. Сутиени. Бикини. Сешоар. Четка.

- Готова ли си? - попита Найл, подал глава през процепа на вратата.

- Почти. - отвърнах и продължавах с изброяването на нещата в куфара, но колкото и да си ги повтарях, на ум и на глас, бях забравила нещо. Нещо, което все още не можех да открия какво е.

Вратата изскърца, когато Найл я затвори, и това напълно затри мислите ми. Хвърлих листа и химикала и затворих куфара. Явно тпва нещо щеше да си остане забравено и щях да се сетя за него чак когато кацна в Мелбърн.
Закопчах куфара и го задърпах към изхода, някъде по пътя Найл ми помогна и накрая го качи в багажника си.

- Ако забравиш нещо то вече е мое, знаеш го, нали?

- Да, разбира се. - засмях се искрено за първи път от много време. След това всичко просто утихна и останахме двамата, пред колата му, и се гледахме, сякаш се изучавахме. Усмихнах се, а после и той. И отново се засмяхме. Кръг от незначителни събития пълни с чувства.

- Обичам те! - прегърнах го силно. Стисках го, но и той не ме пускаше. Защо е толкова трудно да се разделяш с хората?

- Обещай ми, че ще мога да дойда на гости? - Найл прехапа устни, за да не се разплаче, но това накара и мен да се разплача.

- Обещавам!

Още не бяхме тръгнали към летището, но вече се сбогувахме, и по дяволите, защо трябваше всяка раздяла да боли?

Стига толкова.

Откъснах се от прегръдката му и влязох в колата. През целия път с Найл плачехме като бебета, но просто всичко това, всичката тази емоция трябваше да излезе все някак, нали!?
Погледнах го за кратко. Очите му бяха зачервени, лицето му подпухнало и бях убедена, че изглеждам по абсолютно същия начин. Засмях се леко и с това донякъде обстановката стана по-ведра. Вече не плачехме, само хълцахме и се гледахме.
Най-добрият ми приятел за най-кратко време. Наистина, най-добрият и щеше да ми липсва ужасно много в Мелбърн, но това нямаше да ме спре, предполагам...

- Извинявай! - промълви тихо, а аз го погледнах объркано. Защо ми се извиняваше?