Стъклена Любов

Глава 16

Валъри

"Къде ще ходим?" Попитах мъжа щом запали колата и тръгнахме на някъде.

"Не знам. Вкъщи?"

"Сам ли живееш?"

"Да. Скоро с теб"

"Глупости говориш"

"Не си мисли че изгарям от голямо желание да живея с теб. Аз и в момента не мога да те търпя а сме заедно от минута."

"Ами да сляза?"

"За втори път го казваш"

"И ти за втори път няма да ме свалиш"

"Третият ще го направя"

"Хайде да видим" поставих лакътя си на рамката на прозореца и леко облегнах главата си на дланта на ръката си.

Пълна тишина. Беше толкова тихо че чак започвах да се ядосвам.

"Довечера имаме резервация в осем часа на Айрон Стоун." След това мое изказване той не обели и дума. "Може ли да пуснеш музика?" Нямаше звук нито картина. Този чува ли ме въобще. "Чуваш ли ме?" изцъка и пусна радиото. Глупак такъв. Как ще се правя на влюбена в това същество?

След Няколко минути изпълнени в тишина, но хубава тиха музика спряхме пред една много висока и красиво изработена сграда. Слязохме от колата и влязохме в нея запътвайки се към асансьора все още мълчейки.

Асансьора спря и отворихме единствената врата която имаше а пред очите ми не се появи апартамент а цял мезонет. Толкова красив интериор. Сам ли живее тук? Какво прави сам човек на такова място? Огледах мястото докато изведнъж Деймън се изпари от очите ми.

"Деймън?" Провикнах се леко.

"В кухнята съм!"

"Все едно знам къде е кухнята" измрънках на себе си и тръгнах на някъде надявайки се да го открия.

"Там е банята" чу се гласа му зад мен и се обърнах виждайки го как се е облегнал на стената.

"Просто разглеждах"

"Да сигурно. Хайде да те разведа"

"Имаме работа!"

"Каква работа?"

"За какво дойдох?"

"Не знам."

"Трябва да говорим, Деймън"

"Хубаво Ела да седнем" поведе ме към дивана и седнахме.

"Казах на нашите това което се разбрахме, но след това?"

"След това какво?" Говореше толкова спокойно че чак се изнервях. Нарочно го прави, сигурна съм. Сигурно обожава да ме вижда ядосана.

"Би ли приел нещата на сериозно?"

"Няма как да знаем какво може да ни попитат за да измислим план. Ще кажем каквото ни дойде на момента."

"Ами на братята ти какво ще кажем?"

"Това което си казала на родителите си. Не сме искали да се разбира"

"Забрави ли че преди седмица ми предложи"

"Като го каза се сетих." Изправи се и отиде на някъде. Къде тръгна пък сега този? Господи как ме заряза. "Ще кажем че ти е бил голям" появи се и ми подаде малка кутийка.

"Какво е това?"

"Отвори го"

"Да не изкочи нещо отвътре?" Попитах а той се засмя. Извъртях очи и отворих кутийката а пред очите ми се появи пръстен. С камък. Годежен. "Деймън, ти полудя ли? Защо си го купил?"

"Нали трябва да повярват. Мислиш ли че мама няма да погледне ръката ти за да види дали съм избрал хубав пръстен?"

"И наистина ще се оженим?"

"Ако се налага."

"Виж каква каша забърка."

"Стига си ме обвинявала"

"А кого да обвинявам?"

"Ти също имаш вина" изправи се а аз след него.

"Защо пък аз да съм виновна?"

"Да ме беше прекъснала. Да беше казала че това не е вярно."

"И да излезе че лъжа докато казвам истината?"

"Тогава замълчи. Това че пред теб се държа сериозно не означава че не ми пука за това което се случва."

"Тогава започни да го показваш вместо да ме ядосваш. Аз ще се прибирам"

"Звънни на шофьора си!" Нареди ми и се плюсна на дивана. Добре това беше гадно. Не че щях да се кача е колата му този път, но нищо нямаше да се случи ако предложи да ме закара.
Звъннах на Карлос докато чаках асансьора и щом слязох на паркинга той вече ме чакаше отпред. Защо толкова бързо? Странно.

"Тук ли живее годеника ти?"

"Да. Ще ме закараш ли вкъщи?"

"За това съм тук"