Стъклена Любов

Глава 29

"Как си прекарахте деца?" Попита ни Дядо щом се появи в хола. Станах за да го прегърна а след мен с Деймън се здрависаха.

"Много добре господине. Внучка ви е прекрасна"

"Моля ти се Деймън" усмихнах се уж засрамено и го сръчках веднага щом дядо мина пред нас за да седне при родителите ми на дивана. "Ами ти как си дядо?"

"Добре съм, дъще като за годините си съм добре"

"Че какво ви има на годините господине?" Този няма ли да спре да се подмазва?

"Оставете мен и годините ми. Нека се преместим в трапезарията." Подкани ни дядо и го послушахме. Деймън ми дръпна стола за да седна и се настани до мен.

Вечерята минаваше спокойно. Чуваха се единствено приборите които удряха в чиниите. Тишина. Колко е хубаво да вечеряш на спокойствие без Деймън да ти мрънка постоянно.

Тази приятна тишина обаче беше прекъсната от лекото покашляне на дядо карайки всички да го погледнем.

"Тази тишина.." проговори "От десет години дните ми са изпълнени с тази ужасна тишина. Когато съпругата ми беше жива.." при споменаването на баба ми се натъжих, но все пак продължих да слушам историята на дядо си без да показвам чувства "..беше по различно. Беше от тези хора които винаги имаха какво да кажат. А през уикендните и празниците къщата беше пълна със смеещите ни се внуци." Разбирам на къде бие "ще карам на право. Вал, Деймън знаете че вече съм на години и не се знае какво ще се случи на следващият ден. Бих искал да прегърна детето на най малката си внучка."

"Разбира се дядо, но все пак има време. Ти си добре и ще прекараме още много време заедно."

"Никой не знае миличка. Родителите ви също искат да имат внуче."

"Не казвам че няма да имаме деца просто все още е рано. Ние онзи ден се оженихме."

"Спокойно, господине, ще видите още един пра внук" Деймън се усмихна и хвана ръката ми, но аз бързо я дръпнах обаче ударих масата и си спечелих странните погледи на семейството си.

"Крампа." Оправдах се докато мъжа до мен криеше усмивката си.

***

"Казах ти че скоро някой ще поиска внуче"

"Направи им го де. Искаш ли аз да звънна на Теа?" Седнах на дивана и кръстосах краката си.

"Може, но така няма да даря дядо ти с пра внуче" намигна ми и тогава телефона ми звънна "Да Теа?" Тръгна към кухнята а на мен не ми се слушаше разговора им за това отидох в стаята си. Приготвих си дрехи и отидох в банята където си взех един дълъг и успокояващ душ.

Излязох от банята и пред мен се появи Деймън. Стиснах халата си по здраво около тялото ми и го погледнах.

"Най накрая излезе. Не забравяй че не живееш сама." Подмина ме и влезе в банята. Аз извъртях издразнено очи и си влязох в стаята. Облякох си пижамата и леко подсуших косата си с кърпа.

Отидох в хола където видях че Деймън отново говореше с онова момиче. Взех си сок от хладилника и излязох на терасата. Седнах на диванчето и звъннах на Ник.

"Как си госпожо Уолтън?"

"Не ме наричай така" казах издразнено, но бързо се усетих "все още не съм свикнала"

"Добре. Все пак как си?"

"Ами добре съм."

"Страхотно! Сега честно" колко добре ме познава това момче?

"Добре съм просто съм изморена. Бяхме на вечеря при нашите и дядо ни говореше за деца"

"Бременна ли си?"

"Какво? Не!"

"Ами тогава какъв е проблема?"

"Не искам деца. Поне не сега" и не от този мъж "все още сме в началото на брака си."

"Щом така сте решили."

"Ами ти кога пак ще дойдеш?"

"Преди три дни се прибрах."

"Знам, но ми липсваш"

"Сега е ваш ред. Чувствайте се поканени"

Бих искала да се махна от това място поне за няколко дни. Да се върна в старият си град и да бъда старата аз. Всичко ми липсва. Дори журналистите.