За сравнително краткият си опит с живота съм виждал всичко. Болката, лицемерието и омразата винаги са били залепени за мен. В този ред на мисли е очевидно колко смаян бях след появата на русото торнадо в живота ми и ми показа че всъщност нищо не съм...
Алармата на телефона ми звънна в пет часа. Чакай малко... защо толкова рано? Отново се обърнах към телефона си и видях датата. Девети декемри. Рожденният ден на Деймън. Тъй като той отказа да празнува тридесет годишният си юбилей решихме да му направим изненада която дори и да иска няма да може да отмени.
"Защо толкова рано?" Измрънка изведнъж той и щом го погледнах видях че телефона му беше светнат и се виждаше 5:00.
"Днес трябва да отида по рано на снимки"
"Искаш ли да те закарам"
"Не, ти поспи" всъщност не съм на работа днес. Две седмици се молех да нямам снимки точно на тази дата и накрая се съгласиха.
А какво ще правя толкова рано ли? Трябва с момичетата да отидем до къщата на Макс и Киара където ще направим последните неща за довечера.
Облякох се и се гримирах след което тихо излязох от стаята за да не го събудя отново.
Oups ! Cette image n'est pas conforme à nos directives de contenu. Afin de continuer la publication, veuillez la retirer ou mettre en ligne une autre image.
В 6:30 всички бяхме в хола с закъснение около тридесет минути. Сигурно поради юбилея днес така ще ни върви.
"Защо се забавихте толкова?" Попитах Макс щом слязоха със съпругата си.
"Не можах да си намеря вратовръзката"
"След малко Деймън ще се събуди и аз ме трябва да бъда тук. А ти можеше още един час да я търсиш"
"Снахата е притеснена" обади се Доминик.
"Не искам да развалите изненадата"
"Ние?"
"Дом, моля те млъкни и да се заемаме за работа. Приемете поне едно нещо на сериозно"
"Ние приемаме много неща на сериозно."
"Добре, момчета стига" включи се Дилара "хайде ние да тръгваме а вие правете каквото ще правите"
