Стъклена Любов

Глава 54

Валъри

Бях на пода в ъгъла ма малката стая. Ръцете ми бяха завързани зад гърба също и краката. Виках за помощ, но сигурно никой не ме чуваше. Изведнъж вратата се отвори и в стаята влезе мъж ма средна възраст. Пристъпваше към мен с бавно крачки и накрая седна на един стол срещу мен.

"Викай колкото искаш, но никой няма да те чуе. Единствено ще останеш без глас"

"Какво искаш от мен?"

"Нищо"

"И тогава защо съм тук?"

"Момиче, нямам проблем с теб. Но с мъжа ти имам"

"От къде знаеш кой е мъжа ми?"

"Моля ти се разбрах кой е още от онова глупаво интервю в което разкрихте че ще се жените. Още тогава разбрах как ще стигна до семейството. Само трябваше да открия точният момент и ето че дойде"

"Какво искаш от Деймън?"

"Имаме стари смерки за уреждане"

"А кой си ти?"

"Чувала ли си за Акън?"

"Не."

"Ти знаеш ли изобщо с какво се занимава семейството в което попадна?"

"Имат Голяма Верига с хотели"

"Мисля че ти дължат доста обяснения. Ако оживееш"

"Ако оживея??" Попитах с доза страх която се опитах да скрия, но не се получи. Мъжа се подсмихна и излезе оставяйки ме отново сама.

Деймън

Минаха се малко повече от 15 часа от изчезването на Валъри. Часът беше седем сутринта и никой не беше спал цяла нощ. Малката Касандра също не е спряла да плаче и да мрънка. Казват че бебетата усещат всичко и явно са прави. Хората то обикалят из целият град. Разпитват на летищата, хотели и къде ли още не. Няколко минути преди да изпадна в нервна криза братята ми ме изкараха за да отидем до склада.
Влизайки заварихме част хората ни до онзи глупав турчин.

Хвърлих кръвнишки поглед на онова копеле а той за пореден път се засмя. Защо ли още не съм го убил? Направих знак на хората да излязат след нас на вън и отново минахме през голямата врата. Събрахме и останалите и вече се бяха наредили един до друг като пионки пред нас.

"Какво става? Този изпя ли нещо ново?"

"Не е казал и думичка от вчера" отговори ми единият. Поех си дълбоко въздух опитвайки се да се успокоя.

"Разбрахте ли къде е Валъри?"  Попитах ги докато разтърквах слепоочието си. След като не получих и дума от тяхна страна ги погледнах "отговаряйте!" Скръцнах със зъби

"Не" отговори единият а останалите или поклатиха отрицателно глава или я хаха забили в земята.

"И защо се бавите толкова?" Пристъпих към тях "кога ще я откриете?"

"Не знаем шефе"

"И кога ще разберете?" Извиках се и стиснах рата му. "Вършете си работата или сте мъртви"

"Братле" Макс постави ръката си на рамото ми и ме отдръпна назад "успокой се"

"Как да се успокоя? Ако бяха Киара или Дилара до сега да сме обърнали света на опаки. Но нали живота на Валъри е в опасност. На кой му пука за нея? Е на мен! Пука ми, интересува ми и се притеснявам за нея понеже тя е жената която истински обичам!" Изкрещях му се без да мисля какво казвам.

"Обичаш я?" Глупавите ми братя ми се усмихнаха на среща и чак тогава се осъзнах какво всъщност бях казал. Бях казал нещо което дори не си бях помислял преди.

"Нямах това предвид" обърнах им гръб и тръгнах към колата. Качих се на задните седалки и след мен братята ми се качиха отпред.

"Знаем знаем. Спокойно ще я спасим и ще ти помогнем да й признаеш."