За сравнително краткият си опит с живота съм виждал всичко. Болката, лицемерието и омразата винаги са били залепени за мен. В този ред на мисли е очевидно колко смаян бях след появата на русото торнадо в живота ми и ми показа че всъщност нищо не съм...
"Глупости? Познаваш се с някой от година, станахте гаджета преди два месеца и ще се сгодяваш за него. А най хубава част е че аз си нямам нямах и на представа"
"Добре имаш право да си ядосан, но не да ме мразиш."
"Все пак да ме поканиш на сватбата"
"Ако има такава"
"Защо да няма?"
"Друг път ще ти кажа. Трябва да излизам на вечеря сме с семейството му."
"Добре. Приятно прекарване"
Дано да бъде приятно. Погледнах се за последно в огледалото и слязох.
¡Ay! Esta imagen no sigue nuestras pautas de contenido. Para continuar la publicación, intente quitarla o subir otra.
Качихме се в колите като аз бях при Карлос който през целият път не каза нищо.
"Защо не говориш?"
"Постоянно сме заедно и вече няма какво да си кажем" засмя се тихо и усили радиото а заедно с него се увеличи и напрежението в мен. Не знаех какво щеше да се случи на вечерята. Дядо и татко със сигурност познаваха семейство Уолтън, но не знам какви са им отношенията.
Няколко минути по късно колите паркираха една зад друга на големият паркинг и вратата ми се отвори. Слязох от колата и застанах до майка си. Колата на Деймън беше там което означава че са дошли. Това ли беше момента в който трябва да се притесня?
"Валъри, добре ли си?" Мама уви ръката си около мен.
"Да. Уолтън да тук. Видях колата на Деймън и се замислих за нещо" отговорих а тя кимна. Четиримата заедно влязохме на вътре и момичето на рецепцията ни поведе към масата където щом ни забелязаха всички се изправиха.
