За сравнително краткият си опит с живота съм виждал всичко. Болката, лицемерието и омразата винаги са били залепени за мен. В този ред на мисли е очевидно колко смаян бях след появата на русото торнадо в живота ми и ми показа че всъщност нищо не съм...
Отворих очите си и осъзнах ме съм заспала на дивана в стаята докато чакам Деймън да се прибере. Погледнах часовника на стената който показваше 8:15. Скоро трябва да слезем за закуска така ме най вероятно е в банята. Взех ви дрехи от гардероба и се облякох преди да е излезнал.
Ups! Gambar ini tidak mengikuti Pedoman Konten kami. Untuk melanjutkan publikasi, hapuslah gambar ini atau unggah gambar lain.
Оставаше само да вляза в банята за да се гримирам. Бяха минали десет минути а Деймън все още седеше в банята. Дали няма някакъв проблем?
"Деймън?" Почуках на вратата "добре ли си?" Отговор не получих. Ами ако му е станало лошо? Отворих вратата и какво да видя? Празна баня. Точно тогава че почука на вратата. "Кой е?"
"Госпожо Валъри, Хенрик е." Гласа на един от персонала в къщата "идвам да ви напомня че закуската ще бъде сервирана в девет часа."
"Добре, благодаря ти." Подяволите. Имам трийсет минути да разбера къде е скапаният ми съпруг за да не бъдем убити и двамата. Върнах де в стаята и му звъннах.
"Валъри?"
"Къде си Деймън?"
"Дълга история. До десет минути ще бъда вкъщи."
"Побързай"
Влязох в банята и се оправих. Сигурно е бил с Теа. Останал е да спи при нея докато аз тук трябва да го прикривам.
Докато се ядосвах сама ма себе си отново в се почука на вратата. Изтичах и отворих.
"Всичко наред ли е Хенрик?"
"Да, извинете че ви притеснявам за втори път. Господин Ейдън иска да говори с съпруга ви преди закуска."
"Ол.. ами той току що влезе в банята. Щом излезе ще му каза веднага да отиде при баща си"
