За сравнително краткият си опит с живота съм виждал всичко. Болката, лицемерието и омразата винаги са били залепени за мен. В този ред на мисли е очевидно колко смаян бях след появата на русото торнадо в живота ми и ми показа че всъщност нищо не съм...
Вече месец ходя с охрана на всякъде и продължаваме да живеем в бащината къща на Деймън. Какво ли всъщност се беше случило че да бъде така? Почти всеки ден се опитвах да изкопча нещо от Деймън но достигахме до кавга след която той излизаше и се прибираше към шест часа сутринта. Мисля че всички знаем къде е бил или по точно при кого.
"Деймън?" Проговорих тихо когато влязох в стаята от банята.
"Кажи?"
"Какво си намислил?"
"Какво?" Повдигна едната си вежда
"Изведнъж ми съобщи че искаш да излезем заедно"
"Нищо не съм намислил" този път беше мой ред да повдигна вежда "просто мисля че го заслужаваш. В последният месец много съм те тормозел като не съм се прибирал цяла нощ и не си спала от притеснение"
"Не съм се притеснявала"
"Да бе. За това винаги си била будна в пет, шест или седем сутринта"
"Просто влизаш като хала и няма как човек да спи"
"Пак ли искаш да се скараме?"
"Не не. Омръзна ми вече от караници"
"На мен също. А може ли едно въпросче да ти задам?"
"Да"
"Ти по пижама ли ще излизаш?" Присмя ми се.
"Не ми каза къде ще ходим и не знам как да се облека"
"Ще ходим на фитнес. Нали преди няколко дни ми мрънкаше че нямаш време дори за един час да отидеш"
"Добре веднага ще се оправя" взех си дрехи и отново влязох в банята.
Oops! This image does not follow our content guidelines. To continue publishing, please remove it or upload a different image.
Слязохме на долният етаж и видяхме цялото семейство на масата.
"Добро утро" поздравихме ги
"Добро утро" отвърнаха ни.
"Мамо, извинявай, но няма да присъстваме на закуската днес"
