За сравнително краткият си опит с живота съм виждал всичко. Болката, лицемерието и омразата винаги са били залепени за мен. В този ред на мисли е очевидно колко смаян бях след появата на русото торнадо в живота ми и ми показа че всъщност нищо не съм...
За пръв път щях да отида в къщата на родителите на Деймън и то ще останем за "известно време" както ми каза Деймън докато оправяхме багажа си.
"Имаме проблем" проговорих докато пътувахме "трябва да спим в една стая"
"Сериозно ли това е най големият ти проблем?"
"Да"
"Може да спиш във ваната"
"Сериозна съм"
"Аз също"
"Господи." Измърморих и се загледах в пътя докато не спряхме пред голямата къща. Толкова бързо ли пристигнахме? Слязохме от колите и тръгнахме към входната врата където Деймън отключи и ми направи път да вляза.
Дали да вляза? Е навън ли ще седиш Валъри? Оправих презрамката на чантата си която беше на рамото ми и влязох в къщата. Първото което видях бяха големите врати които водеха към хола.
"Може ли да вземеш куфарите от колата?" Деймън попита един мъж който се беше появиш от някъде. Даде му ключовете и излезе от къщата.
"Най накрая пристигнахте" срещнах гласа на Луси а след това и прекрасната й визия и усмивка. "Как си миличка" прегърна ме.
"Добре съм. Вие как сте?"
"Добре сме. Хайде елате Ейдън и останалите са на двора." Подкани ни и я последвахме лъч хола а след това излязохме навън през колените стъклени прозорци тип хармоника. Цялото им семейство се беше събрало на диванчетата и си говореха за нещо.
Ups! Gambar ini tidak mengikuti Pedoman Konten kami. Untuk melanjutkan publikasi, hapuslah gambar ini atau unggah gambar lain.
"Здравейте" Деймън ги поздрави и петимата се обърнаха за да ни видят. Баща му се изправи и дойде до нас.
"Добре дошли, деца"
"Добре заварили. Да какво говорите?" Мъжа седна до братята си а аз до момичетата.
