За сравнително краткият си опит с живота съм виждал всичко. Болката, лицемерието и омразата винаги са били залепени за мен. В този ред на мисли е очевидно колко смаян бях след появата на русото торнадо в живота ми и ми показа че всъщност нищо не съм...
Отворих очите си след като чух някакъв продължителен шум. Изправих се седнала на леглото и установих че момичетата също го чуват. Набързо се спогледахме питайки се "какво се случва" и станахме от леглата. Отворихме вратата и този шум се чу по силно заедно с тихите нецензурни думи на момчетата. Тръгнахме по коридора към хола и разбрахме че шума идва от кухнята.
"Момчета?" Попитахме щом ги видяхме един до друг в гръб а този шум не спираше.
"Извинявайте че ви събудихме"
"Какво става?" Отидох бавно до тях и надникнах над рамото на Ник.
"Кафе машината е развалена." Отговори ми Доминик.
"Защо до сега не я спряхте?" Натиснах копчето и шумът спря.
"Ще отида да купя кафе" каза Деймън без да отговори на въпроса ми.
"Ти по добре ли си?" Попитах го преди да излезе. Той от своя страна просто се обърна и ми кимна с лека усмивка. Поне се усмихва а не е намръщеният глупак който познавам.
Докато Деймън се върне ние с момичетата приготвихме бърза закуска а след това всички заедно седнахме в пристройката и закусихме.
"Искате ли да си пуснем филма за който говорехме снощи?" Попита Деймън и се съгласихме. Влязохме в къщата като всеки беше взел някакви прибори за да помогне с чистенето. Пуснахме си филма и общо взето така ни мина деня. С филмче, разговори и почивка. Много почивка. Не помня от кога не си бях почивала толкова хубаво от работата която още щом се върнем в Москва ще започне наново.
По късният следобед се оправихме и както се бяхме разбрали отидохме до онзи лунапарк за който бях споменали Макс и Доминик.
Oops! This image does not follow our content guidelines. To continue publishing, please remove it or upload a different image.
Беше много хубаво особено щом се стъмни и светеха всички лампички от атракциите на който ме беше страх да се кача.
"Хайде не е толкова страшно" умоляваха ме момчетата.
"А не не ще си седя при Лара за да й правя компания"
"Не бъди бебе" Деймън нацупи долната си устна и се усмихнах на сладката муцунка. Все едно пет годишно ми се молеше за близалка.
"Точно в момента ти приличаш на бебе Дейми" разроших косата му и останалите се изхилиха а той извъртя очи.
"Качи се и ти обещавам че ще оживееш"
"А не съм сигурна гледала съм Последен изход 3"
"Това е просто филм"
"Но е възможно да се случи"
"Добре, тогава се качваме и ти обещавам че ще ти позволя да държиш ръката ми ако те е страх и ще ти купя захарен памук" той сериозен ли беше? Защо се държи толкова мило? "Ако ли слезем и ти има нещо ще ти позволя да ме удариш и ще ти купя захарен памук. Все печелиш" усмихна ми се сладко и му отвърнах.
"Добре, а сега може ли да отидем за билетчета?" Проговори Макс и чак сега се осъзнах че и те бяха с нас.
Взехме билети и изчакахме ужасяващото влакче да спре за да може да слязох хората които пищяха така все едно някой го коли и да се качим ние.
Няколко минути по късно влакчето спря на едно място пред нас. Хората слязоха и се заклевам че видях сълзи в очите на едно момиче. Друго пък трепереше цялото. Толкова ли е зле? Хванах ръката на Деймън и я стиснах а той че погледна.
"От сега ли?" Попита ме и го погледнах ужасена. "Не се притеснявай, до теб съм." Стисна ръката ми по силно и се настанихме на едно място.
***
Слязохме от влакчето и усетих че изтръпналите ми треперещи крака няма да ме удържат за това отново се хванах за Деймън.
"Как беше?" Попита Дилара щом стигнахме до нея. Явно всички очакваха моят отговор понеже ме погледнаха.
"Ужасяващо" казах "но беше яко" допълних и Деймън се засмя.
"Хайде да вървим" подкани ни Деймън и тръгнахме като все още държеше ръката ми.
"Къде отиваме сега?"
"До щанда за захарен памук" усмихна ми се и ми намигна. Това да не би да го прави понеже не дойде на премиерата на филма?
