Стъклена Любов

Глава 3

На всякъде се чуват гласове. Хора на всякакви възрасти се радват да се видях най накрая с близките си. А аз? Чудя се къде по точно да отида. Вече сигурно от пет минути седя на едно място и търся с поглед хората които трябва да ме вземат. Жалко че не знам как изглеждат.

Както се оглеждах видях един мъж с малък плакат на който пишеше името ми.
"Ето ги моите" си казах и поех дълбоко въздух. Отидох към мъжа и той ме погледна

"Госпожице Валъри"

"Здравейте"

"Как мина полета ви?" Хвана куфара ми и тръгнахме към изхода.

"Добре, но съм изморена. Родителите ми вкъщи ли са?"

"Да, очакват ви" човка ми отвори вратата на един лъскав черен автомобил и аз се качих. Той остави куфара ми в багажника и зае шофьорското място.

"От кога сте шофьор на татко?"

"Откакто родителите ви се преместиха тук"

"Ами няма ли някой от Франция?"

"Има няколко. Двама шофьора и готвачката ни"

"Ясно" обърнах се към прозореца и се загледах. Москва е невероятен град. Винаги сме идвали през лятото или за някоя сватба на някой си роднина който виждам за пръв път на деня на сватбата му. Нямам приятели единствено роднини които са на далече.

"Заповядайте госпожице" един мъж ми отвори вратата щом колата спря в големият двор. Всички От персонала се бяха наредили като аптекарски шишета. Забелязах родителите ми и тръгнах към тях като разбира се не пропуснах да поздравя хората покрай които минах.

"Добре дошла миличка"

"Добре заварила" прегърнах мама а след това и татко. "Липсвахте ми!"

"И ти на нас дъще. Хайде да влизаме сигурно си уморена" тримата влязохме в голямото имение. Не съм идвала тук от години. Същото е, но едновременно различно. Стените са боядисани в различен цвят, мебелите са нови. Но усещането е същото. Сякаш вчера тичахме по тези стълби с братовчедите си. Толкова спомени за които преди не се бях сещала.

"Как мина полета миличка?" Попита ме мама и заедно седнахме на единият диван в хола. Татко седна на фотьойла.

"Ами.. добре. Малко ме боли глава"

"Отиди да си починеш преди вечерята. Дядо ти ще слезе тогава"

"Да" казах тихо и се изправих. Бавно тръгнах към стълбището. Последният път ми изглеждаше по голямо. Аз бях по малка. Качих се нагоре по стълбите гледайки картините които бяха закачени по стените. Отворих вратата на стаята в която винаги съм спала. Вече не беше розова. Гледката беше също толкова вълшебна каквато преди с изключение една нова сграда която беше построена точно срещу прозореца ми. Изглежда е хотел. Изглежда доста хубав сигурно отвътре ще бъде още повече.

Изкарах си дрехи от куфара и влязох в банята където си взех един бърз душ. Сложих си белият халат и излязох от банята подсушавайки леко косата си с хавлия. Облякох дрехите които си бях приготвила и легнах на голямото меко легло.

Часа беше 17:30 което означава ме в Сиатъл е 10:30 значи Никълъс вече е буден. Взех телефона си и набрах номера му.

"Охо прекрасна госпожице"

"Здрасти Ник"

"Пристигна ли?"

"Да преди може би час пристигнах в къщата"

"Как се чувстваш там?"

"Странно. Всичко е различно, но ми е толкова познато. Не е същото от както нея я няма"

"Бъди силна. Не забравяй че си там по работа. Утре си на снимки млада госпожице"

"Защо не дойде с мен?"

"Ще дойда има време. Кой знае може да ти хареса там."

"Не мисля. Снимките все още не са започнали а вече нямам търпение да свършат"

"Поне се дръж по мило пред родителите и дядо си. На тях също не им е лесно след случилото се макар да са минали толкова години."

"Знам, Ник, знам"

"Както и да е сега имаме по голям проблем"

"Какъв?"

"Трябва да намерим къща. Тези глупаци вече ме дразнят. Не знаят ли че си извън страната."

"Не, забрави ли?"

"Хубаво толкова полицай са минавали докато се опитват да ни смачкат за да ни попитат дали има някой мъж в живота ти"

"Не мога да разбера какво ги интересува личният ли въпрос. Нека питат нещо свързани в професията ми. Както и да е. Ще ти затварям понеже имам няколко часа да си почина. В осем часа трябва да бъда на трапезата."

"Добре, ще де чуем." Затворих на приятеля си и се обърнах за да поспя малко. Тези месеци ще минат много трудно.