Стъклена Любов

Глава 51

13 Декември беше денят в който се събудихме от виковете на най малкият брат на семейството Уолтър. Щом погледнах телефона видях че беше седем сутринта. Днес не бях на работа и плановете ми бяха да спя поне до девет.

"Какво става?" Попитах щом видях че Деймън също е буден. Той от своя страна стана от дивана и тръгна към вратата докато не го спрях. "Деймън, завивките" подсетих го и също станах. Оправихме набързо дивана и излязохме от спалнята.

"Какво става?" Попита Деймън щом отидохме в хола където цялата къща беше будна.

"Раждаме!" Извика притеснено Доминик.

Раждат?? Дилара ражда?

Набързо се облякохме и тръгнахме към болницата където приеха Дилара в стая.

"Доминик успокой се малко" Деймън вече не издържаше от постоянното мрънкане на по малкият си брат.

"Какво искаш? Притеснявам се"

"Няма нищо притеснително"

"Ще те видим и теб някой ден" извъртя очите си и влезе в стаята при съпругата си.

Поради някаква странна причина ми хареса представата аз да съм няколко часа преди раждане а Деймън да обикаля като луд по коридора от притеснение.

"На какво се усмихваш?" Кумата ми ме изкара от представите ми.

"Скоро ще си имаме една малка принцеса в къщата" усмихнах се още повече

"Така е. Искаш ли да отидем да вземем кафе?"

"Да" двете тръгнахме към асансьора. Слезнахме до кафетерията и взехме кафе също и нещо за ядене. Върнахме се при останалите и им дадохме по едно кафе и един сандвич. "Как си Луси?" Седнах до жената с красивите сини очи и й се усмихнах.

"Добре съм. Притеснена, развълнувана"

"Скоро ще си баба"

"Така е" очите й се насълзиха от щастие и я прегърнах. Тази жена е истински Ангел. От както съм в живота им винаги се е държала добре с мен.

Няколко минути по късно вратата на стаята на Дилара се отвори и от нея излязоха докторката й и Доминик.

"Всичко наред ли е?" Попита Макс и потупа рамото на брат си.

"Все още чакаме. Контракциите й се усилват"

Чу се изведнъж мъжки глас да вика името на Дилара. Обръщайки се в посоката от която идваше гласа видях мъж и жена да идват към нас.

"Къде е Дилара?" Попита жената.

"В стаята е." Отговори и Доминик.

"Кои са те?" Попитах тихо Луси.

"Родителите на Лара" оу.. по добре да не бяха идвали точно сега. Знам че са притеснени, но все пак тя до последно повтаряше че не иска те да бъдат на раждането.
Бавно се отвори вратата и от там се показа Дилара.

"Татко?"

"Мила, добре ли си?" Отидох до нея и поставих ръката си на рамото й.

"Какво правите вие тук?" Не ми отговори. Гледаше прави към баща си. "От къде знаете че сме тук?"

"Аз им звъннах" рязко погледа й се заби в мъжа й.

"Моля?"

"Знам че искаш да бъдат тук."

"Не, не искам Доминик"

"Напротив. Познавам те и знам че през цялата бременност повтаряше ме не искаш да присъстват на раждането, но вътрешно се надяваше да дойдат."

"Поне да беше... ах" наведе се леко и хвана корема си. Поредната болезнена контракция. Доминик застана от другата й страна и постави ръката си на кръста й.

***

Няколко часа по късно Дилара влезе в родилното заедно с Доминик. Всички останали чакахме отвън.

Изглежда че баща й изобщо не харесва семейството  понеже през цялото време бяха отдалечени от нас и гледаше на кръв. Не знам какъв му е проблема но не ми харесва.

Големите врати се отвориха и от там излезе Доминик. Всички се изправихме и отидохме до него.

"Всичко е наред. Имам дъщеря" съобщи с огромна усмивка която веднага че отпечата върху лицата ни.

"Как е Лара?" Попита Киара прегръщайки го.

"Добре е. Трябва да си почива сега"

Вече ще имаме бебе в къщата което е оправя настроението ми. Съвсем скоро ще чуваме гукане, смях, плач. Новото начало ма семейство Уолтър започва.