SHE - H.S

Пролог

юни, 2008 –Ню Йорк

   Бела

...Времето беше необичайно за този месец. Беше ми студено, любимите ми гумени ботуши бяха съсипани, а новото ми яке беше подгизнало от пороя, който продължаваше да се изсипва от сивото небе. Исках при мама, но следа от нея нямаше.

Започнах трескаво да се оглеждам, а сълзите по лицето ми отдавна се бяха слели с дъжда. Стоях в студената и тъмна гора, която беше като лабиринт за мен, незнаейки на къде да поема.

-Мамо!- извиках за пореден път. -Мамо къде си? Вече не искам да играя тази игра. Моля те, покажи се.- продължих да се озъртам. -Страх ме е. – прошепнах и за миг вече се намирах на земята с долепени до брадичката колене.

Затворих очи, представяйки си случката от по рано днес.

С мама бяхме в парка. Бях толкова ентусиазирана, че тя най-накрая се е почувствала по-добре и ще можем да прекараме време заедно, както всички от детската ми градина правеха с техните майки. Предложих да играем на криеница, играта, която отчаяно исках да играя от месеци насам, но винаги нямаше с кого.

Довчера наблюдавах другите деца с най-огромният интерес, който съм проявявала някога, как се забавляват на тази игра. Беше вълнуващо както да се криеш и да измисляш нови скривалища, така и да броиш и да търсиш на различни места кой, къде се е скрил. За съжаление винаги, когато питах дали мога да се присъединя към всички тях, бивах отхвърляна. Никой не искаше да си играе с момичето на бащата затворник и болната майка, (както често ме асоциираха), която едва свързваше двата края.  Трябваше отчаяно да се примиря с факта, че бях отбягвана от всички на моята възраст в парка и в училище. След отказите им винаги се връщах на мястото си на пейката и продължавах да ги наблюдавам със същият интерес. Сега обаче беше различно. Аз наистина играех тази игра, а още по-хубавото бе, че го правя с мама.

След като тя се обърна и започна да отброява, започнах да мисля къде би било най-подходящо да се скрия, така че наистина да я затрудня.   Щастието в мен нарастваше с всяка изминала минута.

В същия момент един възрастен мъж запристъпва към мен. Погледнах го с любопитство.

-На криеница ли играете, чернокоске?- попита тихо той, така че само аз да го чувам. Може би, за да не разсейваме мама от броенето й?-веднага си помислих.