SHE - H.S

63

Две седмици по-късно

Бела

Добре дошъл декември. Времето се нижеше скорострелно. Само с едно мигване беше минала една цяла година. С едно мигване минаха четири месеца откакто съм в Лондон. Ако миналото ми аз – това, което не познаваше никого тук и ненавиждаше зеленоокия – ме видеше колко всъщност бях щастлива с всички, включително и най-вече с Хари, щеше да стои с отворена уста и нямаше да повярва на очите си.

За последните две седмици всичко си беше дошло постарому. Даже, плашещо – все едно събитията покрай Хари, Доминик и госпожа Стайлс не се бяха случвали. Не знаех дали това беше добре или просто поредното затишие преди буря.

Със зеленоокият нещата вървяха прекрасно. Повече не беше повдигнал темата за гинеколога, но знаех, че рано или късно трябваше да помисля и за това. Аз също не исках в близките поне четири години да дондуркам бебе. Та аз едва се грижех за себе си, какво оставаше за едно малко същество, което щеше да разчита само и единствено на мен?

На пръв поглед всичко вървеше добре, но имаше някакво странно напрежение във въздуха. Можех да го усетя покрай момчетата, когато бяхме заедно, напрегнатите погледи които си отправяха и честите събирания в подземният етаж, които организираха. А и засилената охрана пред къщата не помагаше особено за разсейването от мислите ми, че нещо се случва, но все още с момичетата не бяхме информирани какво. Няколко пъти бях подпитала зеленоокият, но той директно ме отрязваше, казвайки ми, че няма нищо за което да се притеснявам. Можех да съм наивна, но не бях глупава. Просто се надявах всичко да бъде наред и да не останем отново неприятно изненадани от стеклите се събития.

-Добро утро.-Хари прошепна срещу вратът ми, все още със затворени очи.

Къдравият продължаваше да има проблеми със сънят, но нощ като миналата – което беше рядкост – той успяваше да заспи без проблеми, а от това цялата се пълнех с щастие. Сърцето ми се раздираше, когато станеше посред нощ и тренираше до зазоряване, а след това продължаваше денят си, все едно беше спал цялата нощ, докато единственото което го издаваше, че не беше, бяха черните кръгове под очите му.

Усмихнах се и се обърнах към него.

-Добро утро.-положих длан на бузата му.

Кожата му беше топла, мека и докосването й ме успокояваше.

От две седмици спях в неговата стая и можеше официално да се каже, че се бях нанесла там. Шокът, който изпитах първоначално, когато огледах помещението обаче, още ме държеше. Когато се качих в стаята на Хари си бях позволила най-после да я огледам и едва не припаднах, когато установих, че това беше стаята от сънят ми, стаята в която видях мама. Всичко беше едно към едно и не можех да повярвам, че през няколкото пъти в които се бях качвала не ми беше направило впечатление. Липсваше единствено снимката на момченцето от гората.