SHE - H.S

21

Бела

Часът минаваше полунощ, а аз все още не можех да заспя. Мислите препускаха бясно в главата ми, непозволявайки да затворя очи дори за секунда. Бях легнала по гръб на леглото, гледайки белият таван над мен, мислейки , за пореден път,  как за толкова кратък период от време, животът ми се беше променил коренно.

Спрях да задавам въпросите дали заслужавах всичко това, дали бях достатъчно силна да понеса всички гадости поднесени ми от живота. Вече не виждах смисълът да го правя. Доказах многократно каква слабачка бях всъщност. Ясно беше, че нямах контрол над съдбата си. Впрочем, кой имаше? Нима всеки един човек не е нейн пленник? Нима всеки един човек  иска лошите неща в живота да го застигнат? Всички ние сме пионки в ръцете на съдбата. Не знаем какво ни очаква. Дали ще е само хубаво, само лошо или пък по малко и от двете.Нима имаше сила, която да пребори съдбата, животът, който ни е предначертан още от самото ни раждане? Не беше ли редно вече да се примирим? Примирявах ли се аз обаче с моята съдба? Примиряваха ли се хората? А беше ли редно да го правят?

Мислех си за Хари.  Не знам какво беше това чувство, което ме връхлиташе всеки път, когато образът му изникваше в съзнанието ми, но не ми харесваше. Насилвах се да го разкарам от мислите си, но това беше както непосилно, така и невъзможно. Не го бях виждала от последните няколко часа, когато пак се разбесня. Не знаех какво да очаквам при следващата ни среща, а това ме караше да си върна и малкото храна, която ядох на вечеря.

Защо му помогнах? Защо толкова много се бях притеснила за него? Защо се страхувах да не го нараня, докато почиствах раните му?  Въпроси на които се страхувах да дам отговор. Хари правеше нещо с мен. Объркваше чувствата и мисленето ми. Не ми харесваше.

Затворих очи пренасяйки се в топлата и сигурна прегръдка на къдравият. Беше успокояващо, сякаш бях точно на мястото си, сякаш той беше липсващото парченце пъзел в живота ми. Но разбира се, трябваше да развали всичко, а аз като най-голямата глупачка, която всъщност бях, си изплаках очите за пореден път и то  по негова вина.

00:33ч., тик-так, тик-так. Времето сякаш беше спряло. Не издържах повече затворена тук, между тези четири стени. Потисках се още повече.

Станах  от леглото, обличайки един от суитчърите, които си взех от мола. Отворих леко бялата врата, подавайки глава. Огледах се от двете страни, изострих слуха си. Не се чуваше никой. Запристъпвах на пръсти до долният етаж, стигайки до кухнята. Налях си чаша вода и се запътих към двора. Надявах се само къдрокосият да не е буден и да не вдигне нова олелия, за това, че отново съм излязла в двора на къщата без да поискам разрешение. Седнах на един от шезлонгите, вглеждайки се в гледката пред мен. Беше красиво. Хилядите лампички осветяха всичко наоколо. Усещаше се уют за разлика от вътрешността на къщата.