SHE - H.S

25

Бела

Вече половин час наблюдавах спокойното лице на Хари. Нямаше да забравя виковете му, породени от кошмара който сънува. А какъв беше той, че успя да го разтърси и то толкова много? Какво нещо трябва да си сънувал, за да потекат сълзи по лицето ти? Не мислех че е възможно да го видя в подобно състояние.

Ако някой ми беше казал, че върху лицето на къдравият ще потекат сълзи, щях да му се изсмея и най-вероятно нямаше да му повярвам.

Сега тялото му беше отпуснато в дълбок сън, дишането му - бавно и равномерно.Беше спокоен. Ръката му беше обвита около мен, правейки движенията ми ограничени. Истината беше, че не протестирах. Никога не съм се чувствала толкова точно на мястото си. Сякаш ръката на къдрокосият можеше да ме предпази от всичко, включително и от самият него.

Шокът, че баща ми беше жив все още не беше стихнал. Потреперих при мисълта че този човек ме докосна, че беше толкова близо до мен. Мразех го. Ненавиждах го с цялото си същество. Радвах се, че успях да му кажа това в лицето. Той нямаше правото да говори така за мама. Никой нямаше.

Не знаех какво беше станало там, в онази къща. Спомените ми се свеждаха до минимума. Последното, което помнех беше как притичах към Хари и се вкопчих в него. От там нататък всичко ми беше като в мъгла.

Но нямаше да забравя и неговите думи. Грозните лъжи, които наговори за мен. Факта, че се възползва толкова много от мен. Какво по дяволите искаше Хари от баща ми? Не бяха парите. Поне не това беше главната причина къдравият да го мрази толкова.

Но въпреки това предпочитах да съм до него, при него, отколкото при човека чиято фамилия носех.

Бях се събудила малко преди кошмара на зеленоокият, който умоляваше някого да спре с действията си. Никога не бях виждала подобно нещо. Болката се четеше по лицето му, беше толкова истинска, сякаш я изпитваше точно тук и сега. Не се и замислих преди да започна да треса тялото му в опит да го разбудя, да го изкарам от кошмара в който беше попаднал.

В онзи момент сърцето ми се разкъса, точно както когато почиствах и раните му преди няколко дни. Колкото и лош да беше аз вярвах, знаех, че дори той не заслужаваше това. Нито раните, нито кошмара, който както видях със собствените си очи го беше разстроил. Имаше нещо в мъжът стоящ пред мен. Начинът му на поведение, излъчването му. Можеше да бъда най-жестокият човек, но също така можеше да бъде мил и знам ли...грижовен? Дали това беше точната дума? Знаех, че неволно показва пред мен добрата си страна. Виждах го в това как всеки път затягаше челюст, сякаш се бореше с вътрешното си аз. Очи те му. Те бях толкова потайни, толкова познати. За първи път видях нещо по различно от гняв в тях. Когато се събуди от кошмара, тревистото зелено излъчваше болка, страх, объркване. Толкова много емоции събрани в едно. Сякаш за миг се беше превърнал в едно малко и изплашено дете.