SHE - H.S

2

С всяка изминала минута започвах да се убеждавам все повече и повече, че престоят ми в този университет няма да трае дълго. Съдейки начина по който започвам „новият етап" от живота си и кармата, която не ме е напускала вече деветнадесет години, това ще се окаже поредният провал в така или иначе скапаното ми съществуване. Опитах да не придавам особено голямо значение на случилото се вчера, но това просто не се получаваше.

След като изхвърлих кошницата и се уверих, че вратата е заключена, а прозорците са плътно затворени, параноята започна да ме превзема по начин, по който не бих желала да се случва. Колкото повече препрочитах бележката, която беше при „шоколадовата изненада", толкова повече в главата ми изникваха купища въпроси.

Дори сега, по време на лекцията, за трети пореден час, вместо да слушам мистър Фитц и разсъжденията му върху романа „Гордост и предразсъдъци", аз въртях бялата хартийка между пръстите си, четейки я отново и отново, за да придам на случващото се някакъв логичен смисъл.

Х. Кой е Х? Мъж или жена? От къде знае адреса ми? От къде знае за случилото се в университета? Каква беше целта с тази кошница? Имаше ли въобще някаква цел? Може би някой си правеше наистина гадна шега с мен?! Ако това е така, то исках да разбера още тук и сега. А дали просто не преувеличавах прекалено?

-Госпожице Смит, имате ли някакво мнение по въпроса?-гласът на мистър Фитц ме извади от мислите и разсъжденията ми, относно случката вчера. Това не вървеше на добре.

-Кажете ми вашата гледна точка.Споделете ми защо мислите така. Ще ми бъде интересно да чуя вашия отговор.

-Аз...-започнах, но всички знаехме, че нямаше как да довърша, тъй като не бях чула зададения въпрос или въобще нещо от самата лекция. Изглежда разсеяността ми е направила впечатление на околните и най-вече на лектора.

-Наблюдавам ви откакто започна първата лекция Бела и бих казал, че сте изключително разсеяна. Има ли някакъв проблем?-попита той, а строгият му поглед изпращаше невидими стрелички към мен.

-Съжалявам, не спах добре.- веднага изръсих първото нещо, което ми дойде на ум. Всъщност си беше самата истина. Бях твърде заета да се ослушвам и за най-малкият шум, който идваше отвън и да се оглеждам през прозореца да не би някой случайно да не нахълта в домът ми. Заспах едва към шест сутринта, но алармата ми беше така добра да ме събуди само час след това.