SHE - H.S

42

Бела

С Хари пътувахме в пълна тишина. Нямаше какво да кажа, а и нямах това желание. Безкрайно бях изморена от рязката смяна на настроенията му и от всичко случващото се последните месеци. Нещата се натрупваха прекалено бързо.

-Това не е пътят за къщата.-веднага казах, след като видях, че отивахме в съвсем различна посока. Той не отговори нищо.-Хари?!-измънках името му, обръщайки се към него. Не отделяше погледа си от пътя, беше стиснал здраво волана с ръцете си и с нищо не показваше, че ме чува. Страхотно. Отново беше решил да ме игнорира. Да видим този път как щеше да завърши всичко.

Облегнах се отново на седалката, гледайки през прозореца. Минавахме покрай различни къщи и вили, докато не стигнахме някакъв черен път. Силно се надявах да не минаваме през него, но разбира се, надеждите ми бяха напразни. Споменах ли, че кармата не спира да ме преследва? Не след дълго обаче, спряхме до някаква скала. Хари загаси колата и слезе от нея,подпирайки се на предният капак. Какво по...

Последвах примера му, незабравяйки да се увия добре с шала. По дяволите, та той все още беше по тениска, а на вън беше станало много по-студено. Подпрях се до него, пъхайки ръце в джобовете на палтото си. Когато насочих погледа си напред, затаих дъх.

-Прекрасно е.-прошепнах, съзерцавайки гледката, която се беше открила пред мен. Виждаха се множеството къщи и вили, които подминахме, но с единствената разлика, че сега бяха много по-малки. Слънцето почти беше залязло и обагряше всичко в оранжево. Когато градът напълно потънеше в тъмнина, тук щеше да е вълшебно, заради хилядите светлини и звездите, които се надявах, че няма да бъдат напълно заличени от облаците.

Чух въздишката на Хари. Беше скръстил ръце пред гърдите си.

-Съжалявам.-каза почти шепнейки. Беше свъсил вежди, а погледът му не спираше да шари напред.

Определено не очаквах това.

-Много се изморих.-веднага изръсих. Устата ми обаче нямаше никакво намерение да спира да говори.- Тъкмо, когато си помисля, че сме стигнали до някакви нормални взаимоотношения, всичко просто рухва. Дори не знам истинската причина поради която съм тук. Ти не спираш да крещиш и рушиш. В един момент се държиш съвсем нормално, а в следващия...-спрях. Като че ли отново усетих ударите му по цялото си тяло. Ненавиждах това усещане. Ако можех да го изкореня от себе си, щях...но беше прекалено трудно, дори невъзможно. Една част от мен искаше да забрави, да пропъди онази нощ от мислите и съзнанието ми, но другата част – наранената...тя ме беше стиснала толкова силно, че чак ме задушаваше.